Матерхорн - тази камара от камъни, както казва Ребюфа. Всяка мечта за алпийско приключение започва от тук... 1982-ра година... Подготовка за Еверест. Желанието да покажеш че можеш. Но как?
ИДЕЯТА
Лятото на 1982 г. премина в усилена подготовка. Катерихме много и навсякъде. Надявах се заедно с приятелите от клуб „Планинец” да заминем за така мечтаните Алпи. Катерихме с Иван по два тура на Централната стена на Враца, на Портала в Рила, с Любо завършихме премиерата на Мальовица, с Илиян за два дни изкачихме всички турове по тази стена. Месеците отлитаха, с тях и надеждата, че това лято ще катерим в Шамони.
Дойде септември. На 15 септември направихме премиерно изкачване по Централната стена с Иван и Илиян (тур „Змей”). Останахме още седмица след това. Катерихме, докато по пръстите на ръцете ни не остана кожа и всяко захващане предизвикваше болка от съприкосновението с горещата остра скала.
Междувременно проблемите около пътуването бяха започнали да се уреждат. Само че идеята да се озовем в Алпите през октомври, никак не ни се нравеше. Не искахме да търпим повече разочарования. Преди година бяхме там през октомври и то на по-ниско - в Доломитите. Беше паднал сняг и стените се оказаха в безнадеждно състояние, едва намерихме промеждутък да катерим от югоизток по Чима Пикола. Сега щеше да е същото. Но все пак надежда имаше. В главата ми започваше да се оформя план, който можеше да даде зелена улица на неясните ни проекти за зимните изкачвания в Алпите.
Една късна вечер се събрахме у Валери, за да решим какво,да правим. Всъщност ние вече бяхме решили, оставаше да уточним конкретно - къде и кога. Имаше няколко варианта които обсъдихме. Всичките се въртяха около северните стени на „шестте големи”: Чима Гранде, Пиц Бадиле, Матерхорн, Айгер, Гранд Жорас и Пти Дрю. Избрахме Северната стена на Матерхорн.
По отношение на избора на месеца нямахме противоречия, бяхме единодушни – януари. Не искахме да е нито в началото, нито в края на зимата, а в средата, когато денят е най-къс и когато уловията са най-тежки.
УЧАСТНИЦИТЕ
Веднага пристъпихме към обсъждане състава на групата. Всички бяхме на мнение, че тя трябва да бъде по-малка. Искахме да извършим нещо сериозно, знаехме как и кои ще го направят. Знаехме също така и кой каква роля ще играе в хода на самото изкачване.
Кирил Плашев, 58 г., председателя на клуба по това време, беше натоварен със задача да урежда административните формалности. През 1977 г. той беше ръководител на смесената експедиция, осъществена клуб „Планинец” и националния отбор, когато беше изкачена северната стена на Пти Дрю по Пътя на гидовете. Киро оказваше неоценима помощ в организацията, а в някои случаи решаваща роля при уреждането на редица проблеми.
Емил Колчев, 35 г., учебно-спортен в „Планинец”. Емо беше с най-голям стаж като алпинист, много деен, с чувство за реална преценка за нещата. Първото, което казваше, бе „Няма да стане”, но само след секунда претегляше всяко „за” и „против”. И ако имаше вероятност да стане - се захващаше. А захванеше ли се - търпеливо и последователно гонеше всяка задача. Емо беше катерил в много планини. През 1973 г. беше изкачил Северната стена на Монте Пелмо в Доломитите, а също северната стена на Монте Колдуй от Чивета. На следващата година беше преминал Югозападната стена на вр. Далар в Кавказ. През зимата на 1976 г. заедно с Антонио Стойчев беше в района на Морско око в Полските Татри. Бяха изкачили Диретисимата на Миенгушовиецки шчит. Две години по-късно беше преодолял и стената на Казалница по пътя на Лапински - Пашуха. Този път заедно с Валери трябваше да подсигурят нашето изкачване. Имаха, разбира се, и желанието да стъпят на Матерхорн през зимата.
Валери Паунов, 35 г., се занимаваше с алпинизъм малко преди нас с Иван. Макар да беше още твърде неопитен, обичаше да организира най-различни прояви в Стара планина и Рила, където заедно прекарвахме много дни и ставаше купон. В Алпите, в района на Матерхорн, Валери попада още през 1974 г. Тогава той не стъпва на върха, въпреки че прекарва две нощи на ръба Фурген. Това се налага, тъй като в същото време подсигурява изкачването на Христо Проданов и Трифон Джамбазов. Валери винаги с нескрита гордост разказва за това пребиваване в Алпите. През 1977 г. изкачва вр. Пти Дрю по южната стена. В същото време шестима от алпинистите катерят по Северната стена. Те извършват драматичното изкачване по Пътя на гидовете.
Иван Масларов, Любомир Илиев и аз бяхме останалите от групата. Бяхме набори, на 24 г., студенти. И тримата прекъснахме следването си заради изкачването. Това е част от цената, която платихме, за да се подготвим добре. Тъй като изкачването, което искахме да направим, не беше нещо, което можехме да осъществим между другото. За да задоволим 10-годишния си стремеж към нещо голямо, дори недостижимо, бяха необходими ежедневни тренировки в планината.
Шест души - това беше цялата ни група. Познавахме се отлично, предварително добре знаехме какви задължения имаше всеки един в предстоящите месеци. Между нас нямаше никакви поводи за неразбиране, никакви търкания. Имахме пред себе си ясна, обща цел, която ни обединяваше.
Много често се сформират национални отбори за атакуване на висока спортна цел. Често взаимоотношенията между отделните хора не са на необходимото ниво. Дребни камъчета постоянно се опитват да обърнат колата, на повърхността изплуват стари дрязги. Тези силни хора, всеки за себе си отличен спортист, понякога могат да стигнат до задънена улица. Психологическият микроклимат във всяка група е от особено значение. Има много случаи, когато силни отбори са търпели неуспех поради вътрешно неразбиране. Затова считахме, че бъдещето е на малките леки експедиции, съставени от приятели, които се познават добре и могат да правят взаимни отстъпки в името на общата цел. До този идеал обикновено се доближават клубните експедиции. В тях хората са били дълги години заедно, при това с общи пътища и стремежи. Промеждутъците между усилните делници минават леко и приятно с хора, с които има каква да си кажеш.
Мисля, че ние имахме какво да си кажем.
ПОДГОТОВКАТА
Преди нас по Северната стена имаше две български преминавания - от 21 до 26 септември 1974 г. Христо Проданов и Трифон Джамбазов и от 6 до 7 юни 1982 г. Людмил Янков, Стамен Станимиров, Росен Димитров и Иван Стоичков.
Подготовката ни за Матерхорн съвпадаше с началния етап от подготовката на експедиция „Еверест'84”. С Любо и Иван бяхме включени в разширения състав и участвахме в първите лагер-сборове. Затова, наред с другите кандидати, правехме ежемесечни контролни тестове по серия нормативи.
Но за Матерхорн ни бе необходимо високо ниво на подготовка именно в този начален етап. Трябваше ни физическа издръжливост при интензивно и продължително катерене по трудни заснежени скали. За тази цел още с падането на снега през ноември и декември бяхме почти непрекъснато в планината. В тези начални месеци на зимата времето беше непрекъснато неблагоприятно. Това донякъде се оказа полезно, тъй като утежняваше условията в дните, през които провеждахме серия от изкачвания. Само районът на вр. Вихрен в Пирин не ни допусна до себе си. По склоновете имаше малка снежна покривка, но ни свари ужасно време. До около 2400 м валеше ситен дъжд, който не спря дни наред. По-нагоре, където падаше сняг, се вледенявахме моментално. По мокрите ни до кости тела водата замръзваше и се оказвахме в неприятна ледена баня.
Човек става неспокоен, когато пред себе си има някаква голяма цел. Вечер заспивах с мисълта за предстоящото изкачване. Представях си в детайли катеренето по Матерхорн. Липсата на информация рисуваше в съзнанието ми една и съща картина - безкраен склон от настръхнали камъни, споени от ледени ивици. Три малки точки пъплеха по него и на всеки 40 м имаше табела: „Падането забранено!”. Знаех, че всичко ще е по-различно, но дори и сега, след изкачването, тази картина е останала в съзнанието ми.
Страхувахме се да не би в последния момент да се провали пътуването. Киро, Емо и Валери се занимаваха с формалната страна на нещата. Те проявиха разбиране и ни оставиха да тренираме пълноценно.
От 8 до 15 януари се проведе поредният лагер на националния отбор в района на х. Бъндерица. Имахме намерение да пътуваме за Италия в периода от 6 до 8 януари. Обсъдихме допълнително обстановката. Решихме да вземем участие в сбора, тъй като не искахме да губим „точки” в този решаващ етап от „отсяването” за Еверест.
Два дни преди края на лагер-сбора поискахме разрешение да се върнем в София, за да имаме време за последни приготовления в оставащите 30-40 часа. Мислехме да пътуваме на 15 януари, но в последния момент научихме, че на 15 януари по покана на БФА в София ще пристигне малка група от успешната югославска експедиция на Еверест. Щеше да има прожекция на диапозитиви. Непременно искахме да ги видим, за да добием по-реална представа за прочутия Западен гребен. Затова отложихме заминаването за следващия ден.
Николай Петков
1984
Към албум със снимки
ИДЕЯТА
Лятото на 1982 г. премина в усилена подготовка. Катерихме много и навсякъде. Надявах се заедно с приятелите от клуб „Планинец” да заминем за така мечтаните Алпи. Катерихме с Иван по два тура на Централната стена на Враца, на Портала в Рила, с Любо завършихме премиерата на Мальовица, с Илиян за два дни изкачихме всички турове по тази стена. Месеците отлитаха, с тях и надеждата, че това лято ще катерим в Шамони.
Дойде септември. На 15 септември направихме премиерно изкачване по Централната стена с Иван и Илиян (тур „Змей”). Останахме още седмица след това. Катерихме, докато по пръстите на ръцете ни не остана кожа и всяко захващане предизвикваше болка от съприкосновението с горещата остра скала.
Междувременно проблемите около пътуването бяха започнали да се уреждат. Само че идеята да се озовем в Алпите през октомври, никак не ни се нравеше. Не искахме да търпим повече разочарования. Преди година бяхме там през октомври и то на по-ниско - в Доломитите. Беше паднал сняг и стените се оказаха в безнадеждно състояние, едва намерихме промеждутък да катерим от югоизток по Чима Пикола. Сега щеше да е същото. Но все пак надежда имаше. В главата ми започваше да се оформя план, който можеше да даде зелена улица на неясните ни проекти за зимните изкачвания в Алпите.
Една късна вечер се събрахме у Валери, за да решим какво,да правим. Всъщност ние вече бяхме решили, оставаше да уточним конкретно - къде и кога. Имаше няколко варианта които обсъдихме. Всичките се въртяха около северните стени на „шестте големи”: Чима Гранде, Пиц Бадиле, Матерхорн, Айгер, Гранд Жорас и Пти Дрю. Избрахме Северната стена на Матерхорн.
По отношение на избора на месеца нямахме противоречия, бяхме единодушни – януари. Не искахме да е нито в началото, нито в края на зимата, а в средата, когато денят е най-къс и когато уловията са най-тежки.
УЧАСТНИЦИТЕ
Веднага пристъпихме към обсъждане състава на групата. Всички бяхме на мнение, че тя трябва да бъде по-малка. Искахме да извършим нещо сериозно, знаехме как и кои ще го направят. Знаехме също така и кой каква роля ще играе в хода на самото изкачване.
Кирил Плашев, 58 г., председателя на клуба по това време, беше натоварен със задача да урежда административните формалности. През 1977 г. той беше ръководител на смесената експедиция, осъществена клуб „Планинец” и националния отбор, когато беше изкачена северната стена на Пти Дрю по Пътя на гидовете. Киро оказваше неоценима помощ в организацията, а в някои случаи решаваща роля при уреждането на редица проблеми.
Емил Колчев, 35 г., учебно-спортен в „Планинец”. Емо беше с най-голям стаж като алпинист, много деен, с чувство за реална преценка за нещата. Първото, което казваше, бе „Няма да стане”, но само след секунда претегляше всяко „за” и „против”. И ако имаше вероятност да стане - се захващаше. А захванеше ли се - търпеливо и последователно гонеше всяка задача. Емо беше катерил в много планини. През 1973 г. беше изкачил Северната стена на Монте Пелмо в Доломитите, а също северната стена на Монте Колдуй от Чивета. На следващата година беше преминал Югозападната стена на вр. Далар в Кавказ. През зимата на 1976 г. заедно с Антонио Стойчев беше в района на Морско око в Полските Татри. Бяха изкачили Диретисимата на Миенгушовиецки шчит. Две години по-късно беше преодолял и стената на Казалница по пътя на Лапински - Пашуха. Този път заедно с Валери трябваше да подсигурят нашето изкачване. Имаха, разбира се, и желанието да стъпят на Матерхорн през зимата.
Валери Паунов, 35 г., се занимаваше с алпинизъм малко преди нас с Иван. Макар да беше още твърде неопитен, обичаше да организира най-различни прояви в Стара планина и Рила, където заедно прекарвахме много дни и ставаше купон. В Алпите, в района на Матерхорн, Валери попада още през 1974 г. Тогава той не стъпва на върха, въпреки че прекарва две нощи на ръба Фурген. Това се налага, тъй като в същото време подсигурява изкачването на Христо Проданов и Трифон Джамбазов. Валери винаги с нескрита гордост разказва за това пребиваване в Алпите. През 1977 г. изкачва вр. Пти Дрю по южната стена. В същото време шестима от алпинистите катерят по Северната стена. Те извършват драматичното изкачване по Пътя на гидовете.
Иван Масларов, Любомир Илиев и аз бяхме останалите от групата. Бяхме набори, на 24 г., студенти. И тримата прекъснахме следването си заради изкачването. Това е част от цената, която платихме, за да се подготвим добре. Тъй като изкачването, което искахме да направим, не беше нещо, което можехме да осъществим между другото. За да задоволим 10-годишния си стремеж към нещо голямо, дори недостижимо, бяха необходими ежедневни тренировки в планината.
Шест души - това беше цялата ни група. Познавахме се отлично, предварително добре знаехме какви задължения имаше всеки един в предстоящите месеци. Между нас нямаше никакви поводи за неразбиране, никакви търкания. Имахме пред себе си ясна, обща цел, която ни обединяваше.
Много често се сформират национални отбори за атакуване на висока спортна цел. Често взаимоотношенията между отделните хора не са на необходимото ниво. Дребни камъчета постоянно се опитват да обърнат колата, на повърхността изплуват стари дрязги. Тези силни хора, всеки за себе си отличен спортист, понякога могат да стигнат до задънена улица. Психологическият микроклимат във всяка група е от особено значение. Има много случаи, когато силни отбори са търпели неуспех поради вътрешно неразбиране. Затова считахме, че бъдещето е на малките леки експедиции, съставени от приятели, които се познават добре и могат да правят взаимни отстъпки в името на общата цел. До този идеал обикновено се доближават клубните експедиции. В тях хората са били дълги години заедно, при това с общи пътища и стремежи. Промеждутъците между усилните делници минават леко и приятно с хора, с които има каква да си кажеш.
Мисля, че ние имахме какво да си кажем.
ПОДГОТОВКАТА
Преди нас по Северната стена имаше две български преминавания - от 21 до 26 септември 1974 г. Христо Проданов и Трифон Джамбазов и от 6 до 7 юни 1982 г. Людмил Янков, Стамен Станимиров, Росен Димитров и Иван Стоичков.
Подготовката ни за Матерхорн съвпадаше с началния етап от подготовката на експедиция „Еверест'84”. С Любо и Иван бяхме включени в разширения състав и участвахме в първите лагер-сборове. Затова, наред с другите кандидати, правехме ежемесечни контролни тестове по серия нормативи.
Но за Матерхорн ни бе необходимо високо ниво на подготовка именно в този начален етап. Трябваше ни физическа издръжливост при интензивно и продължително катерене по трудни заснежени скали. За тази цел още с падането на снега през ноември и декември бяхме почти непрекъснато в планината. В тези начални месеци на зимата времето беше непрекъснато неблагоприятно. Това донякъде се оказа полезно, тъй като утежняваше условията в дните, през които провеждахме серия от изкачвания. Само районът на вр. Вихрен в Пирин не ни допусна до себе си. По склоновете имаше малка снежна покривка, но ни свари ужасно време. До около 2400 м валеше ситен дъжд, който не спря дни наред. По-нагоре, където падаше сняг, се вледенявахме моментално. По мокрите ни до кости тела водата замръзваше и се оказвахме в неприятна ледена баня.
Човек става неспокоен, когато пред себе си има някаква голяма цел. Вечер заспивах с мисълта за предстоящото изкачване. Представях си в детайли катеренето по Матерхорн. Липсата на информация рисуваше в съзнанието ми една и съща картина - безкраен склон от настръхнали камъни, споени от ледени ивици. Три малки точки пъплеха по него и на всеки 40 м имаше табела: „Падането забранено!”. Знаех, че всичко ще е по-различно, но дори и сега, след изкачването, тази картина е останала в съзнанието ми.
Страхувахме се да не би в последния момент да се провали пътуването. Киро, Емо и Валери се занимаваха с формалната страна на нещата. Те проявиха разбиране и ни оставиха да тренираме пълноценно.
От 8 до 15 януари се проведе поредният лагер на националния отбор в района на х. Бъндерица. Имахме намерение да пътуваме за Италия в периода от 6 до 8 януари. Обсъдихме допълнително обстановката. Решихме да вземем участие в сбора, тъй като не искахме да губим „точки” в този решаващ етап от „отсяването” за Еверест.
Два дни преди края на лагер-сбора поискахме разрешение да се върнем в София, за да имаме време за последни приготовления в оставащите 30-40 часа. Мислехме да пътуваме на 15 януари, но в последния момент научихме, че на 15 януари по покана на БФА в София ще пристигне малка група от успешната югославска експедиция на Еверест. Щеше да има прожекция на диапозитиви. Непременно искахме да ги видим, за да добием по-реална представа за прочутия Западен гребен. Затова отложихме заминаването за следващия ден.
Николай Петков
1984
Към албум със снимки
Остави коментар