През 1973 г. с Иван (Иван Масларов) учехме заедно в математическата гимназия. Както всички момчета и ние мислехме, че всяка минута от живота ни трябва да е изпълнена с някакво приключение. Привличаше ни дивата природа със своите кътчета, където рядко стъпва човешки крак. Иван беше по-опитен планинар, докато аз бях новак. Когато видяхме обявата пред туристическо дружество „Планинец" на ул. Цар Самуил, че се организират курсове по алпинизъм, без много да умуваме, се записахме.
Мислехме, че още на другия ден ще започнат фантастични изкачвания. Надеждите ни останаха излъгани — заредиха се месеци, в които един път седмично слушахме лекции по алпинизъм. Веднъж в клуба се появи Георги Атанасов. Бяхме слушали за него. Прожектира ни диапозитиви от негови изкачвания в Алпите. Пред очите ни се разкри чудесен свят. Всичко беше фантастично, но ни се струваше безкрайно далече.
Трябваше да намерим своя път към мечтите си. Не след дълго сухите думи в кабинета започнаха да ни омръзват. По време на редките практически занимания често не оставаше свободен край на алпийското въже, за да катерим и ние. Ентусиазмът ни бе толкова голям, че започнахме да събираме пари, за да си купим свое. Тогава в ЦУМ продаваха кабелни въжета, които повече се купуваха за нуждите на ветроходството. В продължение на един месец събирахме пари и в един хубав ден новото, блестящо с разноцветните си нишки въже беше в ръцете ни. Снабдихме се и с „алпийски" чукове. Те бяха най-обикновени, купени от магазина, но ние ги приспособихме за нашите цели. Дотук добре, но ни липсваха едни от основните алпийски атрибути — клинове1 и карабинери2. Отидохме на Беледие хан, където Иван при своите скитания беше виждал високи скали и катерещи по тях.
Сновахме един ден в основата им. Успяхме да избием няколко клина, които достигнахме на 3—4 м от земята. В навечерието на Нова година, на 31 декември, бяхме отново под тези скали. Въпреки студа и снега искахме да изкачим най-после някой сериозен катерачен маршрут.
Обвързахме се с въжето. Всичко беше наред, липсваха ни „само" карабинери. Харесахме едно характерно място в най-лявата част на масива. В горната част се виждаше интересно образувание, наподобяващо халка с диаметър около 2 м. Застанахме в основата и вдигнахме глави нагоре — отвесът всяваше респект. И сега, като отида на това място, ми се струва, че скалата е достатъчно сериозна и изисква добра катерачна техника. По онова време такава ние не притежавахме с изключение на това, което знае всеки човек, наследил от прадедите си или научил в детството си — да се катери, макар и само по дървета.
Както и да е, за да решим някак проблема с карабинерите, нанизахме клиновете направо на въжето. Иван като по-опитен потегли пръв. Изглежда, скалата го затрудни доста, защото от около 4—5 м падна направо на земята. За щастие без никакви последици. Кратко колебание и отново тръгна нагоре. Премина „ключовия пасаж” и не след дълго чух. че забива първия клин. Продължи още няколко метра и се скри от погледа ми. След известно време се чуха проклятия. Оказа се, че той е забил най-горния от нанизаните клинове и беше блокирал останалите. Сега нямаше друг, за да се осигури. Предполагам, че са му били кошмарни оставащите метри до първата площадка (на около 30 м от земята), защото те именно се оказаха най-трудни.
Така или иначе дойде моят ред. Преминах първите няколко метра. Стигнах до клина, но всичките ми опити да го избия завършиха без успех. Беше забит в някаква вдлъбнатина на релефа и с чука едва успявах да го достигна. През ухото на клина не можех да мина, оставаше да се развържа от въжето, за да мога по някакъв начин да продължа. Само че аз и така едва се крепях на скалата, камо ли да остана неосигурен. Веднага пропъдих тази мисъл. Все пак трябваше да направя нещо. Правилно или не, избрах следния вариант (да се върна обратно и през ум не ми мина). Казах на Иван вместо да обира да отпуска въже и аз продължих бавно нагоре, като клинът с минаващото през ухото му въже остана на мястото си. При това положение фактът, че съм втори в свръзката, загуби смисъл. Едно падане от подобна височина във всички случаи би било фатално. Още повече, че имаше предпоставки за това - чувствах се нестабилно.
Не знам колко съм се бавил на тези двайсетина метра, но при Иван пристигнах с ръце, целите вдървени от умора. И от страх. Страх от това, че единствено от мене зависеше дали ли ще продължа да живея или не.
Измъкнахме се от стената. Едва когато стъпихме на пътеката си спомнихме, че след няколко часа е Нова година. Вкъщи се върнах уморен и умиращ за сън. Едва не пропуснах новогодишния празник. Тогава си казах, че алпинизмът не е за мен. Но човек бързо забравя. Поне лошите неща. В противен случай подобни начинания не са за него.
Николай Петков
1984
-----------------------------
1 Техническо алпийско съоръжение, основен елемент от осигуровката на алпинистите.
2 Алпийско съоръжение, осъществяващо връзката между клина и въжето.
Мислехме, че още на другия ден ще започнат фантастични изкачвания. Надеждите ни останаха излъгани — заредиха се месеци, в които един път седмично слушахме лекции по алпинизъм. Веднъж в клуба се появи Георги Атанасов. Бяхме слушали за него. Прожектира ни диапозитиви от негови изкачвания в Алпите. Пред очите ни се разкри чудесен свят. Всичко беше фантастично, но ни се струваше безкрайно далече.
Трябваше да намерим своя път към мечтите си. Не след дълго сухите думи в кабинета започнаха да ни омръзват. По време на редките практически занимания често не оставаше свободен край на алпийското въже, за да катерим и ние. Ентусиазмът ни бе толкова голям, че започнахме да събираме пари, за да си купим свое. Тогава в ЦУМ продаваха кабелни въжета, които повече се купуваха за нуждите на ветроходството. В продължение на един месец събирахме пари и в един хубав ден новото, блестящо с разноцветните си нишки въже беше в ръцете ни. Снабдихме се и с „алпийски" чукове. Те бяха най-обикновени, купени от магазина, но ние ги приспособихме за нашите цели. Дотук добре, но ни липсваха едни от основните алпийски атрибути — клинове1 и карабинери2. Отидохме на Беледие хан, където Иван при своите скитания беше виждал високи скали и катерещи по тях.
Сновахме един ден в основата им. Успяхме да избием няколко клина, които достигнахме на 3—4 м от земята. В навечерието на Нова година, на 31 декември, бяхме отново под тези скали. Въпреки студа и снега искахме да изкачим най-после някой сериозен катерачен маршрут.
Обвързахме се с въжето. Всичко беше наред, липсваха ни „само" карабинери. Харесахме едно характерно място в най-лявата част на масива. В горната част се виждаше интересно образувание, наподобяващо халка с диаметър около 2 м. Застанахме в основата и вдигнахме глави нагоре — отвесът всяваше респект. И сега, като отида на това място, ми се струва, че скалата е достатъчно сериозна и изисква добра катерачна техника. По онова време такава ние не притежавахме с изключение на това, което знае всеки човек, наследил от прадедите си или научил в детството си — да се катери, макар и само по дървета.
Както и да е, за да решим някак проблема с карабинерите, нанизахме клиновете направо на въжето. Иван като по-опитен потегли пръв. Изглежда, скалата го затрудни доста, защото от около 4—5 м падна направо на земята. За щастие без никакви последици. Кратко колебание и отново тръгна нагоре. Премина „ключовия пасаж” и не след дълго чух. че забива първия клин. Продължи още няколко метра и се скри от погледа ми. След известно време се чуха проклятия. Оказа се, че той е забил най-горния от нанизаните клинове и беше блокирал останалите. Сега нямаше друг, за да се осигури. Предполагам, че са му били кошмарни оставащите метри до първата площадка (на около 30 м от земята), защото те именно се оказаха най-трудни.
Така или иначе дойде моят ред. Преминах първите няколко метра. Стигнах до клина, но всичките ми опити да го избия завършиха без успех. Беше забит в някаква вдлъбнатина на релефа и с чука едва успявах да го достигна. През ухото на клина не можех да мина, оставаше да се развържа от въжето, за да мога по някакъв начин да продължа. Само че аз и така едва се крепях на скалата, камо ли да остана неосигурен. Веднага пропъдих тази мисъл. Все пак трябваше да направя нещо. Правилно или не, избрах следния вариант (да се върна обратно и през ум не ми мина). Казах на Иван вместо да обира да отпуска въже и аз продължих бавно нагоре, като клинът с минаващото през ухото му въже остана на мястото си. При това положение фактът, че съм втори в свръзката, загуби смисъл. Едно падане от подобна височина във всички случаи би било фатално. Още повече, че имаше предпоставки за това - чувствах се нестабилно.
Не знам колко съм се бавил на тези двайсетина метра, но при Иван пристигнах с ръце, целите вдървени от умора. И от страх. Страх от това, че единствено от мене зависеше дали ли ще продължа да живея или не.
Измъкнахме се от стената. Едва когато стъпихме на пътеката си спомнихме, че след няколко часа е Нова година. Вкъщи се върнах уморен и умиращ за сън. Едва не пропуснах новогодишния празник. Тогава си казах, че алпинизмът не е за мен. Но човек бързо забравя. Поне лошите неща. В противен случай подобни начинания не са за него.
Николай Петков
1984
-----------------------------
1 Техническо алпийско съоръжение, основен елемент от осигуровката на алпинистите.
2 Алпийско съоръжение, осъществяващо връзката между клина и въжето.
Остави коментар