Мальовица поражда у катерещия алпинист смесени чувства. Именно тук за себе си открих морално оправдание за алпийската си дейност. Впрочем оправдание е неточно, по-скоро мотивирах сам себе си.
Когато катеря някой недостъпен от всичките му страни връх, например Пти Дрю, и ме попитат: „Защо?”, отговарям, по най-лесния начин:
— Защото той — върхът — съществува1!
Тогава малцина се сещат да запитат: — А защо го качихте от запад, а не от юг, откъдето въпреки всичко е по-лесно?
Цялата тази игра на думи при връх като Мальовица отпада. По приветливите му, обрасли с трева слънчеви южни склонове се изкачват безброй туристи. Да стъпиш на най-високата му точка и да погледнеш света оттам — какво по-силно изживяване! Но ако се изкачиш на премката между Орлето и Мальовица и погледнеш оттатък — ще я видиш. Тя е там — Северната стена. Горда и мълчалива, строг профил от здрав гранит. Ако е влажна и се сплитат мъгли, става усойна, побиват те тръпки.
Не е ли тя едно голямо предизвикателство? Някои ще продължат и скоро ще забравят гледката. Друг също ще достигне върха, но нещо ще го човърка през цялото време. Дълго след това ще спи неспокойно, един въпрос не ще му дава мира: „Нима не мога да мина оттам?". За да възвърне душевното си равновесие, той ще пристигне един ден под нея. Стената ще го затисне с огромните си размери, но той ще я приласкае. Всеки преодолян метър по вертикала ще му носи облекчение. Ще има множество трудности. А когато дойде краят, може би щастливецът ще погледне наоколо с други очи. И чудо! „Безполезното” катерене го е обогатило и пречистило вътрешно!
След като преминах някои от големите стени в други планини, застанах отново в основата и. Стори ми се малка. Малка със своите 150 м. Но в сравнение с какво? С хилядометровите гиганти! Сигурно не са се чувствали така смелите българи Константин Саваджиев и Георги Стоименов в далечната 1938 г., когато месеци наред са се готвили, за да я изкачат. За тях стената е била голямо неизвестно, за което те не са знаели дали въобще има решение. И я преодоляват. Години след тях други алпинисти трасират още няколко маршрута.
Преминах ги всичките. Нееднократно. Опознах всяка гънка, всеки ръб от снагата й. Можех и да не го правя - като много други. Аз търсех нещо. Отначало не знаех, ала постепенно осъзнах какво. Неизвестното. Моето неизвестно, което да реша, като прокарам свой път през тези надвеси. И сега ако на мен някой ми каже, че алпинистите катерят само защото върховете и техните стени съществуват - няма да му повярвам. Та на Мальовица аз не виждах път, той за мен не съществуше. Аз го търсех вътрешно.
Един ден спрях за малко в основата на стената — тя е красива. Взрях се в добре познатото й лице. Постепенно пътят се очерта в мислите ми. Вляво от Класическия тур, точно в централната и част имаше поредица от надвеси и плочи, които обещаваха трудно преодоляване.
Дързостта ни нямаше граници. С Любомир Илиев решихме да пробваме през зимата. На 8 декември 1979 г. преминахме долната третина от стената. Преодоляхме труден таван, но последвалата заснежена плоча не ни позволи да продължим. Поради различни причини се върнахме отново едва на 1 август 1982 г. Катерехме бързо. Един клин от тавана изскочи и Любо увисна на въжето. Кратък миг, в който зениците се разширяват от полета надолу. Ръцете болезнено стискат протриващото съоръжение и въжето, докато се убеждавам, че цялата система на осигуровка е издържала. Този инцидент не помрачи настроението ни. Преодоляхме въпросната плоча, която през лятото беше несравнимо по-лесна, и продължихме нагоре. Оставаха ни още около 40 метра по доста труден винкел, след който не се виждаше какво има, но явно краят беше, някъде там.
В този момент, улисани в катеренето, ни изненада страшна буря — гръмотевици, градушка, после суграшица, примесена с дъжд. Присвяткаше и гърмеше близо до нас — някъде над главите ни. Обхвана ни непреодолим страх. Нелепо е да умреш от мълния, пък било то и на Северната стена на Мальовица. Когато преценихме, че наоколо не е толкова наелектризирано, се спуснахме на големи рапели в основата на стената. Бяхме мокри до кости.
Натъпкахме всичко на кълбо в раниците и бавно поехме надолу. Дъждът вече ми беше безразличен — по-мокри не можехме да станем. Не изпитвах и неудобство от това, че отстъпвахме. Не се обърнах назад, защото знаех, че съвсем скоро ще се върнем. Но и този път признахме, че природата е по-силна от нас.
За трети път към „нашия тур” се отправихме на 29 август същата година (1982). Времето ни се усмихна и за 5 часа достигнахме края на стената. На финала, преди да навлезем в камината от „класическия", се сблъсках с 10-метрова плоча със съвсем малки хватки и стъпки. Току-що бях излязал от голям надвесен винкел. Въжетата правеха чупка и от силното триене ме теглеха ужасно назад. Не можех да спра и да изчакам Любо, защото нямаше къде да забия клин за осигуровка. Нямах и време да мисля какво да правя, тъй като в неудобното положение, в което се намирах, дълго не можех да издържа. Започнах да се придвижвам напред. Въжето ме теглеше неумолимо надолу. Всеки момент можеше да няма продължение, а аз все повече се отдалечавах от последната поставена точка за осигуряване. Набирах се на всяка следваща нищожна хватка заедно с цялото си тяло и въжето, станало сякаш от олово. Концентрирах усилията си в пръстите на ръцете. Въпреки опитите ми да балансирам именно тяхната сила щеше да ме изведе от това неудобно положение. По-късно, когато преминах отново пасажа, видях че трудността му е не повече от 5+, но тогава се чувствах на границата на падането.
Преминавайки по тези места на свободно въже, изпитахме удоволствието от свободното катерене.
Николай Петков
1984
-------------------------------
1 Така английският алпинист Мелъри отговорил на въпроса, защо иска да изкачи вр. Еверест. През 1924 г. Мелъри изчезва около връхната пирамида на Еверест при опит да го изкачи.
Когато катеря някой недостъпен от всичките му страни връх, например Пти Дрю, и ме попитат: „Защо?”, отговарям, по най-лесния начин:
— Защото той — върхът — съществува1!
Тогава малцина се сещат да запитат: — А защо го качихте от запад, а не от юг, откъдето въпреки всичко е по-лесно?
Цялата тази игра на думи при връх като Мальовица отпада. По приветливите му, обрасли с трева слънчеви южни склонове се изкачват безброй туристи. Да стъпиш на най-високата му точка и да погледнеш света оттам — какво по-силно изживяване! Но ако се изкачиш на премката между Орлето и Мальовица и погледнеш оттатък — ще я видиш. Тя е там — Северната стена. Горда и мълчалива, строг профил от здрав гранит. Ако е влажна и се сплитат мъгли, става усойна, побиват те тръпки.
Не е ли тя едно голямо предизвикателство? Някои ще продължат и скоро ще забравят гледката. Друг също ще достигне върха, но нещо ще го човърка през цялото време. Дълго след това ще спи неспокойно, един въпрос не ще му дава мира: „Нима не мога да мина оттам?". За да възвърне душевното си равновесие, той ще пристигне един ден под нея. Стената ще го затисне с огромните си размери, но той ще я приласкае. Всеки преодолян метър по вертикала ще му носи облекчение. Ще има множество трудности. А когато дойде краят, може би щастливецът ще погледне наоколо с други очи. И чудо! „Безполезното” катерене го е обогатило и пречистило вътрешно!
След като преминах някои от големите стени в други планини, застанах отново в основата и. Стори ми се малка. Малка със своите 150 м. Но в сравнение с какво? С хилядометровите гиганти! Сигурно не са се чувствали така смелите българи Константин Саваджиев и Георги Стоименов в далечната 1938 г., когато месеци наред са се готвили, за да я изкачат. За тях стената е била голямо неизвестно, за което те не са знаели дали въобще има решение. И я преодоляват. Години след тях други алпинисти трасират още няколко маршрута.
Преминах ги всичките. Нееднократно. Опознах всяка гънка, всеки ръб от снагата й. Можех и да не го правя - като много други. Аз търсех нещо. Отначало не знаех, ала постепенно осъзнах какво. Неизвестното. Моето неизвестно, което да реша, като прокарам свой път през тези надвеси. И сега ако на мен някой ми каже, че алпинистите катерят само защото върховете и техните стени съществуват - няма да му повярвам. Та на Мальовица аз не виждах път, той за мен не съществуше. Аз го търсех вътрешно.
Един ден спрях за малко в основата на стената — тя е красива. Взрях се в добре познатото й лице. Постепенно пътят се очерта в мислите ми. Вляво от Класическия тур, точно в централната и част имаше поредица от надвеси и плочи, които обещаваха трудно преодоляване.
Дързостта ни нямаше граници. С Любомир Илиев решихме да пробваме през зимата. На 8 декември 1979 г. преминахме долната третина от стената. Преодоляхме труден таван, но последвалата заснежена плоча не ни позволи да продължим. Поради различни причини се върнахме отново едва на 1 август 1982 г. Катерехме бързо. Един клин от тавана изскочи и Любо увисна на въжето. Кратък миг, в който зениците се разширяват от полета надолу. Ръцете болезнено стискат протриващото съоръжение и въжето, докато се убеждавам, че цялата система на осигуровка е издържала. Този инцидент не помрачи настроението ни. Преодоляхме въпросната плоча, която през лятото беше несравнимо по-лесна, и продължихме нагоре. Оставаха ни още около 40 метра по доста труден винкел, след който не се виждаше какво има, но явно краят беше, някъде там.
В този момент, улисани в катеренето, ни изненада страшна буря — гръмотевици, градушка, после суграшица, примесена с дъжд. Присвяткаше и гърмеше близо до нас — някъде над главите ни. Обхвана ни непреодолим страх. Нелепо е да умреш от мълния, пък било то и на Северната стена на Мальовица. Когато преценихме, че наоколо не е толкова наелектризирано, се спуснахме на големи рапели в основата на стената. Бяхме мокри до кости.
Натъпкахме всичко на кълбо в раниците и бавно поехме надолу. Дъждът вече ми беше безразличен — по-мокри не можехме да станем. Не изпитвах и неудобство от това, че отстъпвахме. Не се обърнах назад, защото знаех, че съвсем скоро ще се върнем. Но и този път признахме, че природата е по-силна от нас.
За трети път към „нашия тур” се отправихме на 29 август същата година (1982). Времето ни се усмихна и за 5 часа достигнахме края на стената. На финала, преди да навлезем в камината от „класическия", се сблъсках с 10-метрова плоча със съвсем малки хватки и стъпки. Току-що бях излязал от голям надвесен винкел. Въжетата правеха чупка и от силното триене ме теглеха ужасно назад. Не можех да спра и да изчакам Любо, защото нямаше къде да забия клин за осигуровка. Нямах и време да мисля какво да правя, тъй като в неудобното положение, в което се намирах, дълго не можех да издържа. Започнах да се придвижвам напред. Въжето ме теглеше неумолимо надолу. Всеки момент можеше да няма продължение, а аз все повече се отдалечавах от последната поставена точка за осигуряване. Набирах се на всяка следваща нищожна хватка заедно с цялото си тяло и въжето, станало сякаш от олово. Концентрирах усилията си в пръстите на ръцете. Въпреки опитите ми да балансирам именно тяхната сила щеше да ме изведе от това неудобно положение. По-късно, когато преминах отново пасажа, видях че трудността му е не повече от 5+, но тогава се чувствах на границата на падането.
Преминавайки по тези места на свободно въже, изпитахме удоволствието от свободното катерене.
Николай Петков
1984
-------------------------------
1 Така английският алпинист Мелъри отговорил на въпроса, защо иска да изкачи вр. Еверест. През 1924 г. Мелъри изчезва около връхната пирамида на Еверест при опит да го изкачи.
 |
Северната стена на връх Мальовица с тур „Планинец". |
Остави коментар