Бавно се изкачвахме по стръмния сипей към Централната стена. Безброй камъни, а като че ли всеки един от тях ми е познат. Слънцето отрано прежуряше и често се спирахме. На едно място Любо се задържа по-дълго, вдигнал нагоре глава. Проследих погледа му. Вдясно от пътя, по който ни предстоеше да катерим след малко, се очертаваше елегантна линия на възможно изкачване. Тя опираше в „Огледалото"1, но оттам диагонално вдясно и нагоре се виждаше евентуално продължение.
С Любо (Любомир Илиев) се разбрахме с поглед и продължихме. Но явно това щеше да бъде една от следващите ни цели.
Настъпи златна есен. Това са най-хубавите дни за Врачанските скали. Къси, но сравнително прохладни. Река Лева, чиста и пенлива, шумеше в пролома. Доскоро тя беше млечно-бяла, замърсявана от големите каменни кариери в горното течение. Сега съобразителни хора са прекратили това кощунство. Гирлянди от бели скали, окъпани в следобедното слънце, мощно преграждаше пътя и. Това място се нарича Вратица. В тази естествена язовирна стена има само няколко прорязани метра. Там едва има място за пътя, свързващ гр. Враца със Згориград.
Недалеч от това приказно място, на едно бистро поточе, вливащо се в реката, бяхме построили палатката си. Наоколо в привиден безпорядък стоеше разхвърлян алпийски инвентар, бивачни съоръжения и, разбира се, китара.
В голям денк подреждахме необходимите ни неща за предстоящото изкачване. Когато приключихме, установихме, че багажът ни е твърде тежък - бяхме отишли до крайност. Освен всичко друго носехме и една 10-литрова туба, пълна с вода. Успокоявахме се с мисълта, че теглото и щеше да намалява.
На другия ден започнахме изкачването. Началото е между туровете „Огледалата" и „Дъга", вдясно от голямата скална ниша. Още на второто въже започнаха трудностите. В скален кулоар забихме здрав клин. Нагоре следваше гладка сива плоча. На пръв поглед нямаше откъде да се премине. Висях на един клин в началото и. Погледът ми постепенно разучаваше микрорелефа. Диагонално наляво, по гладка стена на приблизително равни интервали бяха разположени малки джобчета. Варовикът е изключително богата скала - ерозията понякога моделира странни форми в нея. Може би това беше ключът за преодоляването и. С два по-големи клина, пъхайки ги в тези образувания и разчитайки на рамото, което образуваха в скалата, започнах да напредвам метър след метър. Всичко завърши с кратко класическо изнасяне. Така достигнах малка площадка над плочата.
Нагоре комбинирано изкачване в продължение на 40 м ни отведе до идеален отвесен винкел с цепнатина за свободно катерене. Наблюдавах как я преодолява Любо. Следваше трудно прехвърляне вдясно и нова поредица от цепнатини. Този ден достигнахме върха на една малка игла, плътно прилепнала към Огледалата. Денят беше към края си, затова решихме да бивакуваме на това място.
Хвърлих един поглед наоколо. Встрани беше гладка плоча, така че продължението трябваше да бъде първо слизане надолу. По този начин щяхме да се прехвърлим към по-приемлив пасаж вляво. Но това беше за утре. Сега гледахме как да подготвим бивака си. Намирахме се във винкел, на който нямаше площадка дори за сядане. Носехме два хамака. Разположихме се един над друг на клинове, забити в скалата. Улисани в работа, не забелязахме как облаците са образували черна верига над нас. Едва се бяхме пъхнали в хамаците и заваля. Не успяхме да мигнем - мръзнахме цялата нощ. Скоро бяхме мокри до кости и това допълнително ни охлаждаше.
По някое време съм се унесъл, но изведнъж се сепнах - почти се бях изхлузил от хамака. Оказа се, че при влизането в него съм го скъсал и сега бавно се разплиташе. Трябваше да легнем двамата в един хамак – неприятна изненада за Любо, още повече, че досега бях над него и така го пазех частично от дъжда. Наместихме се един срещу друг, като си преплетохме краката. Стана тясно и трябваше постоянно да се разместваме.
— Колко е часът? — попитах по едно време за разнообразие. Може би идва краят на нощта? Любо дълго се бърка, докато извади часовника. Най-накрая го намери, но едно невнимателно движение — и часовникът политна в пропастта. Последва кратко мълчание. Какво всъщност можеше да се каже?
— Видя ли поне колко е часът? — попитах.
— Дванадесет и половина — беше безстрастният отговор. Това прозвуча като гръм от ясно небе! А аз мислех, че след малко ще се развидели! Знам, че в такива нощувания времето минава бавно, но чак пък толкова!
Сутринта и дума не можеше да става да продължим изкачването. Все още ръмеше. На тази скала да се катери в мокро време е същинска пързалка. Със съжаление изляхме тубата с вода. Почти не бяхме пили от нея. Каква ирония на съдбата! Друг път умираме от жажда за вода, а сега изливаме цели 10 литра. Подредихме в денка всичко, което нямаше да се повреди, и го хвърлихме долу. Бяхме на 150 м от основата. Имахме общо 160 м въжета и слязохме с два големи 80-метрови рапела2. Когато стъпихме на сипея, потърсихме денка. Оказа се здрав.
На другата година още щом се запролети, на 1 май, се озовахме под стената. Този път с нас беше и Иван (Иван Масларов). Бързо достигнахме последния клин от миналата есен. Нагоре поведе Иван. Намирахме се на нивото на Първата игла от класическите Огледала. Поредната осигуровка направихме в малка плитка дупка. Отдолу тя се очертаваше на стената като кръгло черно петно. Преваляше следобед, когато след продължително диагонално прекосяване се спряхме в основата на характерен бял винкел. Бяхме преминали две трети от стената и само няколко десетки метра ни деляха от ръба на Дъгата. В този момент, както често се случва в подобни ситуации, отново заваля дъжд. Решихме да изчакаме. Часовете се нижеха един след друг и накрая започна да се здрачава. Изкарахме още една нощ на стената. Валеше през цялото време. Бях леко раздразнен. Тъкмо тръгнем по този маршрут и времето се скапва. Сутринта не беше по-различно от вечерта. Отново поехме надолу. За кой ли път?
На 7 юли 1980 г. с Любо довършихме тура. Нарекохме го Пътят на гидовете, но като синоним остана Пътят на приятелите. На Дъгата се озовахме доста рано - някъде по обяд. Нагоре ни оставаха около 50 м по познати пасажи от други изкачвания. И тогава ни хрумна да направим нещо ново - самостоятелен завършек на тура. Вместо по познатия път - да излезем не по жлеба, а по гладкия ръб на Дъгата. Любо се скри от жарещото слънце на сянка в камината до малко дърво. Аз поведох нагоре. Бях преминал вече около 30 м по гладки плочи, като за да спечеля по някой и друг метър бях използвал какви ли не хитрини. Оставаше ми да поставя малка клема в плитка цепнатина. След това щях да изляза на лек пасаж, който водеше на края на Огледалото. В този момент клинът, на който бях стъпил, се извади. Полетях надолу. Последва дрънкане на инвентар и - около петнадесет метра свободно падане. Рязък удар ме спря и аз увиснах прилепен към скалата. Системата човек-въже-клин-скала беше издържала. Първите секунди стоях неподвижно. Размърдах се и с облекчение установих, че всичко при мен е наред. Очаквах Любо да се обади, да попита как съм (все пак аз бях паднал!), но той мълчеше. Когато се качих при него, разбрах, че от протриването с въжето дланите му бяха целите изгорени. Какво стана? Летях цели 15 метра, а пострада Любо. Винаги съм спокоен, когато ме осигурява той. Досега ми се е случвало няколко пъти да падам по време на изкачване. Винаги той е бил на другия край на въжето и успешно е спирал полета ми към земята.
Сега с помощта на самохват3 той мъчително преминаваше последните метри до края на стената. Изкуплението за дързостта ни този път рикошира в Любо. Името на тура придоби символичен смисъл.
***
През последвалите години много пъти съм се връщал с различни хора на този тур. Винаги с един стремеж - да го премина свободно4. Оставаха ми само 3-4 метрова плоча малко преди маршрута да достигне ръба на Дъгата.
На 16 октомври 1993 г. със София (София Фотева), в добра форма и доста хъс, се справихме почти с лекота и с това място. Радвах се и осигурявах на площадката след това, на ръба на Дъгата, и гледах злополучните плочи нагоре, които преди 13 години ме спряха. Софи дойде и споделих терзанията си. Тя веднага ме подкрепи. Поведох нагоре, като се стремях да катеря свободно, в началото забих един клин, след това използвах клеми и френдове - за осигуряване. Много исках и този последен участък от тура първо да го мина, и второ - това да стане свободно, както стана с целия тур досега.
Стигнах до мястото на падането ми от 1980-та. Сложих клема в познатата ми глуха цепка, само че за разлика от тогава не я натоварих, а се хванах в плитката хватка над нея, още няколко движения - и о небеса! Излязох! Бях толкова щастлив, че се развиках, притичах 15 метра по лесния ръб нагоре и осигурих Софи. Казах и да катери чисто и да прецени категорията - така датохме 7+ на този пасаж.
Николай Петков
1984, 2005 г.
________________________
1 Продълговат и гладък участък от Централната стена на Враца.
2 Способ за слизане по въже.
3 Специално съоръжение, поставяно на фиксирано отгоре въже.
4 Свободно (free) катерене означава, че при преминаването не се натоварват точките за осигуряване - за напредване се използва само естествения релеф на скалите.
С Любо (Любомир Илиев) се разбрахме с поглед и продължихме. Но явно това щеше да бъде една от следващите ни цели.
Настъпи златна есен. Това са най-хубавите дни за Врачанските скали. Къси, но сравнително прохладни. Река Лева, чиста и пенлива, шумеше в пролома. Доскоро тя беше млечно-бяла, замърсявана от големите каменни кариери в горното течение. Сега съобразителни хора са прекратили това кощунство. Гирлянди от бели скали, окъпани в следобедното слънце, мощно преграждаше пътя и. Това място се нарича Вратица. В тази естествена язовирна стена има само няколко прорязани метра. Там едва има място за пътя, свързващ гр. Враца със Згориград.
 |
Централната стена на Враца |
Недалеч от това приказно място, на едно бистро поточе, вливащо се в реката, бяхме построили палатката си. Наоколо в привиден безпорядък стоеше разхвърлян алпийски инвентар, бивачни съоръжения и, разбира се, китара.
В голям денк подреждахме необходимите ни неща за предстоящото изкачване. Когато приключихме, установихме, че багажът ни е твърде тежък - бяхме отишли до крайност. Освен всичко друго носехме и една 10-литрова туба, пълна с вода. Успокоявахме се с мисълта, че теглото и щеше да намалява.
На другия ден започнахме изкачването. Началото е между туровете „Огледалата" и „Дъга", вдясно от голямата скална ниша. Още на второто въже започнаха трудностите. В скален кулоар забихме здрав клин. Нагоре следваше гладка сива плоча. На пръв поглед нямаше откъде да се премине. Висях на един клин в началото и. Погледът ми постепенно разучаваше микрорелефа. Диагонално наляво, по гладка стена на приблизително равни интервали бяха разположени малки джобчета. Варовикът е изключително богата скала - ерозията понякога моделира странни форми в нея. Може би това беше ключът за преодоляването и. С два по-големи клина, пъхайки ги в тези образувания и разчитайки на рамото, което образуваха в скалата, започнах да напредвам метър след метър. Всичко завърши с кратко класическо изнасяне. Така достигнах малка площадка над плочата.
 |
Централната стена на Вратцата: 1 - тур „Орловец”; 2 - тур „Пътят на гидовете"; 3 - тур „Змей” |
Нагоре комбинирано изкачване в продължение на 40 м ни отведе до идеален отвесен винкел с цепнатина за свободно катерене. Наблюдавах как я преодолява Любо. Следваше трудно прехвърляне вдясно и нова поредица от цепнатини. Този ден достигнахме върха на една малка игла, плътно прилепнала към Огледалата. Денят беше към края си, затова решихме да бивакуваме на това място.
Хвърлих един поглед наоколо. Встрани беше гладка плоча, така че продължението трябваше да бъде първо слизане надолу. По този начин щяхме да се прехвърлим към по-приемлив пасаж вляво. Но това беше за утре. Сега гледахме как да подготвим бивака си. Намирахме се във винкел, на който нямаше площадка дори за сядане. Носехме два хамака. Разположихме се един над друг на клинове, забити в скалата. Улисани в работа, не забелязахме как облаците са образували черна верига над нас. Едва се бяхме пъхнали в хамаците и заваля. Не успяхме да мигнем - мръзнахме цялата нощ. Скоро бяхме мокри до кости и това допълнително ни охлаждаше.
По някое време съм се унесъл, но изведнъж се сепнах - почти се бях изхлузил от хамака. Оказа се, че при влизането в него съм го скъсал и сега бавно се разплиташе. Трябваше да легнем двамата в един хамак – неприятна изненада за Любо, още повече, че досега бях над него и така го пазех частично от дъжда. Наместихме се един срещу друг, като си преплетохме краката. Стана тясно и трябваше постоянно да се разместваме.
— Колко е часът? — попитах по едно време за разнообразие. Може би идва краят на нощта? Любо дълго се бърка, докато извади часовника. Най-накрая го намери, но едно невнимателно движение — и часовникът политна в пропастта. Последва кратко мълчание. Какво всъщност можеше да се каже?
— Видя ли поне колко е часът? — попитах.
— Дванадесет и половина — беше безстрастният отговор. Това прозвуча като гръм от ясно небе! А аз мислех, че след малко ще се развидели! Знам, че в такива нощувания времето минава бавно, но чак пък толкова!
Сутринта и дума не можеше да става да продължим изкачването. Все още ръмеше. На тази скала да се катери в мокро време е същинска пързалка. Със съжаление изляхме тубата с вода. Почти не бяхме пили от нея. Каква ирония на съдбата! Друг път умираме от жажда за вода, а сега изливаме цели 10 литра. Подредихме в денка всичко, което нямаше да се повреди, и го хвърлихме долу. Бяхме на 150 м от основата. Имахме общо 160 м въжета и слязохме с два големи 80-метрови рапела2. Когато стъпихме на сипея, потърсихме денка. Оказа се здрав.
На другата година още щом се запролети, на 1 май, се озовахме под стената. Този път с нас беше и Иван (Иван Масларов). Бързо достигнахме последния клин от миналата есен. Нагоре поведе Иван. Намирахме се на нивото на Първата игла от класическите Огледала. Поредната осигуровка направихме в малка плитка дупка. Отдолу тя се очертаваше на стената като кръгло черно петно. Преваляше следобед, когато след продължително диагонално прекосяване се спряхме в основата на характерен бял винкел. Бяхме преминали две трети от стената и само няколко десетки метра ни деляха от ръба на Дъгата. В този момент, както често се случва в подобни ситуации, отново заваля дъжд. Решихме да изчакаме. Часовете се нижеха един след друг и накрая започна да се здрачава. Изкарахме още една нощ на стената. Валеше през цялото време. Бях леко раздразнен. Тъкмо тръгнем по този маршрут и времето се скапва. Сутринта не беше по-различно от вечерта. Отново поехме надолу. За кой ли път?
На 7 юли 1980 г. с Любо довършихме тура. Нарекохме го Пътят на гидовете, но като синоним остана Пътят на приятелите. На Дъгата се озовахме доста рано - някъде по обяд. Нагоре ни оставаха около 50 м по познати пасажи от други изкачвания. И тогава ни хрумна да направим нещо ново - самостоятелен завършек на тура. Вместо по познатия път - да излезем не по жлеба, а по гладкия ръб на Дъгата. Любо се скри от жарещото слънце на сянка в камината до малко дърво. Аз поведох нагоре. Бях преминал вече около 30 м по гладки плочи, като за да спечеля по някой и друг метър бях използвал какви ли не хитрини. Оставаше ми да поставя малка клема в плитка цепнатина. След това щях да изляза на лек пасаж, който водеше на края на Огледалото. В този момент клинът, на който бях стъпил, се извади. Полетях надолу. Последва дрънкане на инвентар и - около петнадесет метра свободно падане. Рязък удар ме спря и аз увиснах прилепен към скалата. Системата човек-въже-клин-скала беше издържала. Първите секунди стоях неподвижно. Размърдах се и с облекчение установих, че всичко при мен е наред. Очаквах Любо да се обади, да попита как съм (все пак аз бях паднал!), но той мълчеше. Когато се качих при него, разбрах, че от протриването с въжето дланите му бяха целите изгорени. Какво стана? Летях цели 15 метра, а пострада Любо. Винаги съм спокоен, когато ме осигурява той. Досега ми се е случвало няколко пъти да падам по време на изкачване. Винаги той е бил на другия край на въжето и успешно е спирал полета ми към земята.
Сега с помощта на самохват3 той мъчително преминаваше последните метри до края на стената. Изкуплението за дързостта ни този път рикошира в Любо. Името на тура придоби символичен смисъл.
***
През последвалите години много пъти съм се връщал с различни хора на този тур. Винаги с един стремеж - да го премина свободно4. Оставаха ми само 3-4 метрова плоча малко преди маршрута да достигне ръба на Дъгата.
На 16 октомври 1993 г. със София (София Фотева), в добра форма и доста хъс, се справихме почти с лекота и с това място. Радвах се и осигурявах на площадката след това, на ръба на Дъгата, и гледах злополучните плочи нагоре, които преди 13 години ме спряха. Софи дойде и споделих терзанията си. Тя веднага ме подкрепи. Поведох нагоре, като се стремях да катеря свободно, в началото забих един клин, след това използвах клеми и френдове - за осигуряване. Много исках и този последен участък от тура първо да го мина, и второ - това да стане свободно, както стана с целия тур досега.
Стигнах до мястото на падането ми от 1980-та. Сложих клема в познатата ми глуха цепка, само че за разлика от тогава не я натоварих, а се хванах в плитката хватка над нея, още няколко движения - и о небеса! Излязох! Бях толкова щастлив, че се развиках, притичах 15 метра по лесния ръб нагоре и осигурих Софи. Казах и да катери чисто и да прецени категорията - така датохме 7+ на този пасаж.
Николай Петков
1984, 2005 г.
 Описание на последната част на "Пътя на гидовете", завършена през 1993 г. със Софи (отляво) и страница от гидовника за Враца с корекциите от свободното преминаване на тура (отдясно). |
 |
1 Продълговат и гладък участък от Централната стена на Враца.
2 Способ за слизане по въже.
3 Специално съоръжение, поставяно на фиксирано отгоре въже.
4 Свободно (free) катерене означава, че при преминаването не се натоварват точките за осигуряване - за напредване се използва само естествения релеф на скалите.
Остави коментар