Транго Тауър 6257 м. в Пакистан често е окачествяван като един от най-трудните върхове в света. Изкачихме се шестима: на 5 юли София Фотева, Николай Петков и Милен Милчев, на другия ден Михаил Михайлов, Димитър Колешев и Сотир Стойчев.
Ето накратко как се разви експедицията.
23 май - 4 юни: пътуване от София до Исламабад с микробус тип УАЗ. Пътуването беше приключение, в което станаха 3 катастрофи, за щастие без особени травми на участниците. В Исламабад с ужас научихме, че 9-те ядрени опита от Пакистанска страна са извършени в пустинята, която прекосихме в същия ден...
4 - 9 юни: уреждане на формалностите в Исламабад. Радваме се на гостоприемството на дипломатическата ни мисия там.
9-10 юни: пътуване от Исламабад до Скарду по 800 км от т.н. Каракорум Хайуей. Ужасен път (кошмарни 24 часа).
10 юни: с 2 джипа до Асколе (130 км за 8 часа).
11 - 14 юни: трекинг от Асколе до базов лагер (БЛ). Имаме 28 носача, което е един минимум и това спаси финансово експедицията. Успяхме да минимизираме багажа до 28 по 25 кг, или общо 700 кг, като три от товарите са на офицера ни за свръзка. Имаме и един готвач, с който състава на експедицията достигна 9 човека.
14 юни - пристигаме на ледника Транго. Имахме проблем с носачите, които не искаха да прекосят ледника. Офицера за свръзка успява да ги убеди да продължат, с което "заработи" част от крупната сума долари, която получава от нас. Базовия лагер построяваме на удобно място, до красиво безотточно езерце. Надморската височина на БЛ е 4100 м. Заварихме испанска експедиция, която имаше същата цел като нашата - повторно изкачване на фамозния маршрут "Eternal Flame". Правото на първия беше на тяхна страна. След няколко дни се договорихме ние да катерим Словенския маршрут, който се намира вдясно на Eternal Flame. Около БЛ има добри възможности за катерене по едно въже и боудър пасажи. Това ни дава възможност да се "поразкършим" след като телата ни бяха схванати и обезсилени от дългото пътуване.
15 - 16 юни: Построяваме една палатка на лагер 1, който е в основата на 1000 метровата стена на Транго. Там височината е 5250 м. Пътя до лагер 1 минава по опасен кулоар, от двете страни на който от време на време профучават камъни и лавини, породени от отцепвания на огромни ледени маси от надвисналите сераци на Грейт Транго. Всеки многократно предстои да минава по този кулоар...
През първите 20 дни на престоя ни в района имаше непрекъснати снеговалежи. Това затрудни катеренето по отвесните изключително трудни скали. Няма нито едно лесно въже. Много рядко успявахме да катерим "свободно". Установих, че специално за Транго, за разлика от осемхилядниците в района, е по-добре да се пристигне може би месец по-късно. Освен това тази година зимата се оттегляше по-бавно от други години. По едно време ми се появиха съмнения, че усещаме далечния полъх на мусона.
17 - 25 юни: работа и построяване на лагер 2 на т.н. Рамо. До там има 300 м. по отвесни скали, но истинските трудности тепърва предстоят. На рамото построяваме палатката, предоставена ни от полската фирма Алпинус (представител за България Съмит спорт). Мястото е удобно, може даже да се ходи около палатката без да си вързан с въже! Между другото по една испанска станция слушахме големия резил 6:1 на световното по футбол. А за нещастие имахме за съседи испанци! В този период няколко души от групата ни се разболяха, но горе долу се оправихме. Добре че фирма "Маимекс" ни предостави една много полезна подборка от качествени лекарства. Въобще експедицията се ползваше и всеки добре запомни шоколадите на "Своге Сушард", меда на "Сизиф", сирената от Рудозем, лекарствата на "Маимекс", финансовата помощ на "АйПиЕм Спорт" и др.
26 - 30 юни: няколко плодотворни дни, през които фиксирахме ключови 400 м въжета над рамото. Това са скали, каквито не се срещат другаде по света. Преодоляването им на височина от 6000 м. е едно истинско предизвикателство.
На 30 юни падна страхотна лавина и ударната вълна разруши базовия лагер. Току що се бях върнал от фантастичното катерене горе. Първо чух грохота - това го слушахме всеки ден. Но този път ми се стори по-различен. За всеки случай излязох от палатката да видя какво става. Видях огромната гъба, заприлича ми на атомна бомба. Единствените думи които ми дойдоха в главата и изкрещях бяха "This is for us!! Move now!!" и всички хукнаха покрай езерото с надеждата да са по-далеч. След това усетих удара в гърба и се метнах зад първия камък. Засипани бяхме от снежно-водна каша. Това продължи минута-две. С края на окото си видях как над мен прехвърчават палатки и други неща от базовия лагер.
Когато всичко утихна първо установихме, тресейки се от студ, че всички са живи. Само един испанец имаше по-сериозни травми. Какво бе станало? Беше паднал огромния серак, който образува шапката на Грейт Транго - стотици хиляди тонове лед. След хиляда метра падане тази маса се понесла по "нашия" кулоар. Какъв късмет, че никой не е имало в него. После долу, където преди имаше само камъни, сега 10 мин се вървеше покрай фронта на лавината, висок 6-10 метра! Така значи ставали "тези" работи. Всички палатки или бяха на 200-300 метра лепнати като гербови марки на някоя скала или смачкани и със сериозни повреди. След началния стрес за няколко часа успяхме да пооправим лагера. Испанците имаха повече поражения...
1 - 3 юли: поредното влошаване на времето - непрекъснат снеговалеж горе и дъжд в БЛ. Това направо е на границата да ни провали плановете. Поръчали сме носачите за обратния път на 8-ми, т.е. на 9-ти да напуснем БЛ. Опитвам се да се надявам, че едно много лошо време може да стане само по-добро. В този период София и Митко са на лагер 2. Посъветвах ги да изчакат там, за да не хабят сили нагоре-надолу. Планирах да пристигнем там с Милен, и със София да сформираме първата свръзка. Сотир, Мишо и Митко да бъдат втора свръзка на един ден разстояние от нас.
3 - 6 юли: финален щурм. На 3-ти времето е 50 на 50, веднага с Милен се приготвяме. Ниаз (готвача) вече ни е направил чепати (вид хлебни палачинки) за из път. Ще отидем днес направо на лагер 2 - разчитаме на аклиматизацията си. Отново със самохвати по вече фиксираните преди това въжета (за кои ли път?). Оказвам се рано след обяд на лагер 2. Почти изненадвам София и Митко - те още са под впечатление на среднощния снеговалеж. Само че вече не се страхувах - ако напече слънце, снега ще сублимира за час-два. Е, за над 6000 м. не ми се мисли... Митко слиза да спи на лагер 1, за да не ни притеснява (трябва да починем добре). На следния ден въпреки облаците потегляме около 7 часа. Нагоре със самохвати до края на фиксираните въжета, след това катерим за фиксиране на още 3 въжета, за да достигнем мястото за лагер 3. Това е малка площадка, достатъчна само да седнем тримата един до друг. Покриваме се с палатката тип "Здарски" (един чувал 2 на 3 метра). Съдбата ме определи да мина 400-те метра днес два пъти, защото за нещастие котките (единствените за свръзката ни), паднаха докато оправях раницата си, вадейки една клема. Ех съдба, съдба, защо си тъй жестока..., припомних си една известна песен!
5 юли - едва се размърдахме от тежкия бивак. Нагърбих се да водя следващите въжета. Развихри се снежна буря, но продължих да катеря. Добре, че останахме на стената - след 2 часа грейна слънце и почна да разчиства снега. После Милен изведе "оная" камина, София стигна до "ледената" камина. Там влязоха в сила моите котки (добре че се върнах да ги взема), после дойде последното въже - прочутата снежно-ледена шапка на Транго. Ожесточено риех нагоре, прокопавайки отвесна траншея, отляво стъклен лед, отдясно рохкав като захар сняг. И когато се проснах отгоре, няколко минути задъхано се чудех това наистина ли е края. След това се изправих и развиках от радост, накрая се сетих да фиксирам въжето, защото си погледнах часовника - беше 4 часа след обяд.
След час се събрахме и тримата. На върха беше мъгливо и нямахме добра панорама. Въпреки това се снимахме многократно на фона на другата "глава" на върха, която познаваме от снимките в списанията.
Слизането беше една надпревара с настъпващия студ, който скова мокрите въжета. Можеше да не успеем да пуснем рапелите, защото въжетата бързо се втвърдяваха и ставаха твърди като арматурно желязо. На лагер 3 набързо се разминаваме с втората свръзка, пожелаваме им успех за утре. Успяхме да достигнем и нощуваме в лагер 2.
На другия ден върха достигнаха Сотир, Мишо и Митко, с което успеха на експедицията стана пълен. София е втората жена достигнала Транго, а Мишо - най младия от успелите.
Смъкването на багажа беше едно сизифовско усилие, но кой ти мисли вече за това. Едва смогваме да пакетираме багажа, но все пак на 9-ти наистина малкия ни керван от 16 носача поема обратния път. Ах колко бира ще изпием долу (е, в България, защото в Пакистан е сух режим, но както и да е).
В Скарду се разделяме - експедицията към Исламабад, а пишещия тези редове по неподозирано дългия път (3000 км) през Китай за Казахстан и Алма Ата, където се включих в експедиция Кан Тенгри 98.
Николай Петков, 1998
Ето накратко как се разви експедицията.
23 май - 4 юни: пътуване от София до Исламабад с микробус тип УАЗ. Пътуването беше приключение, в което станаха 3 катастрофи, за щастие без особени травми на участниците. В Исламабад с ужас научихме, че 9-те ядрени опита от Пакистанска страна са извършени в пустинята, която прекосихме в същия ден...
4 - 9 юни: уреждане на формалностите в Исламабад. Радваме се на гостоприемството на дипломатическата ни мисия там.
9-10 юни: пътуване от Исламабад до Скарду по 800 км от т.н. Каракорум Хайуей. Ужасен път (кошмарни 24 часа).
10 юни: с 2 джипа до Асколе (130 км за 8 часа).
11 - 14 юни: трекинг от Асколе до базов лагер (БЛ). Имаме 28 носача, което е един минимум и това спаси финансово експедицията. Успяхме да минимизираме багажа до 28 по 25 кг, или общо 700 кг, като три от товарите са на офицера ни за свръзка. Имаме и един готвач, с който състава на експедицията достигна 9 човека.
14 юни - пристигаме на ледника Транго. Имахме проблем с носачите, които не искаха да прекосят ледника. Офицера за свръзка успява да ги убеди да продължат, с което "заработи" част от крупната сума долари, която получава от нас. Базовия лагер построяваме на удобно място, до красиво безотточно езерце. Надморската височина на БЛ е 4100 м. Заварихме испанска експедиция, която имаше същата цел като нашата - повторно изкачване на фамозния маршрут "Eternal Flame". Правото на първия беше на тяхна страна. След няколко дни се договорихме ние да катерим Словенския маршрут, който се намира вдясно на Eternal Flame. Около БЛ има добри възможности за катерене по едно въже и боудър пасажи. Това ни дава възможност да се "поразкършим" след като телата ни бяха схванати и обезсилени от дългото пътуване.
15 - 16 юни: Построяваме една палатка на лагер 1, който е в основата на 1000 метровата стена на Транго. Там височината е 5250 м. Пътя до лагер 1 минава по опасен кулоар, от двете страни на който от време на време профучават камъни и лавини, породени от отцепвания на огромни ледени маси от надвисналите сераци на Грейт Транго. Всеки многократно предстои да минава по този кулоар...
През първите 20 дни на престоя ни в района имаше непрекъснати снеговалежи. Това затрудни катеренето по отвесните изключително трудни скали. Няма нито едно лесно въже. Много рядко успявахме да катерим "свободно". Установих, че специално за Транго, за разлика от осемхилядниците в района, е по-добре да се пристигне може би месец по-късно. Освен това тази година зимата се оттегляше по-бавно от други години. По едно време ми се появиха съмнения, че усещаме далечния полъх на мусона.
17 - 25 юни: работа и построяване на лагер 2 на т.н. Рамо. До там има 300 м. по отвесни скали, но истинските трудности тепърва предстоят. На рамото построяваме палатката, предоставена ни от полската фирма Алпинус (представител за България Съмит спорт). Мястото е удобно, може даже да се ходи около палатката без да си вързан с въже! Между другото по една испанска станция слушахме големия резил 6:1 на световното по футбол. А за нещастие имахме за съседи испанци! В този период няколко души от групата ни се разболяха, но горе долу се оправихме. Добре че фирма "Маимекс" ни предостави една много полезна подборка от качествени лекарства. Въобще експедицията се ползваше и всеки добре запомни шоколадите на "Своге Сушард", меда на "Сизиф", сирената от Рудозем, лекарствата на "Маимекс", финансовата помощ на "АйПиЕм Спорт" и др.
26 - 30 юни: няколко плодотворни дни, през които фиксирахме ключови 400 м въжета над рамото. Това са скали, каквито не се срещат другаде по света. Преодоляването им на височина от 6000 м. е едно истинско предизвикателство.
На 30 юни падна страхотна лавина и ударната вълна разруши базовия лагер. Току що се бях върнал от фантастичното катерене горе. Първо чух грохота - това го слушахме всеки ден. Но този път ми се стори по-различен. За всеки случай излязох от палатката да видя какво става. Видях огромната гъба, заприлича ми на атомна бомба. Единствените думи които ми дойдоха в главата и изкрещях бяха "This is for us!! Move now!!" и всички хукнаха покрай езерото с надеждата да са по-далеч. След това усетих удара в гърба и се метнах зад първия камък. Засипани бяхме от снежно-водна каша. Това продължи минута-две. С края на окото си видях как над мен прехвърчават палатки и други неща от базовия лагер.
Когато всичко утихна първо установихме, тресейки се от студ, че всички са живи. Само един испанец имаше по-сериозни травми. Какво бе станало? Беше паднал огромния серак, който образува шапката на Грейт Транго - стотици хиляди тонове лед. След хиляда метра падане тази маса се понесла по "нашия" кулоар. Какъв късмет, че никой не е имало в него. После долу, където преди имаше само камъни, сега 10 мин се вървеше покрай фронта на лавината, висок 6-10 метра! Така значи ставали "тези" работи. Всички палатки или бяха на 200-300 метра лепнати като гербови марки на някоя скала или смачкани и със сериозни повреди. След началния стрес за няколко часа успяхме да пооправим лагера. Испанците имаха повече поражения...
1 - 3 юли: поредното влошаване на времето - непрекъснат снеговалеж горе и дъжд в БЛ. Това направо е на границата да ни провали плановете. Поръчали сме носачите за обратния път на 8-ми, т.е. на 9-ти да напуснем БЛ. Опитвам се да се надявам, че едно много лошо време може да стане само по-добро. В този период София и Митко са на лагер 2. Посъветвах ги да изчакат там, за да не хабят сили нагоре-надолу. Планирах да пристигнем там с Милен, и със София да сформираме първата свръзка. Сотир, Мишо и Митко да бъдат втора свръзка на един ден разстояние от нас.
3 - 6 юли: финален щурм. На 3-ти времето е 50 на 50, веднага с Милен се приготвяме. Ниаз (готвача) вече ни е направил чепати (вид хлебни палачинки) за из път. Ще отидем днес направо на лагер 2 - разчитаме на аклиматизацията си. Отново със самохвати по вече фиксираните преди това въжета (за кои ли път?). Оказвам се рано след обяд на лагер 2. Почти изненадвам София и Митко - те още са под впечатление на среднощния снеговалеж. Само че вече не се страхувах - ако напече слънце, снега ще сублимира за час-два. Е, за над 6000 м. не ми се мисли... Митко слиза да спи на лагер 1, за да не ни притеснява (трябва да починем добре). На следния ден въпреки облаците потегляме около 7 часа. Нагоре със самохвати до края на фиксираните въжета, след това катерим за фиксиране на още 3 въжета, за да достигнем мястото за лагер 3. Това е малка площадка, достатъчна само да седнем тримата един до друг. Покриваме се с палатката тип "Здарски" (един чувал 2 на 3 метра). Съдбата ме определи да мина 400-те метра днес два пъти, защото за нещастие котките (единствените за свръзката ни), паднаха докато оправях раницата си, вадейки една клема. Ех съдба, съдба, защо си тъй жестока..., припомних си една известна песен!
5 юли - едва се размърдахме от тежкия бивак. Нагърбих се да водя следващите въжета. Развихри се снежна буря, но продължих да катеря. Добре, че останахме на стената - след 2 часа грейна слънце и почна да разчиства снега. После Милен изведе "оная" камина, София стигна до "ледената" камина. Там влязоха в сила моите котки (добре че се върнах да ги взема), после дойде последното въже - прочутата снежно-ледена шапка на Транго. Ожесточено риех нагоре, прокопавайки отвесна траншея, отляво стъклен лед, отдясно рохкав като захар сняг. И когато се проснах отгоре, няколко минути задъхано се чудех това наистина ли е края. След това се изправих и развиках от радост, накрая се сетих да фиксирам въжето, защото си погледнах часовника - беше 4 часа след обяд.
След час се събрахме и тримата. На върха беше мъгливо и нямахме добра панорама. Въпреки това се снимахме многократно на фона на другата "глава" на върха, която познаваме от снимките в списанията.
Слизането беше една надпревара с настъпващия студ, който скова мокрите въжета. Можеше да не успеем да пуснем рапелите, защото въжетата бързо се втвърдяваха и ставаха твърди като арматурно желязо. На лагер 3 набързо се разминаваме с втората свръзка, пожелаваме им успех за утре. Успяхме да достигнем и нощуваме в лагер 2.
На другия ден върха достигнаха Сотир, Мишо и Митко, с което успеха на експедицията стана пълен. София е втората жена достигнала Транго, а Мишо - най младия от успелите.
Смъкването на багажа беше едно сизифовско усилие, но кой ти мисли вече за това. Едва смогваме да пакетираме багажа, но все пак на 9-ти наистина малкия ни керван от 16 носача поема обратния път. Ах колко бира ще изпием долу (е, в България, защото в Пакистан е сух режим, но както и да е).
В Скарду се разделяме - експедицията към Исламабад, а пишещия тези редове по неподозирано дългия път (3000 км) през Китай за Казахстан и Алма Ата, където се включих в експедиция Кан Тенгри 98.
Николай Петков, 1998
Остави коментар