Чудно красива е долината на река Елба! От равните и зелени брегове като замъци се извисяват в небето причудливи пясъчни игли. Още по-причудливи са наименованията им: Локомотива, Фалкенщайн, скалата Барбарине... Има около 1000 подобни образувания, всяко едно високо от 10 до 100 м. Всичките са обекти за катерене.
При дъжд тук е невъзможно да се катери, тъй като пясъчникът е сравнително мека скала. Профилът е отвесен, често с обратен наклон. В наглед гладката структура се откриват множество грапавини, по които катерачите се набират. Еквилибристика, която изисква изключителна сила на пръстите и здрави ръце. По пасажите от висока категория само след няколко метра мускулите се издуват от напрежение.
Тук катерачите имат особена спортна етика. Позволена е употребата само на въже, въжени примки и карабинери. Клинове, ексцентрици и всички подобни технически съоръжения се гледат „под око”. Даже използването на магнезий не се разрешава, тъй като влиза във взаимодействие със скалите и ги разрушава. Само при премиерните изкачвания на първия в свръзката е позволено на местата на установките да забие клин.Това е сложна процедура. Със специално шило се пробива дълбок отвор в скалата. В него, понякога подсилен с олово или цимент, се забива дълъг здрав клин с широка халка. И това е всичко. Междинните осигуровки се осъществяват с възли заклещени в богатата на форми скала, или примки, промушени около малки „сталактончета”.
По тези стени повечето от най-трудните маршрути са прокарани от Бернд Арнолд. Наред с Патрик Едленже, Волфганг Гюлих и Джери Мофът той е едно от първите имена в екстремното катерене. Сега тези хора повишиха степените в скалата на трудност до 8, даже до 9 категория!
Западногерманецът Волфганг Гюлих казва, че в Саксонска Швейцария (където предимно катери Бернд Арнолд) е по-трудно да направиш тур от най-висока категория именно поради спортната етика на тукашните изкачвания, където са в сила класическите закони на катеренето още от миналия век. На други места, където е развито екстремното катерене (Англия, Франция - Вердон и др.) нещата изглеждат така: алпинистите първо се спускат с въже отгоре и оглеждат скалата. След това забиват през няколко метра клинове, на които впоследствие ще се осигуряват. Едва след това преминават „чисто” избрания маршрут. Всичко това, разбира се, има своето морално оправдание — в името на целта да се отмести още крачка нагоре границата на човешките възможности.
Пристигнахме в селцето Ратен, на брега на самата река. Немски приятели алпинисти ни бяха подсигурили цяла хижа. Бяхме 15 души. Наред с по-опитните бяха дошли и всички млади алпинисти от клуб „Планинец”. Както винаги, търсещи и нетърпеливи, още същия ден се захванахме да „опитаме” камъка. За да се отиде до скалите, трябва да се пресече Елба с малко фериботче. Твърде интересно съоръжение, като се има предвид, че за да не го отнесе течението, е прикрепено към брега с дълго стоманено въже, а същото това течение се използва за движеща сила при хода от единия до другия бряг.
Тъкмо бяхме изкачили една 40-метрова игла, когато върху ни се изсипа истинска малка буря. Заплющя леден режещ дъжд. Силен вятър изправи въжетата които бяхме спуснали за рапел, почти хоризонтално. Едва успяхме да се доберем до основата! Побързахме да се приберем.
През следващите дни осъществихме множество изкачвания по различните масиви в района. В началото катерехме както в нашите планини — сравнително бързо, и гледахме да изкачим по няколко маршрута за един ден. На един дъх преминавахме по 30—40 м, колкото е дълго едно алпийско въже. Скоро разбрахме, че подобен стил тук не е обичайна практика. Поради това, че скалите се преминават силово, осигуровки се правят през 10-15 м. Алпинистите катерят бавно и рядко преминават повече от 1-2 тура дневно.
Тук всеки трябва да знае границите на собствените си възможности. Ако не ги знае - бързо ги научава. Скалата на трудност представлява стълбица, по която се достига определено стъпало и повече нагоре не може. По-точно може, но след повечко изкачвания по тези специфични скали. И много, много тренировки.
Особено красиво изкачване осъществихме с Иван по тура „Южната цепнатин” в масива Фалкенщайн. Изкачена е за първи път на 21 април 1907 г. от Оливър Пери Смит - най- големият им катерач по онова време. Криволичеща цепнатина прорязва стената от горе до долу. Толкова емоционално и въздушно, че човек просто започва да мисли по друг начин, нещата добиват нови измерения. Сякаш се допираш до нещо мечтано и далечно, но те е страх да го докоснеш, защото като призрачен ювелирен дворец всичко може да рухне. Неочаквано идва върхът, после голяма метална халка, от която се спускаме на рапел в ниското. Отново си казваме обикновени думи, сякаш всичко е било сън. Остават само раните по ръцете...
Няколко дни след като се завърнахме в България, сключих граждански брак. В наша чест бе изпълнен Менделсоновият марш. Чувствах се неудобно с костюм и вратовръзка. А изподраните ми почернели ръце рязко контрастираха със снежнобелия лист, върху който се подписвах.
Николай Петков
1982
При дъжд тук е невъзможно да се катери, тъй като пясъчникът е сравнително мека скала. Профилът е отвесен, често с обратен наклон. В наглед гладката структура се откриват множество грапавини, по които катерачите се набират. Еквилибристика, която изисква изключителна сила на пръстите и здрави ръце. По пасажите от висока категория само след няколко метра мускулите се издуват от напрежение.
Тук катерачите имат особена спортна етика. Позволена е употребата само на въже, въжени примки и карабинери. Клинове, ексцентрици и всички подобни технически съоръжения се гледат „под око”. Даже използването на магнезий не се разрешава, тъй като влиза във взаимодействие със скалите и ги разрушава. Само при премиерните изкачвания на първия в свръзката е позволено на местата на установките да забие клин.Това е сложна процедура. Със специално шило се пробива дълбок отвор в скалата. В него, понякога подсилен с олово или цимент, се забива дълъг здрав клин с широка халка. И това е всичко. Междинните осигуровки се осъществяват с възли заклещени в богатата на форми скала, или примки, промушени около малки „сталактончета”.
По тези стени повечето от най-трудните маршрути са прокарани от Бернд Арнолд. Наред с Патрик Едленже, Волфганг Гюлих и Джери Мофът той е едно от първите имена в екстремното катерене. Сега тези хора повишиха степените в скалата на трудност до 8, даже до 9 категория!
Западногерманецът Волфганг Гюлих казва, че в Саксонска Швейцария (където предимно катери Бернд Арнолд) е по-трудно да направиш тур от най-висока категория именно поради спортната етика на тукашните изкачвания, където са в сила класическите закони на катеренето още от миналия век. На други места, където е развито екстремното катерене (Англия, Франция - Вердон и др.) нещата изглеждат така: алпинистите първо се спускат с въже отгоре и оглеждат скалата. След това забиват през няколко метра клинове, на които впоследствие ще се осигуряват. Едва след това преминават „чисто” избрания маршрут. Всичко това, разбира се, има своето морално оправдание — в името на целта да се отмести още крачка нагоре границата на човешките възможности.
Пристигнахме в селцето Ратен, на брега на самата река. Немски приятели алпинисти ни бяха подсигурили цяла хижа. Бяхме 15 души. Наред с по-опитните бяха дошли и всички млади алпинисти от клуб „Планинец”. Както винаги, търсещи и нетърпеливи, още същия ден се захванахме да „опитаме” камъка. За да се отиде до скалите, трябва да се пресече Елба с малко фериботче. Твърде интересно съоръжение, като се има предвид, че за да не го отнесе течението, е прикрепено към брега с дълго стоманено въже, а същото това течение се използва за движеща сила при хода от единия до другия бряг.
Тъкмо бяхме изкачили една 40-метрова игла, когато върху ни се изсипа истинска малка буря. Заплющя леден режещ дъжд. Силен вятър изправи въжетата които бяхме спуснали за рапел, почти хоризонтално. Едва успяхме да се доберем до основата! Побързахме да се приберем.
През следващите дни осъществихме множество изкачвания по различните масиви в района. В началото катерехме както в нашите планини — сравнително бързо, и гледахме да изкачим по няколко маршрута за един ден. На един дъх преминавахме по 30—40 м, колкото е дълго едно алпийско въже. Скоро разбрахме, че подобен стил тук не е обичайна практика. Поради това, че скалите се преминават силово, осигуровки се правят през 10-15 м. Алпинистите катерят бавно и рядко преминават повече от 1-2 тура дневно.
Тук всеки трябва да знае границите на собствените си възможности. Ако не ги знае - бързо ги научава. Скалата на трудност представлява стълбица, по която се достига определено стъпало и повече нагоре не може. По-точно може, но след повечко изкачвания по тези специфични скали. И много, много тренировки.
Особено красиво изкачване осъществихме с Иван по тура „Южната цепнатин” в масива Фалкенщайн. Изкачена е за първи път на 21 април 1907 г. от Оливър Пери Смит - най- големият им катерач по онова време. Криволичеща цепнатина прорязва стената от горе до долу. Толкова емоционално и въздушно, че човек просто започва да мисли по друг начин, нещата добиват нови измерения. Сякаш се допираш до нещо мечтано и далечно, но те е страх да го докоснеш, защото като призрачен ювелирен дворец всичко може да рухне. Неочаквано идва върхът, после голяма метална халка, от която се спускаме на рапел в ниското. Отново си казваме обикновени думи, сякаш всичко е било сън. Остават само раните по ръцете...
Няколко дни след като се завърнахме в България, сключих граждански брак. В наша чест бе изпълнен Менделсоновият марш. Чувствах се неудобно с костюм и вратовръзка. А изподраните ми почернели ръце рязко контрастираха със снежнобелия лист, върху който се подписвах.
Николай Петков
1982
Остави коментар