В алпинизма често се случва „работният ден" да продължи и през нощта. Или се налага просто да изчакаш, свит на кълбо в някоя гънка на скалата, слънцето да огрее и стопли замръзналата природа. Но за да осъзнае тези неща, човек трябва да ги изпита на гърба си.
На една от първите Енчови алпиниади1, през зимата в Пирин, няколко млади алпинисти от клуба решихме да направим траверса „Венеца". Той беше част от разрядните изисквания на БФА. Започва от Тодорин връх, преминава през Дончови караули, Муратов връх и завършва на вр. Вихрен. С други думи предстоеше ни сериозен зимен преход. С нас бяха няколко алпинисти от Русе. Всичко вървеше нормално до момента, в който се изкачихме на Муратов връх. Падна мъгла и всички посоки станаха еднакви. Нашите водачи посочиха едно от ребрата и казаха, че това е правилната посока — и друг път бяха минавали оттук. Започнахме слизане по доста опасни склонове, след което дълбок сняг ни накара да бием пъртина. Забавихме се и в един момент започна да се стъмва. Какво да се прави, земята се върти и досега никой не е успял да я спре. Тъмнината и мъглата си помагаха, а на нас все ни се струваше, че силуетите на околните върхове са ни познати.
Умората започна да си казва думата, бяхме жадни. Хубавото беше, че нямаше вятър и студът беше поносим. По едно време нагазихме равно поле - явно това беше замръзнало езеро. Разбихме дупка в леда и всеки пи жадно и продължително. Ледената вода изгаряше гърлата ни, спираше дъха ни, но ние имахме нужда от нея. По-късно изгря луната и установихме, че между нас и така желаната в този момент х. Вихрен има два големи хребета - Гредаро и Хвойнати. Не ни оставаше нищо друго освен да вървим нагоре, после надолу и отново нагоре. Това изцеди силите ни докрай. По склона към Кабата - премката между Вихрен и Хвойнати - бяхме вече толкова уморени, че когато някой спреше за малко да почине, моментално заспиваше. Следващият го разтърсваше и събуждаше. Пътят до билото ни се стори безкраен. Тук ни посрещна режещ вятър, който донякъде избистри съзнанието ни. Наближаваше зората, когато наближихме хижата.
Същата година (1976), но през лятото, бяхме отседнали за няколко дни на заслон Орловец в Мальовишкия дял на Рила (преди да го подпалят). Катерихме по Дяволските игли. Една сутрин времето беше много лошо, но към обяд се проясни. Предложих на Валентин Москов и П. Тотев да отидем на тур „9 IX” по Южната стена на Двуглав. Те наивно се съгласиха. Наред със Северната стена Вихрен тя е една от най-дългите у нас. Издига се над Партизанска поляна в долината на Рилска река. По-често се подхожда откъм „гърба” и - заслон Орловец. Слизахме по Синия, Дяволския или Белия улей в зависимост от това, по кой тур ще катерим.
Предполагах, че за около 3 часа ще приключим изкачването, ако не се мотаем. Тръгнахме по Белия улей надолу. Но оттук подходът към Двуглав се оказа доста сложен и ни отне много време. След това намерихме началото на тура и започнахме да катерим. Южната стена е дълга 400 м. За сметка на това е сравнително лека - до 3 и 4 категория на трудност, рядко 5.
Набирахме бързо височина, но времето също напредваше. Оставаше около час до пълно стъмване, когато заваля дъжд. Намирахме се малко над бивак Строител, т.е. твърде, твърде ниско. Реших, че е най-добре да нощуваме тук. Не бяхме подготвени за бивак, но тъмнината и неизвестността нагоре не ни оставяха друг избор. Поне вода щеше да има в изобилие. Аз бях по риза, а Петко и Вальо имаха по някаква горна дрешка. Намерихме един скален блок, под който можехме и тримата да се напъхаме легнали. Само че сводът беше много нисък и носовете ни опираха в камъка отгоре. Отдолу беше много неравно и постоянно се въртяхме, за да нагодим телата си към острите камъни. Беше студено, земята изсмукваше от нас всичката ни топлина. Цяла нощ валя, водата се стичаше по неравната повърхност на убежището ни и капеше върху нас, като бавно ни просмукваше. Завиждах на Вальо, който беше между нас с Петко и дали защото му беше по-топло, но сякаш успя да дремне 1-2 часа.
Много биваци съм имал след това, но това мръзнене беше ужасно. На сутринта духаше силен студен вятър. Когато излязох от дупката, цялото ми тяло трепереше н не се поддаваше на никакъв контрол. Това бяха признаци на общо охлаждане. Трябваше бързо да се катерим, за да се стоплим и приберем в заслона. Скоро ни огря слънцето и телата ни жадно запоглъщаха всеки негов лъч.
Приятелите Слави, Любо и Иван се бяха измъчили не по-малко от нас. Разтревожени, те ни бяха търсили в дъжда по Дяволския улей. Не бяхме чули нито виковете им, нито бяхме видели светлините от фенерчетата им.
Колко странно! Долу, в града, понякога ни е достатъчно малко течение между два отворени прозореца, за да се разболеем и в най-горещото лято. А тук, в планината, въпреки всичкото подгизване и студуване, накрая ни нямаше нищо.
Николай Петков
1984
----------------------------------
1 Енчови алпиниади - зимни лагери в началото на януари в района на х. Вихрен, организирани от известния алпинист Енчо Петков. Провеждани са от 1976 до 1980 г.
На една от първите Енчови алпиниади1, през зимата в Пирин, няколко млади алпинисти от клуба решихме да направим траверса „Венеца". Той беше част от разрядните изисквания на БФА. Започва от Тодорин връх, преминава през Дончови караули, Муратов връх и завършва на вр. Вихрен. С други думи предстоеше ни сериозен зимен преход. С нас бяха няколко алпинисти от Русе. Всичко вървеше нормално до момента, в който се изкачихме на Муратов връх. Падна мъгла и всички посоки станаха еднакви. Нашите водачи посочиха едно от ребрата и казаха, че това е правилната посока — и друг път бяха минавали оттук. Започнахме слизане по доста опасни склонове, след което дълбок сняг ни накара да бием пъртина. Забавихме се и в един момент започна да се стъмва. Какво да се прави, земята се върти и досега никой не е успял да я спре. Тъмнината и мъглата си помагаха, а на нас все ни се струваше, че силуетите на околните върхове са ни познати.
Умората започна да си казва думата, бяхме жадни. Хубавото беше, че нямаше вятър и студът беше поносим. По едно време нагазихме равно поле - явно това беше замръзнало езеро. Разбихме дупка в леда и всеки пи жадно и продължително. Ледената вода изгаряше гърлата ни, спираше дъха ни, но ние имахме нужда от нея. По-късно изгря луната и установихме, че между нас и така желаната в този момент х. Вихрен има два големи хребета - Гредаро и Хвойнати. Не ни оставаше нищо друго освен да вървим нагоре, после надолу и отново нагоре. Това изцеди силите ни докрай. По склона към Кабата - премката между Вихрен и Хвойнати - бяхме вече толкова уморени, че когато някой спреше за малко да почине, моментално заспиваше. Следващият го разтърсваше и събуждаше. Пътят до билото ни се стори безкраен. Тук ни посрещна режещ вятър, който донякъде избистри съзнанието ни. Наближаваше зората, когато наближихме хижата.
Същата година (1976), но през лятото, бяхме отседнали за няколко дни на заслон Орловец в Мальовишкия дял на Рила (преди да го подпалят). Катерихме по Дяволските игли. Една сутрин времето беше много лошо, но към обяд се проясни. Предложих на Валентин Москов и П. Тотев да отидем на тур „9 IX” по Южната стена на Двуглав. Те наивно се съгласиха. Наред със Северната стена Вихрен тя е една от най-дългите у нас. Издига се над Партизанска поляна в долината на Рилска река. По-често се подхожда откъм „гърба” и - заслон Орловец. Слизахме по Синия, Дяволския или Белия улей в зависимост от това, по кой тур ще катерим.
Предполагах, че за около 3 часа ще приключим изкачването, ако не се мотаем. Тръгнахме по Белия улей надолу. Но оттук подходът към Двуглав се оказа доста сложен и ни отне много време. След това намерихме началото на тура и започнахме да катерим. Южната стена е дълга 400 м. За сметка на това е сравнително лека - до 3 и 4 категория на трудност, рядко 5.
Набирахме бързо височина, но времето също напредваше. Оставаше около час до пълно стъмване, когато заваля дъжд. Намирахме се малко над бивак Строител, т.е. твърде, твърде ниско. Реших, че е най-добре да нощуваме тук. Не бяхме подготвени за бивак, но тъмнината и неизвестността нагоре не ни оставяха друг избор. Поне вода щеше да има в изобилие. Аз бях по риза, а Петко и Вальо имаха по някаква горна дрешка. Намерихме един скален блок, под който можехме и тримата да се напъхаме легнали. Само че сводът беше много нисък и носовете ни опираха в камъка отгоре. Отдолу беше много неравно и постоянно се въртяхме, за да нагодим телата си към острите камъни. Беше студено, земята изсмукваше от нас всичката ни топлина. Цяла нощ валя, водата се стичаше по неравната повърхност на убежището ни и капеше върху нас, като бавно ни просмукваше. Завиждах на Вальо, който беше между нас с Петко и дали защото му беше по-топло, но сякаш успя да дремне 1-2 часа.
Много биваци съм имал след това, но това мръзнене беше ужасно. На сутринта духаше силен студен вятър. Когато излязох от дупката, цялото ми тяло трепереше н не се поддаваше на никакъв контрол. Това бяха признаци на общо охлаждане. Трябваше бързо да се катерим, за да се стоплим и приберем в заслона. Скоро ни огря слънцето и телата ни жадно запоглъщаха всеки негов лъч.
Приятелите Слави, Любо и Иван се бяха измъчили не по-малко от нас. Разтревожени, те ни бяха търсили в дъжда по Дяволския улей. Не бяхме чули нито виковете им, нито бяхме видели светлините от фенерчетата им.
Колко странно! Долу, в града, понякога ни е достатъчно малко течение между два отворени прозореца, за да се разболеем и в най-горещото лято. А тук, в планината, въпреки всичкото подгизване и студуване, накрая ни нямаше нищо.
Николай Петков
1984
----------------------------------
1 Енчови алпиниади - зимни лагери в началото на януари в района на х. Вихрен, организирани от известния алпинист Енчо Петков. Провеждани са от 1976 до 1980 г.
Остави коментар