Кратък разказ за това как трима "прохождаши" катерачи укрепиха приятелството си с фантастични пътешествия по Искърското дефиле от гара Реселец до Бов и други места.
Не е тайна за никой българин красотата на Искърския пролом. По него има множество забележителности. Особено интересна е отвесната верига от скали край гара Лакатник — на 63 км от София. Тук сме научили А и Б на катерачното изкуство. Височината им е от 40 до 120 м. Съставът на скалата — доломит. Ходехме често на Алпийска поляна. В началото наблюдавахме как катерят по-опитните, след това с Иван сами усвоявахме маршрут .след маршрут. Един ден се запознахме с Любомир Илиев. Тогава още не знаех, че занапред ще бъдем непрекъснато заедно. Той свиреше на китара. Алпинизмът без китара никога няма да е това, което е.
Всяка събота и неделя заставах на прага вкъщи с раница на гърба.
— Къде отиваш? — питаше майка ми.
— На екскурзия с приятели — отвръщах нехайно с възможно най-невинния глас. Не исках да я тревожа излишно, като и казвам, че ще се катеря по отвесни скали. И без туй имаше достатъчно грижи. Но майките имат своя интуиция. Не можах да скрия за дълго с какво се занимавам. Връщах се мръсен, изпокъсан, изподран и изморен. От вида ми личеше, че сигурно не бях се препичал на слънце. Всичко излезе наяве, когато един ден майка ми откри старателно скритите в мазето въжета и алпийска железария. Отсега нататък трябваше да извоювам своята самостоятелност. Трябваше да се направим нещо „по-така”, да предприемем някакво приключение.
В началото на пролетната ваканция, на 1 април 1975 г., се качихме на влака и поехме по Искърското дефиле. Искахме да обходим и катерим всички катерачни обекти в долината на река Искър. Както винаги и този път наш спътник беше китарата.
Първата ни спирка беше гара Реселец. Тук в околностите има забележителен природен феномен. Равното плато край близкото село е прорязано по средата от гигантско пропадане на земните маси. Така се е образувал внушителен каньон с отвесни червеникави скали, висок около 60 м. Дъното е обсипано с огромни скални отломъци. На едно място се виждаше тесният отвор на някаква пещера, от която ставаше силно течение и пред входа и духаше хладен вятър. Правеше впечатление на доста безлюдно място. По средата на каньона имаше скална игла, висока колкото околните стени, а на върха и се виждаше някакъв флаг. Доста се почудихме откъде е качен догоре, защото по иглата не виждахме никакъв логичен път за премиване. Всичко наоколо лъхаше на нещо тайнствено и се носеха кънтящи зловещи звуци.
Обвързахме се с въжето и започнахме да катерим в близост до пещерата. Скоро намерихме стар клин. Това беше указание, че някой е минавал оттук преди нас. По-късно разбрахме, че в района са идвали и други алпинисти. Изкачихме се по скалите и излязохме на равното тревно плато. Какъв контраст! Колкото долу беше мрачно и диво, толкова горе беше приветливо и слънчево.
Вечерта се настанихме на дъното на каньона, направо върху камъните. Пъхнах се в топлия спален чувал и загледах големите звезди по небосклона. Задуха силен равномерен вятър. Имах чувството, че това е въздушната вълна пред огромни, отприщени, спускащи се водни маси. Носеха се кънтящи страховити звуци от вятъра, който си играеше със странните скални форми и кухини, образувани между грамадните каменни блокове. Не можах да заспя, а Иван и Любо също се въртяха неспокойни. Накрая станахме, събрахме си багажа и хукнахме. Още преди да стигнем до малката постройка на гарата, върху нас се изля пороен дъжд.
Тези няколко дни обходихме Ритлите и Черепиш, Левище н Бов. Както на времето Коце Саваджиев и ние стигнахме до извода, че въпреки голямото разнообразие от скални стени, най-удобни за катерене по Искърското дефиле са Лакатнишките скали. Това малко пътешествие укрепи приятелството ни и си тръгнахме с нови идеи за бъдещето.
Само няколко дни след това за първи път дръзнахме да минем оттам, където никой друг не беше минавал. Прокарахме нов тур на Боянските скали, близо до големия водопад. Беше къс, но труден. Кръстихме го „Чатала" — отдолу имаше едно разклонено дърво, което наподобяваше чатал. Бяхме щастливи н в горния край на скалите на един равен камък изчукахме датата – 8.04.1975 г.
Продължихме да катерим усилено и не след дълго се озовахме под Северната стена на вр. Мальовица. Когато човек слезе от автобуса в комплекса, първото нещо, което привлича погледа му при хубаво време е Тя, в дъното на едноименната долина, люлката на българския алпинизъм. Висока е 130 м, съставът и е от здрав гранит, примесен със шисти и гнайси.
Сега, като преминавам по Класическия тур за около час, с усмивка си спомням за онова време. Бяхме тримата и качихме стената за цели 7 часа. Наистина имаше и обективни предпоставки - беше усойно и влажно, преваля дъжд и се пързаляше неприятно. Въпреки това на върха бяхме щастливи - първият голям тур. Дотогава „категоризирани” изкачвания имах само на Витоша, Лакатник и гара Цепина в Родопите.
От върха едва смогнахме да натъпчем инвентара в раниците, докато отново се канеше да завали се затичахме надолу. Едва не си счупихме краката, за да не изпуснем автобуса в 17:30 часа за София — на другия ден бяхме на училище.
Николай Петков
1984
Не е тайна за никой българин красотата на Искърския пролом. По него има множество забележителности. Особено интересна е отвесната верига от скали край гара Лакатник — на 63 км от София. Тук сме научили А и Б на катерачното изкуство. Височината им е от 40 до 120 м. Съставът на скалата — доломит. Ходехме често на Алпийска поляна. В началото наблюдавахме как катерят по-опитните, след това с Иван сами усвоявахме маршрут .след маршрут. Един ден се запознахме с Любомир Илиев. Тогава още не знаех, че занапред ще бъдем непрекъснато заедно. Той свиреше на китара. Алпинизмът без китара никога няма да е това, което е.
Всяка събота и неделя заставах на прага вкъщи с раница на гърба.
— Къде отиваш? — питаше майка ми.
— На екскурзия с приятели — отвръщах нехайно с възможно най-невинния глас. Не исках да я тревожа излишно, като и казвам, че ще се катеря по отвесни скали. И без туй имаше достатъчно грижи. Но майките имат своя интуиция. Не можах да скрия за дълго с какво се занимавам. Връщах се мръсен, изпокъсан, изподран и изморен. От вида ми личеше, че сигурно не бях се препичал на слънце. Всичко излезе наяве, когато един ден майка ми откри старателно скритите в мазето въжета и алпийска железария. Отсега нататък трябваше да извоювам своята самостоятелност. Трябваше да се направим нещо „по-така”, да предприемем някакво приключение.
В началото на пролетната ваканция, на 1 април 1975 г., се качихме на влака и поехме по Искърското дефиле. Искахме да обходим и катерим всички катерачни обекти в долината на река Искър. Както винаги и този път наш спътник беше китарата.
Първата ни спирка беше гара Реселец. Тук в околностите има забележителен природен феномен. Равното плато край близкото село е прорязано по средата от гигантско пропадане на земните маси. Така се е образувал внушителен каньон с отвесни червеникави скали, висок около 60 м. Дъното е обсипано с огромни скални отломъци. На едно място се виждаше тесният отвор на някаква пещера, от която ставаше силно течение и пред входа и духаше хладен вятър. Правеше впечатление на доста безлюдно място. По средата на каньона имаше скална игла, висока колкото околните стени, а на върха и се виждаше някакъв флаг. Доста се почудихме откъде е качен догоре, защото по иглата не виждахме никакъв логичен път за премиване. Всичко наоколо лъхаше на нещо тайнствено и се носеха кънтящи зловещи звуци.
Обвързахме се с въжето и започнахме да катерим в близост до пещерата. Скоро намерихме стар клин. Това беше указание, че някой е минавал оттук преди нас. По-късно разбрахме, че в района са идвали и други алпинисти. Изкачихме се по скалите и излязохме на равното тревно плато. Какъв контраст! Колкото долу беше мрачно и диво, толкова горе беше приветливо и слънчево.
Вечерта се настанихме на дъното на каньона, направо върху камъните. Пъхнах се в топлия спален чувал и загледах големите звезди по небосклона. Задуха силен равномерен вятър. Имах чувството, че това е въздушната вълна пред огромни, отприщени, спускащи се водни маси. Носеха се кънтящи страховити звуци от вятъра, който си играеше със странните скални форми и кухини, образувани между грамадните каменни блокове. Не можах да заспя, а Иван и Любо също се въртяха неспокойни. Накрая станахме, събрахме си багажа и хукнахме. Още преди да стигнем до малката постройка на гарата, върху нас се изля пороен дъжд.
Тези няколко дни обходихме Ритлите и Черепиш, Левище н Бов. Както на времето Коце Саваджиев и ние стигнахме до извода, че въпреки голямото разнообразие от скални стени, най-удобни за катерене по Искърското дефиле са Лакатнишките скали. Това малко пътешествие укрепи приятелството ни и си тръгнахме с нови идеи за бъдещето.
Само няколко дни след това за първи път дръзнахме да минем оттам, където никой друг не беше минавал. Прокарахме нов тур на Боянските скали, близо до големия водопад. Беше къс, но труден. Кръстихме го „Чатала" — отдолу имаше едно разклонено дърво, което наподобяваше чатал. Бяхме щастливи н в горния край на скалите на един равен камък изчукахме датата – 8.04.1975 г.
Продължихме да катерим усилено и не след дълго се озовахме под Северната стена на вр. Мальовица. Когато човек слезе от автобуса в комплекса, първото нещо, което привлича погледа му при хубаво време е Тя, в дъното на едноименната долина, люлката на българския алпинизъм. Висока е 130 м, съставът и е от здрав гранит, примесен със шисти и гнайси.
Сега, като преминавам по Класическия тур за около час, с усмивка си спомням за онова време. Бяхме тримата и качихме стената за цели 7 часа. Наистина имаше и обективни предпоставки - беше усойно и влажно, преваля дъжд и се пързаляше неприятно. Въпреки това на върха бяхме щастливи - първият голям тур. Дотогава „категоризирани” изкачвания имах само на Витоша, Лакатник и гара Цепина в Родопите.
От върха едва смогнахме да натъпчем инвентара в раниците, докато отново се канеше да завали се затичахме надолу. Едва не си счупихме краката, за да не изпуснем автобуса в 17:30 часа за София — на другия ден бяхме на училище.
Николай Петков
1984
Остави коментар