Южната стена на Аконкагуа* е една от най-големите в света със своите 3 километра във вертикала. Беше логично това да е основната ни цел при изкачването на първенеца на Южна Америка. Планирахме изкачване в лек алпийски стил**.
Стената е много опасна, тъй като пояси от ронлива скала се редуват от ледени сераци и стръмни ледени полета. Лавини и каменопади непрекъснато браздят иначе красивата и снага.
Изкачването на върха преди Новата година беше аклиматизационно и много важно за успеха по стената в алпийски стил. То спомагаше силата и издръжливостта ни да не се влияе така силно от височината, особено в горните части на стената.
В периода от 2-ри до 4-ти януари се спуснахме в Пуенте дел Инка за почивка „на зелено“. Направихме и организация за прехвърлянето на необходимия за изкачването инвентар, храна и бивачни съоръжения да бъдат прехвърлени от базовия лагер на „Плаца дел Мулас“ до „Плаца Франция“. Последната „плаца“ всъщност е заравнената част на ледника в близост до основата на Южната стена. Това е съвсем отделна долина, различна от тази, от която се предприема класическото изкачване. Прехвърлянето стана с едно муле, наето от базов лагер.
Южната стена на Аконкагуа на 5 януари 1988 г.
Групата ни беше голяма, и желание за изкачване по стената проявиха освен тримата, които в крайна сметка тръгнахме по нея, също и Мариан Вълчев - Вълка, Мариана Масларова, Огнян Балджийски и Кирил Халимбаков. Групата, която първи изкачихме върха, същевременно бяхме е и с най-голям опит в стенни изкачвания. Свръзката по стената трябваше да е от трима. Тактиката ни беше такава – първият води с по-лека раница, а другите двама катерят след него едновременно, за да се пести време, и изнасят по-тежкия багаж. И така за стената тръгнахме трима – моя милост, Иван Масларов и Кирил Тафраджийски. Другата свръзка се отказа, остана да подсигурява, а после се насочи от север да ни посрещне по пътя на слизане - нормалния маршрут.
На 5-ти януари крачехме усърдно по трасето Пуента дел Инка – Конфлуенция – ледника Хорконес. Вечерта прецизирахме багажа за стената. Това е интересно време, в което съсредоточаването върху детайлите хем е важно, хем те отвлича от периодите на колебание, които могат да те обземат.
Тръгването за всяка голяма стена е свързано с подобни колебания. Това са най-важните моменти в алпинизма, преодоляването на колебанието е по-важно за индивида дори от самото последващо изкачване. Това са моментите, в които научаваш много за своята същност, и обикновено са емоции, оставащи скрити за околните. За околните може да изглеждаш твърд и непоколебим, но дълбоко в себе си сърцето ти се свива и душата се гърчи пред дилемата „Защо?“. Шансовете за фатален край на подобни изкачвания е огромен – поради най-различни обективни и субективни възможни причини. И все пак за да запазим „човешкото“ в себе си трябва да изберем пътя нагоре. Животното в нас би трябвало да избере да остане долу, дори без да обяснява после как е било „лошо времето“, или как „си изкълчих крака“.
Лагера на ледника Хорконес под стената и една лавина от централната и част.
По онова време, краят на 80-те години, изкачванията на тази стена бяха винаги от по 5 дни и нагоре. Даже не ни беше известно за изкачване от 3 дни. Въпреки това считахме, че би трябвало да можем да катерим по 1000 м на ден, тъй като част от ледените полета са доста дълги с наклон от 55-60 градуса. Надявахме се, че като скални катерачи техническите трудности по отвесните скални бариери ще преодолеем бързо, а най-загадъчен за нас си оставаше участъка с отвесен и надвесен лед – серака над втората скална бариера.
Още от София бяхме избрали Френския маршрут – той е внушителен, най-логичен, и изглежда най-безопасен. Преминава по нещо като очертаващ се ръб в центъра на стената.
Стената е малко огрявана от слънцето поради факта, че изложението и е южно, а юг в южното полукълбо е като север в северното. Започва от ледника на 4300 м.н.в. и завършва на върха (6959 м). Снежно-ледените полета са с наклон ок. 55-60 градуса, но скалните и ледени пояси са напълно отвесни, дори надвесени. Ако се абстрахираме от надморската височина, най-трудните пасажи са от 5+ и 6 категория по UIAA. Те се срещат по двестаметровите отвеси на първият и вторият скален пояс, т.е. до височина 6000 м. Отвесни ледени участъци се срещат почти до върха. Последните 600 м следвахме варианта на Меснер, тъй като е по-пряк. По него има пасажи „микст“ от 5 категория.
Като последица от априорната ни настройка за бързо и леко изкачване трябваше да минимизираме до крайност багажа си. Получи се следното:
Катерачен инвентар:
пикел – 1бр.
ледени ръце 3 бр.
каски 3 бр.
котки – 3 чифта
седалки – 3 бр.
осмици 3 бр.
въже – 90 м
карабинери 20 бр.
френдове 2 бр.
скални клинове – 6 бр.
ледени клинове – 5 бр.
самохвати 3 бр.
прусеци и примки
Бивачни съоръжения:
палатка тип „Сдарски“ – 1 бр.
получували пухени 3 бр.
пухени якета – 3 бр.
пухени панталони – 3 бр.
газови горелки „синя газ“ – 2 бр.
бутилки „синя газ“ – 4 бр.
неопренови постелки – 2 бр.
Храна – супи, чай, салам, сирене, сушени плодове, консерви и др. – ок. 4 кг.
На 6 януари 1988 г. през нощта очаквахме будни да иззвъни алармата и да започнем да се кичим с инвентара и да нарамим раниците. В 4 часа сутринта, по тъмно, поехме по ледника към стената и след 1 час започнахме изкачването, в началото без въже. На около 4800 м се обвързахме в основата на първата по-сериозна скална трудност. Това вече беше на ръба и представляваше 40-метрова скална кула от 4-5 категория. След това по комбиниран скално-снежен ръб от 3-4 категория достигнахме до първия скален пояс. Това е ключовият участък от маршрута. Изглеждаше нелепо, че сме се качили на тази височина за да катерим подобни скални формации и трудности от 6-та категория, характерни за обекти с малка надморска височина, или да кажем Алпите. Имаше разнообразни, но ронливи скални форми. Тук там се виждаше зарязан инвентар, в ужасно състояние, подложен на свирепите волности на времето през годините, и все пак напомнящ ни, че от тук са минавали и други хора.
Катеренето с тежките алпийски обувки по доста технични и ронливи скали представляваше истинско предизвикателство. Налагаше се да се махат ръкавиците, и това води до един непрекъснат цикъл на мръзнене и топлене в пазвата на голите ръце.
Една ужасно ронлива камина в долната част на стената
До обяд успяхме да се измъкнем от скалния пояс. По нескончаемо ледено поле след няколко часа, към 17 ч се добрахме до бергшрунда (первазна пукнатина) между леда и втория скален пояс. Решихме, че най-добре е да не отпочваме катеренето по него, защото щяхме да замръкнем в доста разкрачена поза, а да подготвим бивака си тук. Всъщност цепнатината беше за нас като манна небесна, защото с малко копане успяхме да си направим доста удобно леговище, достатъчно широко и за трима ни. В цепката единствената опасност беше да не се хързулнем надолу и да се заклешим в теснината между скалата и леда... Все пак използвахме удобството за да се развържем и да подредим инвентара – готов за утрешния ден. Следващите часове разтопявахме лед на газовите горелки, правихме течности и мръзнехме умерено. На края в полу-легнало положение се пъхнахме в сдарката и зачакахме сутринта.
Размърдването сутрин при минус 20 градуса и острия ветрец извън цепнатината мога да определя меко, като силно волево натоварване... В 8 часа жертвам комфорта на леговището и започва с мръзнещи ръце да катеря началото на скалния пояс отгоре. Радостен беше факта, че той се оказа със значително по-здрава структура от първия. Отново имаше пасажи между 4 и 6 категория. Скалите свършиха под огромен леден серак. Бързо траверсирахме под него надясно 40 метра. Следваха две много стръмни въжета по на места отвесен лед. След това постепенно наклона се „нормализира“ и преминахме към Горното ледено поле, което беше с наклон между 40 и 50 градуса. Към 16:30 ч достигнахме до бергшрунда разделящ този ледник от третия скален пояс. Тук се установихме за втори бивак – не така защитен като предишния, но все пак доста удобен. Тази нощ усетихме много осезателно студа, а звездите изглеждаха необикновено ярки, като набодени бенгалски огънчета в тъмното небе. Звездите и Млечния път отново щяха да са нашите безмълвни компаньони за дългата нощ. И по-интересни от друг път, тъй като звездното небе в това полукълбо на Земята има съвсем друга конфигурация.
По нестабилните снежно-фирново-ледени формации
На сутринта, 8 януари, отново напуснахме бивака в 8 часа. Бяхме твърдо решени това да ни е последната нощ по стената. Изминахме първите 5 въжета по 60 градусов микс от лед, фирн, сняг и „монаси“, след това няколко въжета по скално-леден „микст“. Особено тежко беше придвижването по финалното ледено поле – то беше стръмно, опасно, и все пак единствения начин за излизане на върховия гребен. Умората все повече се усещаше в натежалите ни крайници. В 18 ч достигнахме до върха – 11 дни след като бяхме стигнали до него от другата му страна. Последва чевръсто слизане надолу, и още същата вечер успяхме да достигнем лагера ни на 5400 м.
Равносметката
Движехме се в една свръзка, като вторите двама катереха едновременно. След това изкачване се затвърди убеждението ми, че за подобни изкачвания оптимална е свръзка от трима алпинисти с равностойни възможности. Имахме портативна радиостанция, с която осъществявахме връзка с групата под стената.
За сезона реализирахме първото изкачване, т.е. пътят не беше пробит. Въобще на Плаца Франция не се срещат много желаещи за катерене – по време на нашето пребиваване имаше само двама югославяни, които тръгнаха между френския и аржентинския маршрут, но се отказаха и се върнаха на рапели.
Не само за стената, но за целия район на Аконкагуа са характерни снежно-фирнови-ледени образувания, наречени „монаси“. Те са остри като нож и приличат на сталактити. В някои участъци от изкачването те сериозно затрудняваха катеренето. На височина около 6600 м тези образувания в комбинация с нестабилната снежна покривка представляваха сериозна обективна опасност, от която трудно можеш да се предпазиш, а на практика никаква осигуровка не е възможна. Скалните участъци са много ронливи, и то на ситно, а не на големи блокове. Това затруднява катеренето, прави го хазартно, а забиването на клин е цяло събитие, ако е възможно въобще.
Планирахме максимално бързо изкачване, което по същество е и по-сигурно. Надявахме се даже на светкавично двудневно изкачване, но в действителност успяхме за три дни. 30 „ходови“ часа. Нямахме представа, какъв е рекордът за преминаване на стената, но нормално се прави за 5-6 дни. През цялото изкачване имахме хубаво време. Минималната нощна температура падаше до минус 25 градуса по Целзий, а дневната се качваше до минус 5 градуса. Пословичният тукашен вятър ни пощади тези три дни, като максималните пориви мисля бяха ок. 50 км/ч.
С изкачването на Южната стена на Аконкагуа затвърдихме опита си от подобен изкачвания по големи стени, след това по Южната стена на Комунизъм. Така по убедителен начин увенчахме първото българско присъствие в този известен алпийски район на света.
Клубната експедиция на „Планинец“ постигна всички набелязани цели, което се дължи на перфектна организация, синхрон в действията на всички участници и най-важното – много добър психологически микроклимат, изграждан в продължение на години в клуба между приятели.
1988 - 2016 г.
Николай Петков
Към албум със снимки
-------------
* Южната стена на Аконкагуа е изкачена за пръв път на 25 февруари 1954 г. от френска експедиция водена от Рене Ферле (René Ferlet). Освен него стената изкачват Пиер Льосюар (Pierre Lesueur), Адриен Дагори (Adrien Dagory), Робер Параго (Robert Paragot), Едмонд Денис (Edmond Denis), Люсиен Берардини (Lucien Berardini) и Ги Пуле (Guy Poulet). В продължение на един месец те изграждат 4 височинни лагера на 4900, 5800, 6400 и 6700 м. Атакуват на 19 февруари и за 7 дни достигат върха – изтощени при минус 35 градуса и недостиг на храна. Цената е - на петима са ампутирани пръстите на краката. Само Параго няма измръзвания.
** Алпийски стил е приложен за първи път по Южната стена през 1966 г. от международна експедиция, водена от австриеца Фриц Моравец. Тя прокарва нов маршрут за четири дни. През 1981 г. японците Хиронобу Камуро и Масайоши Амамамото минават по френския маршрут с отклонение в горната част за 5 дни.
Стената е много опасна, тъй като пояси от ронлива скала се редуват от ледени сераци и стръмни ледени полета. Лавини и каменопади непрекъснато браздят иначе красивата и снага.
Изкачването на върха преди Новата година беше аклиматизационно и много важно за успеха по стената в алпийски стил. То спомагаше силата и издръжливостта ни да не се влияе така силно от височината, особено в горните части на стената.
В периода от 2-ри до 4-ти януари се спуснахме в Пуенте дел Инка за почивка „на зелено“. Направихме и организация за прехвърлянето на необходимия за изкачването инвентар, храна и бивачни съоръжения да бъдат прехвърлени от базовия лагер на „Плаца дел Мулас“ до „Плаца Франция“. Последната „плаца“ всъщност е заравнената част на ледника в близост до основата на Южната стена. Това е съвсем отделна долина, различна от тази, от която се предприема класическото изкачване. Прехвърлянето стана с едно муле, наето от базов лагер.
Южната стена на Аконкагуа на 5 януари 1988 г.
Групата ни беше голяма, и желание за изкачване по стената проявиха освен тримата, които в крайна сметка тръгнахме по нея, също и Мариан Вълчев - Вълка, Мариана Масларова, Огнян Балджийски и Кирил Халимбаков. Групата, която първи изкачихме върха, същевременно бяхме е и с най-голям опит в стенни изкачвания. Свръзката по стената трябваше да е от трима. Тактиката ни беше такава – първият води с по-лека раница, а другите двама катерят след него едновременно, за да се пести време, и изнасят по-тежкия багаж. И така за стената тръгнахме трима – моя милост, Иван Масларов и Кирил Тафраджийски. Другата свръзка се отказа, остана да подсигурява, а после се насочи от север да ни посрещне по пътя на слизане - нормалния маршрут.
На 5-ти януари крачехме усърдно по трасето Пуента дел Инка – Конфлуенция – ледника Хорконес. Вечерта прецизирахме багажа за стената. Това е интересно време, в което съсредоточаването върху детайлите хем е важно, хем те отвлича от периодите на колебание, които могат да те обземат.
Тръгването за всяка голяма стена е свързано с подобни колебания. Това са най-важните моменти в алпинизма, преодоляването на колебанието е по-важно за индивида дори от самото последващо изкачване. Това са моментите, в които научаваш много за своята същност, и обикновено са емоции, оставащи скрити за околните. За околните може да изглеждаш твърд и непоколебим, но дълбоко в себе си сърцето ти се свива и душата се гърчи пред дилемата „Защо?“. Шансовете за фатален край на подобни изкачвания е огромен – поради най-различни обективни и субективни възможни причини. И все пак за да запазим „човешкото“ в себе си трябва да изберем пътя нагоре. Животното в нас би трябвало да избере да остане долу, дори без да обяснява после как е било „лошо времето“, или как „си изкълчих крака“.
Лагера на ледника Хорконес под стената и една лавина от централната и част.
По онова време, краят на 80-те години, изкачванията на тази стена бяха винаги от по 5 дни и нагоре. Даже не ни беше известно за изкачване от 3 дни. Въпреки това считахме, че би трябвало да можем да катерим по 1000 м на ден, тъй като част от ледените полета са доста дълги с наклон от 55-60 градуса. Надявахме се, че като скални катерачи техническите трудности по отвесните скални бариери ще преодолеем бързо, а най-загадъчен за нас си оставаше участъка с отвесен и надвесен лед – серака над втората скална бариера.
Още от София бяхме избрали Френския маршрут – той е внушителен, най-логичен, и изглежда най-безопасен. Преминава по нещо като очертаващ се ръб в центъра на стената.
Стената е малко огрявана от слънцето поради факта, че изложението и е южно, а юг в южното полукълбо е като север в северното. Започва от ледника на 4300 м.н.в. и завършва на върха (6959 м). Снежно-ледените полета са с наклон ок. 55-60 градуса, но скалните и ледени пояси са напълно отвесни, дори надвесени. Ако се абстрахираме от надморската височина, най-трудните пасажи са от 5+ и 6 категория по UIAA. Те се срещат по двестаметровите отвеси на първият и вторият скален пояс, т.е. до височина 6000 м. Отвесни ледени участъци се срещат почти до върха. Последните 600 м следвахме варианта на Меснер, тъй като е по-пряк. По него има пасажи „микст“ от 5 категория.
Като последица от априорната ни настройка за бързо и леко изкачване трябваше да минимизираме до крайност багажа си. Получи се следното:
Катерачен инвентар:
пикел – 1бр.
ледени ръце 3 бр.
каски 3 бр.
котки – 3 чифта
седалки – 3 бр.
осмици 3 бр.
въже – 90 м
карабинери 20 бр.
френдове 2 бр.
скални клинове – 6 бр.
ледени клинове – 5 бр.
самохвати 3 бр.
прусеци и примки
Бивачни съоръжения:
палатка тип „Сдарски“ – 1 бр.
получували пухени 3 бр.
пухени якета – 3 бр.
пухени панталони – 3 бр.
газови горелки „синя газ“ – 2 бр.
бутилки „синя газ“ – 4 бр.
неопренови постелки – 2 бр.
Храна – супи, чай, салам, сирене, сушени плодове, консерви и др. – ок. 4 кг.
На 6 януари 1988 г. през нощта очаквахме будни да иззвъни алармата и да започнем да се кичим с инвентара и да нарамим раниците. В 4 часа сутринта, по тъмно, поехме по ледника към стената и след 1 час започнахме изкачването, в началото без въже. На около 4800 м се обвързахме в основата на първата по-сериозна скална трудност. Това вече беше на ръба и представляваше 40-метрова скална кула от 4-5 категория. След това по комбиниран скално-снежен ръб от 3-4 категория достигнахме до първия скален пояс. Това е ключовият участък от маршрута. Изглеждаше нелепо, че сме се качили на тази височина за да катерим подобни скални формации и трудности от 6-та категория, характерни за обекти с малка надморска височина, или да кажем Алпите. Имаше разнообразни, но ронливи скални форми. Тук там се виждаше зарязан инвентар, в ужасно състояние, подложен на свирепите волности на времето през годините, и все пак напомнящ ни, че от тук са минавали и други хора.
Катеренето с тежките алпийски обувки по доста технични и ронливи скали представляваше истинско предизвикателство. Налагаше се да се махат ръкавиците, и това води до един непрекъснат цикъл на мръзнене и топлене в пазвата на голите ръце.
Една ужасно ронлива камина в долната част на стената
До обяд успяхме да се измъкнем от скалния пояс. По нескончаемо ледено поле след няколко часа, към 17 ч се добрахме до бергшрунда (первазна пукнатина) между леда и втория скален пояс. Решихме, че най-добре е да не отпочваме катеренето по него, защото щяхме да замръкнем в доста разкрачена поза, а да подготвим бивака си тук. Всъщност цепнатината беше за нас като манна небесна, защото с малко копане успяхме да си направим доста удобно леговище, достатъчно широко и за трима ни. В цепката единствената опасност беше да не се хързулнем надолу и да се заклешим в теснината между скалата и леда... Все пак използвахме удобството за да се развържем и да подредим инвентара – готов за утрешния ден. Следващите часове разтопявахме лед на газовите горелки, правихме течности и мръзнехме умерено. На края в полу-легнало положение се пъхнахме в сдарката и зачакахме сутринта.
Размърдването сутрин при минус 20 градуса и острия ветрец извън цепнатината мога да определя меко, като силно волево натоварване... В 8 часа жертвам комфорта на леговището и започва с мръзнещи ръце да катеря началото на скалния пояс отгоре. Радостен беше факта, че той се оказа със значително по-здрава структура от първия. Отново имаше пасажи между 4 и 6 категория. Скалите свършиха под огромен леден серак. Бързо траверсирахме под него надясно 40 метра. Следваха две много стръмни въжета по на места отвесен лед. След това постепенно наклона се „нормализира“ и преминахме към Горното ледено поле, което беше с наклон между 40 и 50 градуса. Към 16:30 ч достигнахме до бергшрунда разделящ този ледник от третия скален пояс. Тук се установихме за втори бивак – не така защитен като предишния, но все пак доста удобен. Тази нощ усетихме много осезателно студа, а звездите изглеждаха необикновено ярки, като набодени бенгалски огънчета в тъмното небе. Звездите и Млечния път отново щяха да са нашите безмълвни компаньони за дългата нощ. И по-интересни от друг път, тъй като звездното небе в това полукълбо на Земята има съвсем друга конфигурация.
По нестабилните снежно-фирново-ледени формации
На сутринта, 8 януари, отново напуснахме бивака в 8 часа. Бяхме твърдо решени това да ни е последната нощ по стената. Изминахме първите 5 въжета по 60 градусов микс от лед, фирн, сняг и „монаси“, след това няколко въжета по скално-леден „микст“. Особено тежко беше придвижването по финалното ледено поле – то беше стръмно, опасно, и все пак единствения начин за излизане на върховия гребен. Умората все повече се усещаше в натежалите ни крайници. В 18 ч достигнахме до върха – 11 дни след като бяхме стигнали до него от другата му страна. Последва чевръсто слизане надолу, и още същата вечер успяхме да достигнем лагера ни на 5400 м.
Равносметката
Движехме се в една свръзка, като вторите двама катереха едновременно. След това изкачване се затвърди убеждението ми, че за подобни изкачвания оптимална е свръзка от трима алпинисти с равностойни възможности. Имахме портативна радиостанция, с която осъществявахме връзка с групата под стената.
За сезона реализирахме първото изкачване, т.е. пътят не беше пробит. Въобще на Плаца Франция не се срещат много желаещи за катерене – по време на нашето пребиваване имаше само двама югославяни, които тръгнаха между френския и аржентинския маршрут, но се отказаха и се върнаха на рапели.
Не само за стената, но за целия район на Аконкагуа са характерни снежно-фирнови-ледени образувания, наречени „монаси“. Те са остри като нож и приличат на сталактити. В някои участъци от изкачването те сериозно затрудняваха катеренето. На височина около 6600 м тези образувания в комбинация с нестабилната снежна покривка представляваха сериозна обективна опасност, от която трудно можеш да се предпазиш, а на практика никаква осигуровка не е възможна. Скалните участъци са много ронливи, и то на ситно, а не на големи блокове. Това затруднява катеренето, прави го хазартно, а забиването на клин е цяло събитие, ако е възможно въобще.
Планирахме максимално бързо изкачване, което по същество е и по-сигурно. Надявахме се даже на светкавично двудневно изкачване, но в действителност успяхме за три дни. 30 „ходови“ часа. Нямахме представа, какъв е рекордът за преминаване на стената, но нормално се прави за 5-6 дни. През цялото изкачване имахме хубаво време. Минималната нощна температура падаше до минус 25 градуса по Целзий, а дневната се качваше до минус 5 градуса. Пословичният тукашен вятър ни пощади тези три дни, като максималните пориви мисля бяха ок. 50 км/ч.
С изкачването на Южната стена на Аконкагуа затвърдихме опита си от подобен изкачвания по големи стени, след това по Южната стена на Комунизъм. Така по убедителен начин увенчахме първото българско присъствие в този известен алпийски район на света.
Клубната експедиция на „Планинец“ постигна всички набелязани цели, което се дължи на перфектна организация, синхрон в действията на всички участници и най-важното – много добър психологически микроклимат, изграждан в продължение на години в клуба между приятели.
1988 - 2016 г.
Николай Петков
Към албум със снимки
-------------
* Южната стена на Аконкагуа е изкачена за пръв път на 25 февруари 1954 г. от френска експедиция водена от Рене Ферле (René Ferlet). Освен него стената изкачват Пиер Льосюар (Pierre Lesueur), Адриен Дагори (Adrien Dagory), Робер Параго (Robert Paragot), Едмонд Денис (Edmond Denis), Люсиен Берардини (Lucien Berardini) и Ги Пуле (Guy Poulet). В продължение на един месец те изграждат 4 височинни лагера на 4900, 5800, 6400 и 6700 м. Атакуват на 19 февруари и за 7 дни достигат върха – изтощени при минус 35 градуса и недостиг на храна. Цената е - на петима са ампутирани пръстите на краката. Само Параго няма измръзвания.
** Алпийски стил е приложен за първи път по Южната стена през 1966 г. от международна експедиция, водена от австриеца Фриц Моравец. Тя прокарва нов маршрут за четири дни. През 1981 г. японците Хиронобу Камуро и Масайоши Амамамото минават по френския маршрут с отклонение в горната част за 5 дни.
Остави коментар