На 16 януари на перона на Централна гара нямаше много изпращачи. Да се сбогуват с нас дойдоха само най-близките. Бяха дошли и няколко приятели алпинисти. Затова пък купчината от раници правеше сериозно впечатление - състоеше се от 20 отделни обемисти багажа. Всичко беше струпано около два огромни брезентови денка, които тежаха по 60-70 кг.
Наближаваше 7:30 часа. Последни ръкостискания и влакът бавно потегли. Можехме да си отдъхнем от последните напрегнати дни и нощи. Отворих тефтерчето си и с големи букви написах на първа страница: Първа зимна експедиция. „Алпн'83”.
Наближихме Драгоман. Митничарите огледаха изненадани първо багажа ни, после нас. Когато разбраха какви сме и за къде сме тръгнали, направиха красноречиво движение с ръка и продължиха.
В Белград сменихме влака, съответно извършихме и първата товаро-разтоваръчна операция на багажа. Имахме 5 часа престой и на смени се разходихме из града. От Белград нататък пътувахме в спален вагон.
На 17 януари сутринта преминахме италианската граница. Веднага след това спряхме в Триест. Зърнахме морето - то беше слънчево и приветливо. Към 11:30 часа пристигнахме във Венеция, която ни посрещна с влага и мъгла. В този прочут град бях за първи път и затова се радвах на 4-те часа престой. Всъщност тук отново трябваше да сменим влака. Валери, който беше идвал тук няколко пъти, играеше ролята на екскурзовод. Това е Сан Марко, а това Дворецът на Дожите. Гълъбите лакомо нападаха подхвърлената им храна. Всеки гледаше да се снима, докато ги хранеше. А ето го и прочутият Мост на въздишките. Той свързваше две сгради, разделени от канал. Едната на времето е била съдебна палата, а другата затвора. Оттук осъдените са преминавали за последен път и „въздишали” по загубената свобода. Имаше много забележителности, но ние нямахме време да видим всички.
Продължихме за Торино. След няколко часа пристигнахме в Чивасо, откъдето взехме влака за Аоста. В 23:30 часа пристигнахме в Шантильон - последната спирка от нашето пътуване с влак. Дежурният служител в гарата, като разбра, че в този късен час сме за никъде, ни отключи чакалнята. Без много да се чудим, се разположихме с бивачните си съоръжения на пейките. Прекарахме нощта отлично. Навън беше сравнително топло - 1 °С.
В 6:20 часа на 18 януари се качихме на автобуса за Червиня. Спирката беше съвсем близо до гарата. Чудно ни беше как шофьорът не промърмори, когато видя багажа ни. Курортното селце Червиня се намира на 2050 м.н.в. Дотам водеше стръмен, хубаво асфалтиран път с множество големи завои. Минахме през селцето Валтурнаж. В ранната утрин нищо не можеше да се види през прозорците на автобуса.
Когато пристигнахме в Червиня, тъкмо започваше да се развиделява. Уличните лампи изглеждаха като угасващи малки слънца. От призрачния, прокъсващ се мрак се показа Матерхорн - първо строг силует, после побелял красавец.
Пренесохме багажа си по безлюдните улички на два пъти. Подранилите минувачи учудено ни заглеждаха. Струпахме денковете пред Дома на гидовете. Отвън той представляваше малка гиздава постройка. Постепенно сутрешният студ намаляваше, хората изпълваха живописните улички и курортът оживяваше.
В Дома на гидовете бяха внимателни и услужливи. Посрещнаха ни Джовани и Мирко. Разбрахме, че Мирко Минуцо е директор на къщата. Той е един от четиримата италианци, изкачили Еверест през 1973 г. в рамките на голяма военна експедиция. Приеха ни с целия багаж в преддверието на малкия киносалон, за да реорганизираме себе си и необходимата ни храна и екипировка. Очаквахме да свърши бързо, но това ни отне цели 3 часа. Двамата ни нови приятели, като разбраха накъде сме се запътили, започнаха да ни гледат с уважение, но и с малко недоверие. През петнайсетина минути те минаваха, суетяха се около нас и постоянно носеха по нещо със себе си. Чудех се какво ги караше да бъдат така благосклонни към нас.
За близките дни възприехме следната тактика - още същия ден да се изнесем на италиано-швеицарската граница. Тя минаваше по билото, ръба Фурген и през Матерхорн продължаваше по гребена към масива Дан Д'Ерен. От картата се виждаха три възможни пътя за подход към Северната стена.
Единият е през заслона Боси, намиращ се в основата на ръба Фурген. От него се подсича източната стена и се стига направо до х. Хьорнли. Това е много пряк път, който обаче за момента ни носеше ред неудобства. От междинната станция План Мезон на телеферика трябваше да ходим пеш. Това означаваше газене на дълбок сняг, а денивелацията е 750 м. С багажа, който приготвихме днес (а той бе по един тежък самар на гърба и по един не по-малък денк в ръката), това не беше възможно да стане. Имахме много багаж, тъй като смятахме да стоим в подножието на Северната стена, докато настъпи подходящо време за предприемане на изкачването. А това можеше да продължи 10 дори 15 дни. Така че освен необходимата храна и екипировка за стената носехме и всичко необходимо за това не малко време. Имаше още нещо, което ни караше да отхвърлим пътя през Боси. Предполагахме, че последните метри до него ще бъдат лавиноопасни. А за подсичането на Източната стена - за нея бяхме сигурни, тъй като имаше прясно навалял сняг.
Вторият вариант също не ни хареса особено. С телеферик трябваше да се изкачим до станцията Алб - 3491 м. Оттук имаше две възможности. Траверс по гребена до заслона Боси, което веднага отхвърлихме, или слизане до Фурген глетчер. Именно това слизане ни смущаваше. По картата изглеждаше доста стръмно, лавиноопасно и може би със скални прагове и ледникови цепнатини.
Спряхме се на третия вариант. С телеферик трябваше да отидем до Плато Роза (3480 м). На картата се виждаше, че оттам на около 1,5 км по лекия снежен гребен в посока към Теодул хорн (3990 м) се намира малка хижа. Надявахме се, че в нея можем да намерим подслон за вечерта. Оттам вече в швейцарска територия, все по ски-писти можеше да се стигне чак до Шварцзее, изходен пункт за х. Хьорнли. Пътят беше дълъг, но безопасен. И така началото е предначертано, можехме да действаме.
В 13 ч. си купихме билети за лифта до Плато Роза и не след дълго се натоварихме в кабина за около 50 души. Панорамата, която се разкриваше, беше забележителна - ски-лифтове, писти, ледена пързалка, писта за бобслей. Ние опознахме само централната улица, а сега открихме каква обширна площ заема курортът. Множеството хотели и всички постройки бяха по своему красиви и различни една от друга. Когато откъснах поглед от тази гледка, ме очакваше цяла броеница от примамливи алпийски върхове! Най-вляво над море от облаци се показва Гран Комбен (4314 м). Това е първият висок алпийски връх, изкачен от българин - Параскев Стоянов (август 1895 г.). След това, вече в близък план, погледа грабва чистата от сняг Югоизточна стена на Дан Д'Ерен (4039 м). Дълго се взирах в гънките и, търсейки предполагаеми пътища. Гребенът и продължава на изток и погледът се изпълва с отсечените форми на Южната стена на Матерхорн. Мислех си дали някой ден няма да спрем в подножието и? Изкушението е голямо. Няколко добре оформени ребра се спускат шеметно, а между тях скалите също предлагат големи възможности. Погледът ми се спря на ледения гребен, ограждащ стената. Ето ги Главата на лъва, Премката на лъва, а по-нагоре лъщи покривът на заслона Карел (3835 м). Всъщност нямаше нищо за чудене, просто всичко си стоеше на мястото.
С още едно прехвърляне късно следобед пристигнахме на станция Плато Роза (3480 м). Леден вятър ни накара да облечем пухенките си. В кабинките на лифтовете ни оглеждаха учудено - контрастирахме спрямо околните с големите си раници. Правеше ни впечатление, че през зимата тук не се катери много. В Дома на гидовете в Червиня ни бе поднесена доста мрачна информация - Северната стена на Матерхорн не е изкачвана успешно през зимата в последните 3 години.
Гледах двете долини - на Червиня в Италия и на Цермат в Швейцария, и все повече се убеждавах, че направихме грешка с подхода откъм Италия. От Цермат само с телеферика щяхме да сме на Шварцзее. А сега ни очакваше дълъг измори-телен преход.
Намирахме се на малко връхче - Теста Григия (3480 м), където имаше метален диск с гравирани азимути на всички върхове и забележителни обекти по хоризонта. За първи път виждахме ръба Фурген фронтално, а вдясно от него източната стена на Матерхорн. Тя беше цялата бяла, вече в сянка, тъй като слънцето щеше да залезе само след час. В горната и част се чернееше върховният отвесен праг. Сетих се за Жан-Марк Боавен, който скоро смая света с екстремните си постижения. Той успя да скочи от Матерхорн с делтаплан, изкачи Северната стена на върха, а по-късно се спусна със ски по Източната стена.
Силен порив на вятъра ме сепна и подсети, че трябва да вървим. Та ние още не знаехме къде ще спим тази вечер. Върнахме се при лифтовата станция, където от граничния служител получихме информация за прогнозата за утрешния ден. Щеше да вали сняг.
Сложихме раниците и поехме надолу по гребена. Една част от багажа остана за втория курс, тъй като сега нямахме физическа възможност да носим всичко. Задуха силен вятър - 100 км/ч, който набиваше ледени иглички в лицата ни. Стигнахме до прохода Теодулпас. Оттук до хижата имаше около 100 м стръмен снежен наклон, но преодоляването му ни отне доста време, тъй като затъвахме. Беше се стъмнило, когато свалихме и останалия багаж.
Оказа се, че хижата не работи. В Алпите извън летния туристически (алпийски) сезон всички хижи са затворени. В повечето от тях се оставя малко „зимно” помещение, където могат да се подслонят за една нощ такива като нас. Една стрелка сочеше към мястото на стената, откъдето няколко железни степенки водеха към малък прозорец, явно намиращ се на втория етаж. Прозорецът имаше приспособление за отваряне отвън и не след дълго се озовахме от другата му страна. Помещението беше малко - 2,5/2,5 м, и имаше три двойни нара. Ние бяхме точно шестима и това напълно ни устройваше. Изтеглихме раниците с въже, тъй като с тях, тежки и обемисти, не можехме да минем през тесния отвор.
Вечеряхме мляко и шкембе чорба, които приготвихме от сух продукт и консерва. За десерт имаше халва. Чувствувахме се отлично. Преди да се настаним на удобните нарове, се събрахме да обсъдим положението. Решихме, че да продължим с целия багаж е неразумно, пък и невъзможно. Затова Кирил Плашев трябваше да остане тук заедно с половината хранителни продукти.
Останалите (Иван, Любо, Валери, Емо и аз) щяхме да продължим към х. Хьорнли с храна за една седмица. Ако в този период се справехме успешно със задачата, щяхме да се върнем обратно. Но ако времето не ни позволеше да предприемем изкачването, трябваше да се върнем за още храна и да изчакаме то да се оправи. В този план имаше само едно слабо място - Кирил Плашев оставаше сам, но той ни уверяваше, че не му е за първи път и че ще се справи.
На 19 януари станахме в 7:30 часа. Температурата навън беше минус 12 °С, имаше силен вятър, но беше ясно. Закусихме овесени ядки със сирене и стафиди. Отново реорганизирахме багажа и отделихме храната, необходима ни за изкачването по стената (около 10 кг). В 11:30 часа спуснахме раниците през прозореца. В този момент се скъса самарът на Емил, с което тръгването се забави. Най-после в 12 часа потеглихме. Взехме си довиждане с Киро, а той ни пожела да се върнем живи-здрави и с успех.
От 10 часа времето се разваляше - имаше силен вятър и мъгла. Ориентирахме се само по маркировъчните колове на ски-пистите. Слязохме до Фург (2432 м). Оттам с телеферик достигнахме Шварцзее (2548 м). Със съжаление подминахме хубавия планински хотел и продължихме нагоре. Изкачихме се по стръмен скалист гребен. След около час достигнахме малка постройка, която беше последната по пътя ни за х. Хьорнли. Погледнах часовника - беше 16:30 часа. Здрачаваше се. Решихме да потърсим някакво помещение за нощуване. Безлюдната каменна постройка се оказа горната станция на най-високо разположения ски-влек в района (2780 м). Обиколихме постройката от всичките и страни със слабата надежда, че ще можем да влезем. Имаше малка дървена врата, която се отвори за наша радост. Озовахме се в скромна стая, обзаведена от персонала на влека. Оставихме раниците в малкото преддверие. В стаичката намерихме телефон, транзистор и малка печка с дърва, която запалихме. Стана много уютно.
Малко преди да се стъмни, за първи път видях стената - мъглива, мрачна и ветровита. Като че ли имаше малко сняг по снагата и. Но ми се стори преодолима. В 10 часа на 20 януари с Валери излязохме навън, за да разузнаем началото на предстоящия преход. За наша изненада не намерихме никакъв път през или около късата отвесна стена, издигаща се над мястото, където се намирахме. Налагаше се да вземем бързо решение за измъкване от създалата се ситуация, тъй като времето напредваше.
В 11 часа Иван и Любо тръгнаха да разузнаят пътя вляво от гребена с мисълта да преминат близо до ледника на Източната стена и така да достигнат х. Хьорнли. Останалите трябваше да ги последваме час по-късно. Към 12 часа потеглихме и ние. Открихме маркирана пътека, водеща към самия гребен, и решихме да минем оттам. Маркировката ни отведе вляво от 100-метровата стена на вр. Хирли (2888 м). По ръба пътеката беше добре обработена, на места изсечена в склона. Покрита беше с лед и за всеки случай ние си сложихме котките, за да не се подхлъзнем и политнем по стръмния, на места отвесен склон. Времето беше ясно, за температурата нямахме представа. Духаше страшно силен, северозападен вятър, който навяваше зърнест сняг и ни пречеше да ходим. Зад един завой изведнъж видях цялата стена. Спряхме мълчаливо, аз дори седнах на завет до една скала. Дълго се взирах нагоре. Всеки възприемаше върха по различен начин. От нас тримата само аз щях да катеря стената. Валери и Емо трябваше да минат по Швейцарския ръб. Но за всички ни беше важно само едно - вятърът да спре, в противен случай всичките ни надежди щяха да отидат напразно. Та ние на „равното” едва се крепяхме, дори залягахме на някои пориви на вятъра. По-късно научихме, че този ден метеорологичната служба е регистрирала скорост на вятъра 120 км/ч и температура 30 °С под нулата. Краката ми мръзнеха лошо, а полагах и постоянни грижи за лицето си. Правех какви ли не гримаси, за да раздвижа вледеняващите се мускули. Раниците бяха тежки и често спирахме да почиваме.
Последните метри преодоляхме по стръмни серпентини, осигурени с метално въже. Най-накрая, като всяко друго нещо, и този ад свърши. В 14:30 часа достигнахме х. Хьорнли (3260 м). Иван и Любо бяха тук. В голямата столова имаше барометър и термометър, който показваше минус 12 °С. Хижата имаше голям вход, който беше заключен, и още
един - зимен, представляващ широк прозорец с резе отвън. До него водеше двуметрова метална стълба. В столовата - огромно помещение с масивни дървени маси и столове, имаше заградено помещение за кухня. Тъй като в цялата хижа беше много студено, а тази стаичка беше сравнително малка, запалихме печката в нея и създадохме известен уют. С отоплението нямаше проблеми, тъй като на долния етаж, където бяха сервизните помещения, имаше много дърва. Спалното помещение - около 30 двойни нара с дунапренови дюшеци, беше на горния етаж. На първия етаж намерихме тетрадка, в която бяха записани алпийските изкачвания. За тази зима нямаше регистрирано нито едно.
На гърба на хижата имаше долепена друга, по-голяма постройка - хотел „Белведере”. Отваряха го само през активния летен сезон, а сега дебели кепенци покриваха прозорците.
Емо беше получил измръзване на лицето, а на Иван носът беше побелял. Ето какво разказа той:
„Към 11 часа с Любо напуснахме малката топла стаичка и се насочихме към ледника вляво от ръба на Хьорнли, който се спуска от източната стена на Матерхорн. Погледнат оттук, ледникът изглеждаше уязвим, с изключение на един къс, почти отвесен участък малко под нивото, на което предполагахме, че се намира хижата. Именно заради този участък решихме да тръгнем само двама, а другите да изчакат. Щяхме да вървим 1 час, след което трябваше да преценим дали да продължим по този път, или да се върнем обратно. През това време Николай, Валери и Емо ще започнат да търсят път по самия ръб между малката отвесна стена, издигаща се точно пред станцията на ски-влека, в която преспахме. На ледника бяхме защитени от бушуващия вятър, но за сметка на това снегът беше мек и трябваше да бием пъртина. Неусетно контролното ни време от 1 час изтече, а ние все още не можехме да преценим дали избраният от нас път е правилен или не. Приятелите ни бяха излезли навън и нещо ни викаха. Отговорихме им, че все още нищо ново не сме открили, но ще продължим нагоре. Не бяхме сигурни дали са ни чули, но това нямаше голямо значение, тъй като те ни виждаха и щяха да разберат намерението ни. Отвесният пасаж не се оказа много труден и бързо го преодоляхме. Сега вече можехме да извикаме на тримата да вървят след нас. Но тях ги нямаше по цялото разстояние, което бяхме изминали. Огледахме внимателно ръба срещу нас, по който можеше да е другият вариант. На места се виждаше изкопана в скалите пътека. Ясно беше, че правилният път е там и те са го намерили. Но ние вече бяхме набрали доста височина, а и нагоре нямаше много стръмни участъци. Снегът беше замръзнал и това улесняваше ходенето ни, тъй като не трябваше да бием пъртина. Усилихме темпото в желанието си по-бързо да достигнем хижата. Скоро стигнахме до нейното ниво, на около 300 м вляво по Източната стена. Изведнъж вятърът стана ураганен - ръбът вече не можеше да ни предпазва от него. Разстоянието от нас до хижата трябваше да преодолеем с котки, тъй като ледът беше твърд като стъкло. На два пъти, докато връзвах котките си, вятърът ме хвърляше на земята. Идваше ми да захвърля отвратителния самар. Пръстите на краката ми мръзнеха, а на всичко отгоре Любо ми каза, че носът ми и едната ми буза са измръзнали. За да се чуваме, трябваше да викаме. Тези последни метри ни отнеха повече от 30 мин. Докато аз се занимавах с измръзналото си лице, Любо откри прозореца, през който се влизаше в хижата, и дойде да ме вземе. С чувство на облекчение влязох в огромната столова и веднага започнах да събувам обувките си, за да разтрия пръстите си. В единия край на столовата имаше закачени барометър и термометър. Настроението ни падна рязко, след като видяхме, че температурата в столовата е минус 12 °С. В мазето имаше много дърва, няколко етажерки с всевъзможни дребни неща, спасителна шейна, 2 чифта ски и няколко стари ледокопа. Пренесохме горе дърва и запалихме печката. Когато пристигнаха и другите, температурата се беше повишила с няколко градуса.”
На 21 януари след закуска направихме кратка разходка по ледника до под стената, за да огледаме окончателно пътя на предстоящото изкачване. Времето се беше подобрило. Вятърът духаше по-слабо, но все още беше доста поривист. Решихме още утре да тръгнем по стената!
Николай Петков
1984
Към албум със снимки
Наближаваше 7:30 часа. Последни ръкостискания и влакът бавно потегли. Можехме да си отдъхнем от последните напрегнати дни и нощи. Отворих тефтерчето си и с големи букви написах на първа страница: Първа зимна експедиция. „Алпн'83”.
Наближихме Драгоман. Митничарите огледаха изненадани първо багажа ни, после нас. Когато разбраха какви сме и за къде сме тръгнали, направиха красноречиво движение с ръка и продължиха.
В Белград сменихме влака, съответно извършихме и първата товаро-разтоваръчна операция на багажа. Имахме 5 часа престой и на смени се разходихме из града. От Белград нататък пътувахме в спален вагон.
На 17 януари сутринта преминахме италианската граница. Веднага след това спряхме в Триест. Зърнахме морето - то беше слънчево и приветливо. Към 11:30 часа пристигнахме във Венеция, която ни посрещна с влага и мъгла. В този прочут град бях за първи път и затова се радвах на 4-те часа престой. Всъщност тук отново трябваше да сменим влака. Валери, който беше идвал тук няколко пъти, играеше ролята на екскурзовод. Това е Сан Марко, а това Дворецът на Дожите. Гълъбите лакомо нападаха подхвърлената им храна. Всеки гледаше да се снима, докато ги хранеше. А ето го и прочутият Мост на въздишките. Той свързваше две сгради, разделени от канал. Едната на времето е била съдебна палата, а другата затвора. Оттук осъдените са преминавали за последен път и „въздишали” по загубената свобода. Имаше много забележителности, но ние нямахме време да видим всички.
Продължихме за Торино. След няколко часа пристигнахме в Чивасо, откъдето взехме влака за Аоста. В 23:30 часа пристигнахме в Шантильон - последната спирка от нашето пътуване с влак. Дежурният служител в гарата, като разбра, че в този късен час сме за никъде, ни отключи чакалнята. Без много да се чудим, се разположихме с бивачните си съоръжения на пейките. Прекарахме нощта отлично. Навън беше сравнително топло - 1 °С.
В 6:20 часа на 18 януари се качихме на автобуса за Червиня. Спирката беше съвсем близо до гарата. Чудно ни беше как шофьорът не промърмори, когато видя багажа ни. Курортното селце Червиня се намира на 2050 м.н.в. Дотам водеше стръмен, хубаво асфалтиран път с множество големи завои. Минахме през селцето Валтурнаж. В ранната утрин нищо не можеше да се види през прозорците на автобуса.
Когато пристигнахме в Червиня, тъкмо започваше да се развиделява. Уличните лампи изглеждаха като угасващи малки слънца. От призрачния, прокъсващ се мрак се показа Матерхорн - първо строг силует, после побелял красавец.
Пренесохме багажа си по безлюдните улички на два пъти. Подранилите минувачи учудено ни заглеждаха. Струпахме денковете пред Дома на гидовете. Отвън той представляваше малка гиздава постройка. Постепенно сутрешният студ намаляваше, хората изпълваха живописните улички и курортът оживяваше.
В Дома на гидовете бяха внимателни и услужливи. Посрещнаха ни Джовани и Мирко. Разбрахме, че Мирко Минуцо е директор на къщата. Той е един от четиримата италианци, изкачили Еверест през 1973 г. в рамките на голяма военна експедиция. Приеха ни с целия багаж в преддверието на малкия киносалон, за да реорганизираме себе си и необходимата ни храна и екипировка. Очаквахме да свърши бързо, но това ни отне цели 3 часа. Двамата ни нови приятели, като разбраха накъде сме се запътили, започнаха да ни гледат с уважение, но и с малко недоверие. През петнайсетина минути те минаваха, суетяха се около нас и постоянно носеха по нещо със себе си. Чудех се какво ги караше да бъдат така благосклонни към нас.
За близките дни възприехме следната тактика - още същия ден да се изнесем на италиано-швеицарската граница. Тя минаваше по билото, ръба Фурген и през Матерхорн продължаваше по гребена към масива Дан Д'Ерен. От картата се виждаха три възможни пътя за подход към Северната стена.
Единият е през заслона Боси, намиращ се в основата на ръба Фурген. От него се подсича източната стена и се стига направо до х. Хьорнли. Това е много пряк път, който обаче за момента ни носеше ред неудобства. От междинната станция План Мезон на телеферика трябваше да ходим пеш. Това означаваше газене на дълбок сняг, а денивелацията е 750 м. С багажа, който приготвихме днес (а той бе по един тежък самар на гърба и по един не по-малък денк в ръката), това не беше възможно да стане. Имахме много багаж, тъй като смятахме да стоим в подножието на Северната стена, докато настъпи подходящо време за предприемане на изкачването. А това можеше да продължи 10 дори 15 дни. Така че освен необходимата храна и екипировка за стената носехме и всичко необходимо за това не малко време. Имаше още нещо, което ни караше да отхвърлим пътя през Боси. Предполагахме, че последните метри до него ще бъдат лавиноопасни. А за подсичането на Източната стена - за нея бяхме сигурни, тъй като имаше прясно навалял сняг.
Вторият вариант също не ни хареса особено. С телеферик трябваше да се изкачим до станцията Алб - 3491 м. Оттук имаше две възможности. Траверс по гребена до заслона Боси, което веднага отхвърлихме, или слизане до Фурген глетчер. Именно това слизане ни смущаваше. По картата изглеждаше доста стръмно, лавиноопасно и може би със скални прагове и ледникови цепнатини.
Спряхме се на третия вариант. С телеферик трябваше да отидем до Плато Роза (3480 м). На картата се виждаше, че оттам на около 1,5 км по лекия снежен гребен в посока към Теодул хорн (3990 м) се намира малка хижа. Надявахме се, че в нея можем да намерим подслон за вечерта. Оттам вече в швейцарска територия, все по ски-писти можеше да се стигне чак до Шварцзее, изходен пункт за х. Хьорнли. Пътят беше дълъг, но безопасен. И така началото е предначертано, можехме да действаме.
В 13 ч. си купихме билети за лифта до Плато Роза и не след дълго се натоварихме в кабина за около 50 души. Панорамата, която се разкриваше, беше забележителна - ски-лифтове, писти, ледена пързалка, писта за бобслей. Ние опознахме само централната улица, а сега открихме каква обширна площ заема курортът. Множеството хотели и всички постройки бяха по своему красиви и различни една от друга. Когато откъснах поглед от тази гледка, ме очакваше цяла броеница от примамливи алпийски върхове! Най-вляво над море от облаци се показва Гран Комбен (4314 м). Това е първият висок алпийски връх, изкачен от българин - Параскев Стоянов (август 1895 г.). След това, вече в близък план, погледа грабва чистата от сняг Югоизточна стена на Дан Д'Ерен (4039 м). Дълго се взирах в гънките и, търсейки предполагаеми пътища. Гребенът и продължава на изток и погледът се изпълва с отсечените форми на Южната стена на Матерхорн. Мислех си дали някой ден няма да спрем в подножието и? Изкушението е голямо. Няколко добре оформени ребра се спускат шеметно, а между тях скалите също предлагат големи възможности. Погледът ми се спря на ледения гребен, ограждащ стената. Ето ги Главата на лъва, Премката на лъва, а по-нагоре лъщи покривът на заслона Карел (3835 м). Всъщност нямаше нищо за чудене, просто всичко си стоеше на мястото.
С още едно прехвърляне късно следобед пристигнахме на станция Плато Роза (3480 м). Леден вятър ни накара да облечем пухенките си. В кабинките на лифтовете ни оглеждаха учудено - контрастирахме спрямо околните с големите си раници. Правеше ни впечатление, че през зимата тук не се катери много. В Дома на гидовете в Червиня ни бе поднесена доста мрачна информация - Северната стена на Матерхорн не е изкачвана успешно през зимата в последните 3 години.
Гледах двете долини - на Червиня в Италия и на Цермат в Швейцария, и все повече се убеждавах, че направихме грешка с подхода откъм Италия. От Цермат само с телеферика щяхме да сме на Шварцзее. А сега ни очакваше дълъг измори-телен преход.
Намирахме се на малко връхче - Теста Григия (3480 м), където имаше метален диск с гравирани азимути на всички върхове и забележителни обекти по хоризонта. За първи път виждахме ръба Фурген фронтално, а вдясно от него източната стена на Матерхорн. Тя беше цялата бяла, вече в сянка, тъй като слънцето щеше да залезе само след час. В горната и част се чернееше върховният отвесен праг. Сетих се за Жан-Марк Боавен, който скоро смая света с екстремните си постижения. Той успя да скочи от Матерхорн с делтаплан, изкачи Северната стена на върха, а по-късно се спусна със ски по Източната стена.
Силен порив на вятъра ме сепна и подсети, че трябва да вървим. Та ние още не знаехме къде ще спим тази вечер. Върнахме се при лифтовата станция, където от граничния служител получихме информация за прогнозата за утрешния ден. Щеше да вали сняг.
Сложихме раниците и поехме надолу по гребена. Една част от багажа остана за втория курс, тъй като сега нямахме физическа възможност да носим всичко. Задуха силен вятър - 100 км/ч, който набиваше ледени иглички в лицата ни. Стигнахме до прохода Теодулпас. Оттук до хижата имаше около 100 м стръмен снежен наклон, но преодоляването му ни отне доста време, тъй като затъвахме. Беше се стъмнило, когато свалихме и останалия багаж.
Оказа се, че хижата не работи. В Алпите извън летния туристически (алпийски) сезон всички хижи са затворени. В повечето от тях се оставя малко „зимно” помещение, където могат да се подслонят за една нощ такива като нас. Една стрелка сочеше към мястото на стената, откъдето няколко железни степенки водеха към малък прозорец, явно намиращ се на втория етаж. Прозорецът имаше приспособление за отваряне отвън и не след дълго се озовахме от другата му страна. Помещението беше малко - 2,5/2,5 м, и имаше три двойни нара. Ние бяхме точно шестима и това напълно ни устройваше. Изтеглихме раниците с въже, тъй като с тях, тежки и обемисти, не можехме да минем през тесния отвор.
Вечеряхме мляко и шкембе чорба, които приготвихме от сух продукт и консерва. За десерт имаше халва. Чувствувахме се отлично. Преди да се настаним на удобните нарове, се събрахме да обсъдим положението. Решихме, че да продължим с целия багаж е неразумно, пък и невъзможно. Затова Кирил Плашев трябваше да остане тук заедно с половината хранителни продукти.
Останалите (Иван, Любо, Валери, Емо и аз) щяхме да продължим към х. Хьорнли с храна за една седмица. Ако в този период се справехме успешно със задачата, щяхме да се върнем обратно. Но ако времето не ни позволеше да предприемем изкачването, трябваше да се върнем за още храна и да изчакаме то да се оправи. В този план имаше само едно слабо място - Кирил Плашев оставаше сам, но той ни уверяваше, че не му е за първи път и че ще се справи.
На 19 януари станахме в 7:30 часа. Температурата навън беше минус 12 °С, имаше силен вятър, но беше ясно. Закусихме овесени ядки със сирене и стафиди. Отново реорганизирахме багажа и отделихме храната, необходима ни за изкачването по стената (около 10 кг). В 11:30 часа спуснахме раниците през прозореца. В този момент се скъса самарът на Емил, с което тръгването се забави. Най-после в 12 часа потеглихме. Взехме си довиждане с Киро, а той ни пожела да се върнем живи-здрави и с успех.
От 10 часа времето се разваляше - имаше силен вятър и мъгла. Ориентирахме се само по маркировъчните колове на ски-пистите. Слязохме до Фург (2432 м). Оттам с телеферик достигнахме Шварцзее (2548 м). Със съжаление подминахме хубавия планински хотел и продължихме нагоре. Изкачихме се по стръмен скалист гребен. След около час достигнахме малка постройка, която беше последната по пътя ни за х. Хьорнли. Погледнах часовника - беше 16:30 часа. Здрачаваше се. Решихме да потърсим някакво помещение за нощуване. Безлюдната каменна постройка се оказа горната станция на най-високо разположения ски-влек в района (2780 м). Обиколихме постройката от всичките и страни със слабата надежда, че ще можем да влезем. Имаше малка дървена врата, която се отвори за наша радост. Озовахме се в скромна стая, обзаведена от персонала на влека. Оставихме раниците в малкото преддверие. В стаичката намерихме телефон, транзистор и малка печка с дърва, която запалихме. Стана много уютно.
Малко преди да се стъмни, за първи път видях стената - мъглива, мрачна и ветровита. Като че ли имаше малко сняг по снагата и. Но ми се стори преодолима. В 10 часа на 20 януари с Валери излязохме навън, за да разузнаем началото на предстоящия преход. За наша изненада не намерихме никакъв път през или около късата отвесна стена, издигаща се над мястото, където се намирахме. Налагаше се да вземем бързо решение за измъкване от създалата се ситуация, тъй като времето напредваше.
В 11 часа Иван и Любо тръгнаха да разузнаят пътя вляво от гребена с мисълта да преминат близо до ледника на Източната стена и така да достигнат х. Хьорнли. Останалите трябваше да ги последваме час по-късно. Към 12 часа потеглихме и ние. Открихме маркирана пътека, водеща към самия гребен, и решихме да минем оттам. Маркировката ни отведе вляво от 100-метровата стена на вр. Хирли (2888 м). По ръба пътеката беше добре обработена, на места изсечена в склона. Покрита беше с лед и за всеки случай ние си сложихме котките, за да не се подхлъзнем и политнем по стръмния, на места отвесен склон. Времето беше ясно, за температурата нямахме представа. Духаше страшно силен, северозападен вятър, който навяваше зърнест сняг и ни пречеше да ходим. Зад един завой изведнъж видях цялата стена. Спряхме мълчаливо, аз дори седнах на завет до една скала. Дълго се взирах нагоре. Всеки възприемаше върха по различен начин. От нас тримата само аз щях да катеря стената. Валери и Емо трябваше да минат по Швейцарския ръб. Но за всички ни беше важно само едно - вятърът да спре, в противен случай всичките ни надежди щяха да отидат напразно. Та ние на „равното” едва се крепяхме, дори залягахме на някои пориви на вятъра. По-късно научихме, че този ден метеорологичната служба е регистрирала скорост на вятъра 120 км/ч и температура 30 °С под нулата. Краката ми мръзнеха лошо, а полагах и постоянни грижи за лицето си. Правех какви ли не гримаси, за да раздвижа вледеняващите се мускули. Раниците бяха тежки и често спирахме да почиваме.
Последните метри преодоляхме по стръмни серпентини, осигурени с метално въже. Най-накрая, като всяко друго нещо, и този ад свърши. В 14:30 часа достигнахме х. Хьорнли (3260 м). Иван и Любо бяха тук. В голямата столова имаше барометър и термометър, който показваше минус 12 °С. Хижата имаше голям вход, който беше заключен, и още
един - зимен, представляващ широк прозорец с резе отвън. До него водеше двуметрова метална стълба. В столовата - огромно помещение с масивни дървени маси и столове, имаше заградено помещение за кухня. Тъй като в цялата хижа беше много студено, а тази стаичка беше сравнително малка, запалихме печката в нея и създадохме известен уют. С отоплението нямаше проблеми, тъй като на долния етаж, където бяха сервизните помещения, имаше много дърва. Спалното помещение - около 30 двойни нара с дунапренови дюшеци, беше на горния етаж. На първия етаж намерихме тетрадка, в която бяха записани алпийските изкачвания. За тази зима нямаше регистрирано нито едно.
На гърба на хижата имаше долепена друга, по-голяма постройка - хотел „Белведере”. Отваряха го само през активния летен сезон, а сега дебели кепенци покриваха прозорците.
Емо беше получил измръзване на лицето, а на Иван носът беше побелял. Ето какво разказа той:
„Към 11 часа с Любо напуснахме малката топла стаичка и се насочихме към ледника вляво от ръба на Хьорнли, който се спуска от източната стена на Матерхорн. Погледнат оттук, ледникът изглеждаше уязвим, с изключение на един къс, почти отвесен участък малко под нивото, на което предполагахме, че се намира хижата. Именно заради този участък решихме да тръгнем само двама, а другите да изчакат. Щяхме да вървим 1 час, след което трябваше да преценим дали да продължим по този път, или да се върнем обратно. През това време Николай, Валери и Емо ще започнат да търсят път по самия ръб между малката отвесна стена, издигаща се точно пред станцията на ски-влека, в която преспахме. На ледника бяхме защитени от бушуващия вятър, но за сметка на това снегът беше мек и трябваше да бием пъртина. Неусетно контролното ни време от 1 час изтече, а ние все още не можехме да преценим дали избраният от нас път е правилен или не. Приятелите ни бяха излезли навън и нещо ни викаха. Отговорихме им, че все още нищо ново не сме открили, но ще продължим нагоре. Не бяхме сигурни дали са ни чули, но това нямаше голямо значение, тъй като те ни виждаха и щяха да разберат намерението ни. Отвесният пасаж не се оказа много труден и бързо го преодоляхме. Сега вече можехме да извикаме на тримата да вървят след нас. Но тях ги нямаше по цялото разстояние, което бяхме изминали. Огледахме внимателно ръба срещу нас, по който можеше да е другият вариант. На места се виждаше изкопана в скалите пътека. Ясно беше, че правилният път е там и те са го намерили. Но ние вече бяхме набрали доста височина, а и нагоре нямаше много стръмни участъци. Снегът беше замръзнал и това улесняваше ходенето ни, тъй като не трябваше да бием пъртина. Усилихме темпото в желанието си по-бързо да достигнем хижата. Скоро стигнахме до нейното ниво, на около 300 м вляво по Източната стена. Изведнъж вятърът стана ураганен - ръбът вече не можеше да ни предпазва от него. Разстоянието от нас до хижата трябваше да преодолеем с котки, тъй като ледът беше твърд като стъкло. На два пъти, докато връзвах котките си, вятърът ме хвърляше на земята. Идваше ми да захвърля отвратителния самар. Пръстите на краката ми мръзнеха, а на всичко отгоре Любо ми каза, че носът ми и едната ми буза са измръзнали. За да се чуваме, трябваше да викаме. Тези последни метри ни отнеха повече от 30 мин. Докато аз се занимавах с измръзналото си лице, Любо откри прозореца, през който се влизаше в хижата, и дойде да ме вземе. С чувство на облекчение влязох в огромната столова и веднага започнах да събувам обувките си, за да разтрия пръстите си. В единия край на столовата имаше закачени барометър и термометър. Настроението ни падна рязко, след като видяхме, че температурата в столовата е минус 12 °С. В мазето имаше много дърва, няколко етажерки с всевъзможни дребни неща, спасителна шейна, 2 чифта ски и няколко стари ледокопа. Пренесохме горе дърва и запалихме печката. Когато пристигнаха и другите, температурата се беше повишила с няколко градуса.”
На 21 януари след закуска направихме кратка разходка по ледника до под стената, за да огледаме окончателно пътя на предстоящото изкачване. Времето се беше подобрило. Вятърът духаше по-слабо, но все още беше доста поривист. Решихме още утре да тръгнем по стената!
Николай Петков
1984
Към албум със снимки
Остави коментар