Сепнах се. Образът на Антонио изпълни съзнанието ми. Малко повече от година беше изминала от смъртта му. Чертите му болезнено ярко изникнаха пред мен. Нелеп, много нелеп беше този ден в края на май 1981...
Бяхме заедно на Вратцата. Няколко дни катерихме по Централната стена. Междувременно се беше върнала първата българска хималайска експедиция от Лхоце. Не успяхме да ги посрещнем. А колко приятели имахме там! Нищо, щяхме да се видим след няколко дни. Тони така и не можа да се види с никой. А той имаше голямо желание да отиде в Хималаите. Подготвяше се старателно и щеше да даде много за тази експедиция. По решение на федерацията той остана извън състава, който отлетя от аерогара София. Беше му много мъчно. Сполетяха го и други житейски несполуки. По едно време се затвори в себе си, нямаше желание за нищо. Сега тъкмо отново беше станал жизнерадостен, китарата му не спираше през тези майски вечери. Имаше и нови алпийски планове - искаше да направи премиера по Централната стена. Даже я беше започнал.
Една вечер му поисках пухеното елече, тъй като ми захладня. Някои неща се запечатват в съзнанието без видима причина като тази широка усмивка, с която ми го даде. И една малка шега, която само двамата си знаехме. На другия ден аз си тръгнах заедно с другите. Тони остана. С Милчо Ладов искаха да завършат започнатия тур. Сутринта, когато поемат към стената по скалния ръб, водещ в основата и, злополучен скален блок пада и го притиска. В безсъзнание, тялото му се бори цели 3 дни. Но уви! Не успяха да го спасят. Не можех да повярвам, че Тони ще се предаде. Ходех по улиците като луд. Поне имаше много приятели...
Като жива е пред очите ми картината на една дъждовна нощ в Рила преди няколко години. Провеждахме спасителна акция. На Южния ръб на Иглата бяха закъсали двама алпинисти. Тогава бях още млад и неопитен. Тони беше организатор на акцията и заедно с още няколко души ме взе със себе си. Оставиха ме с една торба осветителни ракети на превала между Злия зъб и Орловец. Трябваше да осветявам пътя на връщане от ръба към Двуглав. Изстрелвах една по една капсулите. От дъжда всичко беше навлажнено. Едва смогвах да сменям ракетите, защото бяха набъбнали и запъваха в дулото на възпламенителя. Нокътят на палеца ми се отлепи от напъването. В тези минути станах свидетел на изумителна гледка. Тони като пантера стоеше в напрегната поза на очакване. Когато светваше от изстреляната ракета, той бързо се оглеждаше, попиваше профила на релефа и правеше няколко скока във вярната посока. После отново и отново.
Дали от тъжните мисли или от атмосферата в палатката, но ме обземаше чувството, че кислородът е свършил.
Николай Петков
1984
Бяхме заедно на Вратцата. Няколко дни катерихме по Централната стена. Междувременно се беше върнала първата българска хималайска експедиция от Лхоце. Не успяхме да ги посрещнем. А колко приятели имахме там! Нищо, щяхме да се видим след няколко дни. Тони така и не можа да се види с никой. А той имаше голямо желание да отиде в Хималаите. Подготвяше се старателно и щеше да даде много за тази експедиция. По решение на федерацията той остана извън състава, който отлетя от аерогара София. Беше му много мъчно. Сполетяха го и други житейски несполуки. По едно време се затвори в себе си, нямаше желание за нищо. Сега тъкмо отново беше станал жизнерадостен, китарата му не спираше през тези майски вечери. Имаше и нови алпийски планове - искаше да направи премиера по Централната стена. Даже я беше започнал.
Една вечер му поисках пухеното елече, тъй като ми захладня. Някои неща се запечатват в съзнанието без видима причина като тази широка усмивка, с която ми го даде. И една малка шега, която само двамата си знаехме. На другия ден аз си тръгнах заедно с другите. Тони остана. С Милчо Ладов искаха да завършат започнатия тур. Сутринта, когато поемат към стената по скалния ръб, водещ в основата и, злополучен скален блок пада и го притиска. В безсъзнание, тялото му се бори цели 3 дни. Но уви! Не успяха да го спасят. Не можех да повярвам, че Тони ще се предаде. Ходех по улиците като луд. Поне имаше много приятели...
Като жива е пред очите ми картината на една дъждовна нощ в Рила преди няколко години. Провеждахме спасителна акция. На Южния ръб на Иглата бяха закъсали двама алпинисти. Тогава бях още млад и неопитен. Тони беше организатор на акцията и заедно с още няколко души ме взе със себе си. Оставиха ме с една торба осветителни ракети на превала между Злия зъб и Орловец. Трябваше да осветявам пътя на връщане от ръба към Двуглав. Изстрелвах една по една капсулите. От дъжда всичко беше навлажнено. Едва смогвах да сменям ракетите, защото бяха набъбнали и запъваха в дулото на възпламенителя. Нокътят на палеца ми се отлепи от напъването. В тези минути станах свидетел на изумителна гледка. Тони като пантера стоеше в напрегната поза на очакване. Когато светваше от изстреляната ракета, той бързо се оглеждаше, попиваше профила на релефа и правеше няколко скока във вярната посока. После отново и отново.
Дали от тъжните мисли или от атмосферата в палатката, но ме обземаше чувството, че кислородът е свършил.
Николай Петков
1984
Остави коментар