Централната стена се намира на 10 мин от центъра на гр. Враца по пътя за с. Згориград. Обичам я. Тук съм изпитал най-голямата жега и най-големия студ в живота си. Тя е многолика. При хубаво време сутрин се позлатява от слънцето, а през деня отдалече изглежда лъчезарна, но ако си по нея — там е пещ. В лошо време е мрачна и тъмна. Когато вали, отблъсква с влагата си. Висока е 350 м и е най-величественият отвес в България. По нея са прокарани 15 маршрута. Изкачвал съм ги всичките многократно, познавам „всяка педя” от снагата и. Затова ми е скъпа.
За първи път я изкачих на 7 април 1976 г. Бяхме с Любо, Иван и Слави, а ни водеше Кирил Стоилов (Киро Мъглата). Тогава той ни беше треньор в „Планинец”. Катерехме по тур „II конгрес на БТС”. Беше жега, устните ни се бяха напукали от топлина и жажда. Още по време на това изкачване научих, че с тази стена трябва да се внимава. Трябва да се тръгва сутрин, преди да е напекло слънцето и да се носи вода.
Не ни задоволяваше да катерим само по познати маршрути. Искахме да прокараме свой път по тази стена. Когато преминавах по някой тур винаги хвърлях по едно око встрани. Красиви винкели и камини привличаха вниманието ми. Когато оглеждах стената отдолу, ми направи впечатление, че между туровете „Камините" и „Винкела" стената е със самостоятелна структура, има голямо разстояние, а няма никакъв маршрут, Някъде по средата се виждаха две характерни дупки в скалата. Наоколо всичко беше гладко. Постепенно бъдещият тур се очертаваше в съзнанието ми.
На 5 ноември 1978 г. с Иван Масларов предприехме проучване на това място. Бяхме много „тежки”. Носехме всичко необходимо за бивак по стената. Даже имахме едно „нововъведение” — вместо в шишета носехме вода в две гумени грейки. Още началото се оказа доста трудно — плитка камина после плоча, водеща диагонално надясно. С едно изнасяне на върховете на пръстите се озовахме в подножието на малък винкел. Следваше място, където забих два здрави клина. Бях изминал около 35 м и реших тук да направя осигуровка. Беше ред на тежката торба с багажа. Освен всичко друго в нея бяхме сложили около 40 скални клина. Имахме намерени да не избиваме вече поставените клинове. За изтегляне на багажа използвахме отделно, трето въже (ние катерихме на двойно въже).
Когато Иван дойде при ме, погледнах часовника. Системата ни за придвижване беше бавна, още повече че бяхме тръгнали твърде късно. Все пак решихме да продължим. На свой ред Иван пое нагоре по отвесния винкел, по средата се образуваше хубава цепнатина. Трудно и силово свободно катерене. След известно време Иван напусна този пасаж и премина вляво към прилепена към стената скална игла. На върха и се образуваше малка площадка, където Иван спря. Последва изтеглянето на обемистата торба, накрая и аз се озовах на това място. Нагоре се очерта гладка плоча, прорязана от тънка пукнатина, която на места се губеше. Изглежда, ни очакваше изкуствено катерене. Натоварих се с голям набор от клинове, забих един и с помощта на въжена стълбичка се изнесох около метър и половина нагоре. Трудно намирах място за всеки следващ клин. Впоследствие пасажът оценихме на А2. На едно място всичко наоколо беше абсолютно гладко. С големи усилия се изнесох на едната степенка на стълбичката. Едва балансирах тялото си към скалата, за да не политна назад. Внимателно, при крайно разтягане забих клин в плитка тънка цепнатина. Беше хванал не повече от 1,5 см. Останалата част стърчеше навън и образуваше голямо рамо, така че като го натоварех, може би щеше да се измъкне. За да намаля рамото, с тънък прусик направих котвен възел в основата на клина.
- Внимавай — викнах на Иван, макар че едва ли имаше нужда. Той и без това старателно следеше всяко мое движение. Изнесох се внимателно до мястото, откъдето започваше
системата от цепнатини. Също трудно, но все пак свободно класическо катерене. По-добро от бавното последователно забиване на късчета желязо в скалата.
Междувременно времето беше доста напреднало. При мен не се виждаше подходяща площадка за бивакуване. Да дойде Иван при мен и да търси път нагоре беше много дълга процедура и може би щеше да се стъмни. Затова се спуснах по въжето до площадката при него.
До този момент не бяхме нито яли, нито пили вода. Иван отвинти тапата на едната грейка и отпи няколко глътки. Изведнъж спря, целият почервенял, и накрая изплю всичко.
— Какво става?
— По дяволите! — извика той. — Пълна е с талк!
Наложи се да изхвърлим всичката вода, която носехме. „Нововъведението” ни се оказа несполучливо. През цялата нощ ни гонеше жажда. Площадката също се оказа особено неудобна. С облекчение посрещнахме зората.
Този ден бързо достигнахме големия характерен траверс в долната половина на стената. Огледахме нагоре и установихме, че поне до първата дупка има „път". След това свихме надясно и без проблеми достигнахме тур „Винкела". По него излязохме от стената.
На 18 септември 1979 г. отново дойдохме тук. Този път бяхме тримата — Иван, Любо и аз. До траверса достигнахме без проблеми. От него Любо бързо премина техничен пасаж, водещ до първата дупка. Нагоре продължих аз. Следваше изпъкнала надвесена гладка скала. Логичен път водеше диагонално надясно и затова бавно започнах да напредвам. След 10 м изведнъж всичко стана гладко. Надясно водеше някакъв пасаж, но продължението се скриваше от погледа. Реших да рискувам. Трудно, на много малки хватки и стъпки траверсирах вдясно около 2 м. Там спрях в надвес, едва крепейки се с две ръце. Пред себе си виждах цепка за клин, но нямах свободна ръка, за да го забия. На всичкото отгоре ръцете ми бързо започнаха да се изморяват. На два-три пъти извиках „Падам!”, но успявах да се задържа. Накрая смогнах с едната ръка да поставя клин в цепката. След това с последни усилия го забих с няколко удара на чука. При преминаването на този пасаж вложих цялото си умение, психически и физически сили.
Нагоре с няколко клина излязох на по-леки скали, по които навлязох в Горната дупка. Тя беше забележителна. Варовикът често поднася такива изненади — отвор сред гладки отвесни скали. Сводът беше много голям, като навътре се стесняваше. На самия вход имаше голямо изсъхнало дърво, което служеше, като „парапет" към пропастта. Зад него се образуваше малка зала с пясъчен под, който беше рохкав, и първите човешки стъпки оставяха дълбоки следи. По-нататък „галерията” се стесняваше. Може би имаше някакво продължение, но не можеше да се мине. На това място се събрахме и тримата. Решихме да нощуваме тук. Денят и без това вече преваляше. Позволихме си „лукса" да се развържем от въжетата и да ги подредим на една от стените. После се напъхахме в спалните чували и си запалихме огън. Беше фантастично.
На другия ден се заредиха въже след въже хубаво класическо катерене с малко клинове за осигуровка. Слънцето неумолимо напече, а ние бяхме свършили всичката си вода. Бяхме оставили само 1 литър, който планирахме да изпием на самия връх. Започнахме да мислим как по-скоро да се измъкнем оттук. Сменяхме се във водачеството последователно на всяко въже, а през останалото време гледахме да катерим по-бързо. Последните метри минаваха по отвесен скален ръб, който ни отведе на маркировъчната пътека. Предстоеше пътят надолу, който колкото и да е неприятен сред храсталаци и сипеи, водеше към бирата, живота, към желаните неща!
Нарекохме този тур „Орловец" — на името на нашия алпийски клуб.
Николай Петков
1979
За първи път я изкачих на 7 април 1976 г. Бяхме с Любо, Иван и Слави, а ни водеше Кирил Стоилов (Киро Мъглата). Тогава той ни беше треньор в „Планинец”. Катерехме по тур „II конгрес на БТС”. Беше жега, устните ни се бяха напукали от топлина и жажда. Още по време на това изкачване научих, че с тази стена трябва да се внимава. Трябва да се тръгва сутрин, преди да е напекло слънцето и да се носи вода.
Не ни задоволяваше да катерим само по познати маршрути. Искахме да прокараме свой път по тази стена. Когато преминавах по някой тур винаги хвърлях по едно око встрани. Красиви винкели и камини привличаха вниманието ми. Когато оглеждах стената отдолу, ми направи впечатление, че между туровете „Камините" и „Винкела" стената е със самостоятелна структура, има голямо разстояние, а няма никакъв маршрут, Някъде по средата се виждаха две характерни дупки в скалата. Наоколо всичко беше гладко. Постепенно бъдещият тур се очертаваше в съзнанието ми.
На 5 ноември 1978 г. с Иван Масларов предприехме проучване на това място. Бяхме много „тежки”. Носехме всичко необходимо за бивак по стената. Даже имахме едно „нововъведение” — вместо в шишета носехме вода в две гумени грейки. Още началото се оказа доста трудно — плитка камина после плоча, водеща диагонално надясно. С едно изнасяне на върховете на пръстите се озовахме в подножието на малък винкел. Следваше място, където забих два здрави клина. Бях изминал около 35 м и реших тук да направя осигуровка. Беше ред на тежката торба с багажа. Освен всичко друго в нея бяхме сложили около 40 скални клина. Имахме намерени да не избиваме вече поставените клинове. За изтегляне на багажа използвахме отделно, трето въже (ние катерихме на двойно въже).
Когато Иван дойде при ме, погледнах часовника. Системата ни за придвижване беше бавна, още повече че бяхме тръгнали твърде късно. Все пак решихме да продължим. На свой ред Иван пое нагоре по отвесния винкел, по средата се образуваше хубава цепнатина. Трудно и силово свободно катерене. След известно време Иван напусна този пасаж и премина вляво към прилепена към стената скална игла. На върха и се образуваше малка площадка, където Иван спря. Последва изтеглянето на обемистата торба, накрая и аз се озовах на това място. Нагоре се очерта гладка плоча, прорязана от тънка пукнатина, която на места се губеше. Изглежда, ни очакваше изкуствено катерене. Натоварих се с голям набор от клинове, забих един и с помощта на въжена стълбичка се изнесох около метър и половина нагоре. Трудно намирах място за всеки следващ клин. Впоследствие пасажът оценихме на А2. На едно място всичко наоколо беше абсолютно гладко. С големи усилия се изнесох на едната степенка на стълбичката. Едва балансирах тялото си към скалата, за да не политна назад. Внимателно, при крайно разтягане забих клин в плитка тънка цепнатина. Беше хванал не повече от 1,5 см. Останалата част стърчеше навън и образуваше голямо рамо, така че като го натоварех, може би щеше да се измъкне. За да намаля рамото, с тънък прусик направих котвен възел в основата на клина.
- Внимавай — викнах на Иван, макар че едва ли имаше нужда. Той и без това старателно следеше всяко мое движение. Изнесох се внимателно до мястото, откъдето започваше
системата от цепнатини. Също трудно, но все пак свободно класическо катерене. По-добро от бавното последователно забиване на късчета желязо в скалата.
Междувременно времето беше доста напреднало. При мен не се виждаше подходяща площадка за бивакуване. Да дойде Иван при мен и да търси път нагоре беше много дълга процедура и може би щеше да се стъмни. Затова се спуснах по въжето до площадката при него.
До този момент не бяхме нито яли, нито пили вода. Иван отвинти тапата на едната грейка и отпи няколко глътки. Изведнъж спря, целият почервенял, и накрая изплю всичко.
— Какво става?
— По дяволите! — извика той. — Пълна е с талк!
Наложи се да изхвърлим всичката вода, която носехме. „Нововъведението” ни се оказа несполучливо. През цялата нощ ни гонеше жажда. Площадката също се оказа особено неудобна. С облекчение посрещнахме зората.
Този ден бързо достигнахме големия характерен траверс в долната половина на стената. Огледахме нагоре и установихме, че поне до първата дупка има „път". След това свихме надясно и без проблеми достигнахме тур „Винкела". По него излязохме от стената.
На 18 септември 1979 г. отново дойдохме тук. Този път бяхме тримата — Иван, Любо и аз. До траверса достигнахме без проблеми. От него Любо бързо премина техничен пасаж, водещ до първата дупка. Нагоре продължих аз. Следваше изпъкнала надвесена гладка скала. Логичен път водеше диагонално надясно и затова бавно започнах да напредвам. След 10 м изведнъж всичко стана гладко. Надясно водеше някакъв пасаж, но продължението се скриваше от погледа. Реших да рискувам. Трудно, на много малки хватки и стъпки траверсирах вдясно около 2 м. Там спрях в надвес, едва крепейки се с две ръце. Пред себе си виждах цепка за клин, но нямах свободна ръка, за да го забия. На всичкото отгоре ръцете ми бързо започнаха да се изморяват. На два-три пъти извиках „Падам!”, но успявах да се задържа. Накрая смогнах с едната ръка да поставя клин в цепката. След това с последни усилия го забих с няколко удара на чука. При преминаването на този пасаж вложих цялото си умение, психически и физически сили.
Нагоре с няколко клина излязох на по-леки скали, по които навлязох в Горната дупка. Тя беше забележителна. Варовикът често поднася такива изненади — отвор сред гладки отвесни скали. Сводът беше много голям, като навътре се стесняваше. На самия вход имаше голямо изсъхнало дърво, което служеше, като „парапет" към пропастта. Зад него се образуваше малка зала с пясъчен под, който беше рохкав, и първите човешки стъпки оставяха дълбоки следи. По-нататък „галерията” се стесняваше. Може би имаше някакво продължение, но не можеше да се мине. На това място се събрахме и тримата. Решихме да нощуваме тук. Денят и без това вече преваляше. Позволихме си „лукса" да се развържем от въжетата и да ги подредим на една от стените. После се напъхахме в спалните чували и си запалихме огън. Беше фантастично.
На другия ден се заредиха въже след въже хубаво класическо катерене с малко клинове за осигуровка. Слънцето неумолимо напече, а ние бяхме свършили всичката си вода. Бяхме оставили само 1 литър, който планирахме да изпием на самия връх. Започнахме да мислим как по-скоро да се измъкнем оттук. Сменяхме се във водачеството последователно на всяко въже, а през останалото време гледахме да катерим по-бързо. Последните метри минаваха по отвесен скален ръб, който ни отведе на маркировъчната пътека. Предстоеше пътят надолу, който колкото и да е неприятен сред храсталаци и сипеи, водеше към бирата, живота, към желаните неща!
Нарекохме този тур „Орловец" — на името на нашия алпийски клуб.
Николай Петков
1979
Остави коментар