Зимното изкачване е съвсем различно от лятното. Облеклото е много по-тежко, а в раницата има какво ли не: челник, ледени ръце, топли връхни дрехи, няколко чифта ръкавици, топла течност и всичко останало за обикновено изкачване. През зимата катеренето е постоянна готидба с късия ден. Нощите са много мразовити, особено на северните стени. Въпреки това с моите приятели се постарахме да изкатерим туровете на Мальовица, Вихрен и други стени като през лятото, така и през зимата.
На 21 февруари 1979 г. с Илиян Троянски катерехме тур „Веждите" на вр. Злия зъб. Беше много студено, но поради отвесния профил стената не беше много заснежена. Излязохме на големия траверс над характерните „вежди”. Тук имаше то сняг. Времето беше напреднало и решихме да минем в дясно, като по този начин излезем на Североизточния ръб на върха. Деляха ме само няколко метра от него, когато пред мен се изпречи огромна снежна козирка. Трябваше да намеря път през надвисналите снежни маси. Най-лошо беше това, че между мен и Илиян нямаше нито един клин за осигуровка. Всяка погрешна стъпка щеше да ни изпрати и двамата 250 м надолу в Белия улей. С крайни усилия започнах да си проправям път между твърдата гладка скала и рохкавия, сипещ се сняг. Котките ми отчаяно драскаха по камъните, а нестабилният сняг не ми даваше никаква опора. Имах чувството, че всеки момент ще падна, но напрягах сетни сили и спечелвах още няколко сантиметра. Как точно преминах, и досега не мога да си обясня. От напрежението бях изпаднал в някакво непознато преди състояние. Най-после се проснах по очи от другата страна, в безопасност. Така се бях изразходвал, че няколко минути не можех да мръдна. После започнах да обирам въжето на Илиян.
***
На 15 декември 1980 г. крачехме със Слави Дерменджиев нагоре по Мальовишката долина. Искахме да изкачим тур „III конгрес на БТС" по Северната стена на Мальовица при зимни условия.
Когато минавахме покрай х. Мальовица, отвън беше подпрян голям венец от цветя. Сетихме се, че е в памет на загиналите през декември 1965 г. единадесет души при траверс по билото Мальовица - Орловец. Продължихме с противоречиви мисли нагоре към Първа и Втора тераса. Беше топло и леко прехвърчаше сняг. Скоро бяхме мокри. Въпреки всичко продължихме. Реших, че има малка снежна покривка и се отправихме към подножието на стената по пътеката, която води отдясно на вр. Малка Мальовица (лятната пътека). Придружаваха ни Валентин Москов и Марио Стойков, които щяха да преминат по Северозападния ръб. В лошия тежък сняг трудно се биеше пъртина и често се сменяхме във водачеството. На едно място Слави, който в този момент беше начело, спря на малко оголено островче сред снега от изсъхнала трева и започна да си оправя връзките на обувката. Аз продължих напред. Не бях изминал и 5 метра, когато нещо неестествено се размърда под краката ми. Едновременно с това чух и вика на Слави:
— Лавина!
За секунда погледнах нагоре и видях страшно разширяваща се пукнатина между снега и скалите. Светкавично се обърнах назад, за да се върна, но една снежна дъска ме подсече в краката и паднах по лице с главата надолу по склона. Без да мога да реагирам, следващата вълна от сняг ме покри целия и усетих как заедно с нея продължих надолу. Съвсем скоро всичко спря и утихна.
Напрегнах всичките си сили, за да опитам да се освободя. Втори и трети път. Напразно. Сякаш върху мен се бе изсипал самосвал с бетон. Страшно е да не можеш да съкратиш нито един от мускулите по цялото си тяло! Сега разбрах какво е клаустрофобия, положението ми беше ужасно. Добре беше, че устната ми кухина не се беше напълнила със сняг. Започнах да викам, но веднага престанах. Съобразих, че въздухът ми е и без това достатъчно малко, за да го хабя по този начин. Под дебелия пласт от сняг нямаше никой да ме чуе. Притихнах. Ужасно беше това бездействие. Започнах да усещам как въздухът се свършваше в малката кухина пред лицето ми. Изглежда, че мозъкът ми започваше да се снабдява с по-малко кислород. Мисълта ми се забави. Усетих как се унасям, зареян в хубави мисли...
— Дишай!!!
Това бяха първите думи, които чух да вика в ухото ми Слави. Все още не можех да мръдна. Бяха изровили само лицето ми. Мъчителни минути, докато открият единия, после другия ми крак. Сякаш едва сега осъзнах, че целият съм блокиран и някаква особена нервност ме гонеше, докато освободят цялото ми тяло. Накрая успях да стана. Слави и Вальо ме гледаха като пришълец от оня свят. Впрочем аз бях точно такъв. Започнах да треперя неконтролируемо, точно както преди години на бивак Строител. Бях се преохладил в ледените прегръдки на снега. Дадоха ми пухенка и не след дълго се стоплих.
По-късно ми разказаха. Лавината помела и Валентин, и Слави от тревното островче. Отвън останал само Марио. След спирането на снежните маси Слави се оказал затрупан целия, но главата му била на повърхността. С труд успял да освободи ръцете си. За щастие в скута му била главата на Вальо. С общи усилия успели да се освободят. Слави веднага поел нещата в ръцете си. Като видял, че от мен няма никакви следи, изпратил Марио надолу, за да съобщи за случилото се и да повика помощ. Пикелът на Слави бил някъде под снега. Вальо започнал да сондира снега с неговия. На два-три пъти мислили, че са ме открили и ровили безрезултатно в снега. Оказали се по-твърди буци фирн. Накрая за мой късмет попаднали на раницата ми, а под нея съм бил и аз.
Не е толкова важно да си с добър шанс, а да го имаш, когато най-много ти трябва. И - късметът си е късмет, а приятелите - приятели!
***
Много често катерим по северната стена на вр. Вихрен. Тя е най-голямата у нас и едно зимно изкачване по нея, особено в лявата и по-трудна част („Триъгълника"), е голямо и дръзко начинание. От друга страна, тя е отличен тренировъчен обект за големите стени по света. Именно тук са се ковали успехите на нашите алпинисти по стените на Айгер, Матерхорн, Пти Дрю и много други. Това се дължи на факта, че е доста дълга (една от най-големите у нас), а строежът и наклонът и са близки до някои световно известни стени. Изградена е от мраморизиран варовик и е осеяна с много нестабилни камъни. При удар с метален предмет се отделя остър мирис. В прегръдките и расте рядко срещащият се еделвайс.
Преминавал съм я много пъти, и то през зимата. Лете тя е сравнително по-лесна в техническо отношение, но много опасна с каменопадите си. Впрочем и зиме човек не е застрахован от тях. Ето какъв случай имах на 10 януари 1980 г. Катерихме със Слави и Илиян по тур „Народна армия”. Това е един от маршрутите по „Триъгълника”. Беше студено. Както винаги не бяхме свалили котките от началото на стената. Слави се беше вързал по средата на едно 80-метрово въже, а ние с Илиян в двата му края. Придвижвахме се по система на катерене, при която вторият и третият в свръзката катерят едновременно. По този начин пестяхме време, тъй като обикновено свръзката от трима е по-бавна от двама. Намирахме се под Тотковата камина. Пред нас имаше друга свръзка, а Слави беше някъде горе, вече извън камината.. С Илиян осигурявахме на малка площадка и си говорихме за най-различни неща.
По едно време случайно погледнах нагоре и светкавично си отместих главата. От около 20 метра падаше камък, голям колкото футболна топка. Усетих силен удар в лявото рамо и главата. Отхвръкнах встрани и се свих. В първия момент помислих, че ухото ми го няма и рамото ми е натрошено. Виках от непоносима болка. За момент погледнах Илиян и от уплашеният му вид си представих каква гледка съм представлявал. Помъчих се да се успокоя и стиснах зъби. Как да е се съвзех. Трябваше някак си да се измъкнем от стената. Нагоре следваха неизброими мъки. Почти не можех да използвам лявата си ръка. Илян и Слави ми помагаха доколкото бе възможно.
Междувременно се стъмни. С голямо облекчение видях, че горе ни чака Тони (Антонио Стойчев). Бавно и мъчително беше слизането до х. Вихрен. С общи усилия към полунощ се добрахме до нея.
Оказа се, че счупване няма. Но болката отзвучаваше бавно. Бях получил луксация на раменната става. Когато престана да ме боли си помислих, че всичко е наред. Уви! При следващи натоварвания в ставата ми нещо болезнено прищракваше, като лявата ми ръка ставаше неизползваема. Това беше много опасно, особено ако ме свареше на някой труден участък по скалата. Не мислех изобщо да се разделям с катеренето. Наложи се през есента да се подложа на операция. Благодарение на доц. Д. Шойлев в РЦСМ всичко мина успешно, след това пак можех да разчитам на ръката си.
Николай Петков
1984
На 21 февруари 1979 г. с Илиян Троянски катерехме тур „Веждите" на вр. Злия зъб. Беше много студено, но поради отвесния профил стената не беше много заснежена. Излязохме на големия траверс над характерните „вежди”. Тук имаше то сняг. Времето беше напреднало и решихме да минем в дясно, като по този начин излезем на Североизточния ръб на върха. Деляха ме само няколко метра от него, когато пред мен се изпречи огромна снежна козирка. Трябваше да намеря път през надвисналите снежни маси. Най-лошо беше това, че между мен и Илиян нямаше нито един клин за осигуровка. Всяка погрешна стъпка щеше да ни изпрати и двамата 250 м надолу в Белия улей. С крайни усилия започнах да си проправям път между твърдата гладка скала и рохкавия, сипещ се сняг. Котките ми отчаяно драскаха по камъните, а нестабилният сняг не ми даваше никаква опора. Имах чувството, че всеки момент ще падна, но напрягах сетни сили и спечелвах още няколко сантиметра. Как точно преминах, и досега не мога да си обясня. От напрежението бях изпаднал в някакво непознато преди състояние. Най-после се проснах по очи от другата страна, в безопасност. Така се бях изразходвал, че няколко минути не можех да мръдна. После започнах да обирам въжето на Илиян.
***
На 15 декември 1980 г. крачехме със Слави Дерменджиев нагоре по Мальовишката долина. Искахме да изкачим тур „III конгрес на БТС" по Северната стена на Мальовица при зимни условия.
Когато минавахме покрай х. Мальовица, отвън беше подпрян голям венец от цветя. Сетихме се, че е в памет на загиналите през декември 1965 г. единадесет души при траверс по билото Мальовица - Орловец. Продължихме с противоречиви мисли нагоре към Първа и Втора тераса. Беше топло и леко прехвърчаше сняг. Скоро бяхме мокри. Въпреки всичко продължихме. Реших, че има малка снежна покривка и се отправихме към подножието на стената по пътеката, която води отдясно на вр. Малка Мальовица (лятната пътека). Придружаваха ни Валентин Москов и Марио Стойков, които щяха да преминат по Северозападния ръб. В лошия тежък сняг трудно се биеше пъртина и често се сменяхме във водачеството. На едно място Слави, който в този момент беше начело, спря на малко оголено островче сред снега от изсъхнала трева и започна да си оправя връзките на обувката. Аз продължих напред. Не бях изминал и 5 метра, когато нещо неестествено се размърда под краката ми. Едновременно с това чух и вика на Слави:
— Лавина!
За секунда погледнах нагоре и видях страшно разширяваща се пукнатина между снега и скалите. Светкавично се обърнах назад, за да се върна, но една снежна дъска ме подсече в краката и паднах по лице с главата надолу по склона. Без да мога да реагирам, следващата вълна от сняг ме покри целия и усетих как заедно с нея продължих надолу. Съвсем скоро всичко спря и утихна.
Напрегнах всичките си сили, за да опитам да се освободя. Втори и трети път. Напразно. Сякаш върху мен се бе изсипал самосвал с бетон. Страшно е да не можеш да съкратиш нито един от мускулите по цялото си тяло! Сега разбрах какво е клаустрофобия, положението ми беше ужасно. Добре беше, че устната ми кухина не се беше напълнила със сняг. Започнах да викам, но веднага престанах. Съобразих, че въздухът ми е и без това достатъчно малко, за да го хабя по този начин. Под дебелия пласт от сняг нямаше никой да ме чуе. Притихнах. Ужасно беше това бездействие. Започнах да усещам как въздухът се свършваше в малката кухина пред лицето ми. Изглежда, че мозъкът ми започваше да се снабдява с по-малко кислород. Мисълта ми се забави. Усетих как се унасям, зареян в хубави мисли...
— Дишай!!!
Това бяха първите думи, които чух да вика в ухото ми Слави. Все още не можех да мръдна. Бяха изровили само лицето ми. Мъчителни минути, докато открият единия, после другия ми крак. Сякаш едва сега осъзнах, че целият съм блокиран и някаква особена нервност ме гонеше, докато освободят цялото ми тяло. Накрая успях да стана. Слави и Вальо ме гледаха като пришълец от оня свят. Впрочем аз бях точно такъв. Започнах да треперя неконтролируемо, точно както преди години на бивак Строител. Бях се преохладил в ледените прегръдки на снега. Дадоха ми пухенка и не след дълго се стоплих.
По-късно ми разказаха. Лавината помела и Валентин, и Слави от тревното островче. Отвън останал само Марио. След спирането на снежните маси Слави се оказал затрупан целия, но главата му била на повърхността. С труд успял да освободи ръцете си. За щастие в скута му била главата на Вальо. С общи усилия успели да се освободят. Слави веднага поел нещата в ръцете си. Като видял, че от мен няма никакви следи, изпратил Марио надолу, за да съобщи за случилото се и да повика помощ. Пикелът на Слави бил някъде под снега. Вальо започнал да сондира снега с неговия. На два-три пъти мислили, че са ме открили и ровили безрезултатно в снега. Оказали се по-твърди буци фирн. Накрая за мой късмет попаднали на раницата ми, а под нея съм бил и аз.
Не е толкова важно да си с добър шанс, а да го имаш, когато най-много ти трябва. И - късметът си е късмет, а приятелите - приятели!
***
Много често катерим по северната стена на вр. Вихрен. Тя е най-голямата у нас и едно зимно изкачване по нея, особено в лявата и по-трудна част („Триъгълника"), е голямо и дръзко начинание. От друга страна, тя е отличен тренировъчен обект за големите стени по света. Именно тук са се ковали успехите на нашите алпинисти по стените на Айгер, Матерхорн, Пти Дрю и много други. Това се дължи на факта, че е доста дълга (една от най-големите у нас), а строежът и наклонът и са близки до някои световно известни стени. Изградена е от мраморизиран варовик и е осеяна с много нестабилни камъни. При удар с метален предмет се отделя остър мирис. В прегръдките и расте рядко срещащият се еделвайс.
Преминавал съм я много пъти, и то през зимата. Лете тя е сравнително по-лесна в техническо отношение, но много опасна с каменопадите си. Впрочем и зиме човек не е застрахован от тях. Ето какъв случай имах на 10 януари 1980 г. Катерихме със Слави и Илиян по тур „Народна армия”. Това е един от маршрутите по „Триъгълника”. Беше студено. Както винаги не бяхме свалили котките от началото на стената. Слави се беше вързал по средата на едно 80-метрово въже, а ние с Илиян в двата му края. Придвижвахме се по система на катерене, при която вторият и третият в свръзката катерят едновременно. По този начин пестяхме време, тъй като обикновено свръзката от трима е по-бавна от двама. Намирахме се под Тотковата камина. Пред нас имаше друга свръзка, а Слави беше някъде горе, вече извън камината.. С Илиян осигурявахме на малка площадка и си говорихме за най-различни неща.
По едно време случайно погледнах нагоре и светкавично си отместих главата. От около 20 метра падаше камък, голям колкото футболна топка. Усетих силен удар в лявото рамо и главата. Отхвръкнах встрани и се свих. В първия момент помислих, че ухото ми го няма и рамото ми е натрошено. Виках от непоносима болка. За момент погледнах Илиян и от уплашеният му вид си представих каква гледка съм представлявал. Помъчих се да се успокоя и стиснах зъби. Как да е се съвзех. Трябваше някак си да се измъкнем от стената. Нагоре следваха неизброими мъки. Почти не можех да използвам лявата си ръка. Илян и Слави ми помагаха доколкото бе възможно.
Междувременно се стъмни. С голямо облекчение видях, че горе ни чака Тони (Антонио Стойчев). Бавно и мъчително беше слизането до х. Вихрен. С общи усилия към полунощ се добрахме до нея.
Оказа се, че счупване няма. Но болката отзвучаваше бавно. Бях получил луксация на раменната става. Когато престана да ме боли си помислих, че всичко е наред. Уви! При следващи натоварвания в ставата ми нещо болезнено прищракваше, като лявата ми ръка ставаше неизползваема. Това беше много опасно, особено ако ме свареше на някой труден участък по скалата. Не мислех изобщо да се разделям с катеренето. Наложи се през есента да се подложа на операция. Благодарение на доц. Д. Шойлев в РЦСМ всичко мина успешно, след това пак можех да разчитам на ръката си.
Николай Петков
1984
Остави коментар