Новата 1979 г. беше първата след отбиването на редовната ми военна служба. Решихме за празника да отидем на заслон Тевното езеро в Пирин. Запасихме се с деликатеси и напитки, както се полага за новогодишния празник, и се качихме на влака за гара Септември, а оттам на теснолинейката за Банско. Бяхме все стари приятели — Слави Дерменджиев, Иван Масларов, Илиян Троянски, Валентин Москов и аз.
Още по време на прехода до х. Демяница усетихме, че раниците са ни прекалено тежки, но всички бяхме единодушни — нали сме алпинисти — ще достигнем заслон Тевното езеро не по долината, а по билото през Стражите, по траверса.
Следващият ден се оказа наистина много тежък. Не само Поради препълнените раници. Беше навалял много пресен сняг. Докато се изкачим на билото по склоновете на вр. Каймакчал, наистина ни „излезе каймакът”. После всичко тръгна нормално. Стражите и Дженгал бяха все така горди и красиви. Вече се свечеряваше, но бяхме спокойни. Изкачвахме се по ръба на последния връх от веригата — Момин двор. От неговото чело до заслона е малко — 20 мин слизане по лек склон. Както винаги времето се развали. Стъмни се, мъгла закри силуетите на околните гребени, задуха силен вятър.
На върха се събрахме всички. Беше трудно да намерим вярната посока. Доверихме се на Слави, който последен беше идвал тук, макар че това едва ли му помагаше в тази обстановка. Вървяхме надолу 20-30 мин, после час. Но заслонът не се появяваше. Междувременно вятърът стана ураганен и набиваше болезнено ледените частици в лицата ни. Спряхме. Явно бяхме на погрешен път. Склонът беше станал много стръмен и опасен. Сега за нас имаше два пътя - или обратно към върха, или да продължим надолу. Първият вариант отхвърлихме не само поради умората. Дори да се върнехме на билото, в тази каша надали можехме да определим вярната посока. Решихме да слизаме и на първото безопасно от лавини място да спрем да бивакуваме, иначе в тъмнината лесно можехме да направим някоя непоправима грешка.
Не след дълго започнахме да копаем снежна пещера в склона. Сменяхме се често, за да стане по-бързо. Докато работехме, се разгорещявахме, от което снегът се топеше по нас и пропиваше в дрехите ни. После на вятъра всичко това се превръщаше в ледена броня. Накрая всички как да е се сместихме в тясната снежна хралупа. Погледнах часовника, беше 23 ч и 50 мин. Едва сега се сетих, че днес е Нова година. Отворихме шампанското и се поразвеселихме. После го изпихме на един дъх. Бяхме жадни. На пресекулки изкарахме нощта, като постоянно се въртяхме, теснотията не ни даваше мира.
С това приключенията ни не бяха свършили. На сутринта продължихме да слизаме и накрая разбрахме къде се намираме. Достигнахме Поповото езеро с характерната „калимявка” по средата. Продължихме към х. Безбог. Газехме дълбок сняг и умората от последните два дни ни караше да се движим бавно. Достигнахме строежа на новата хижа. Наоколо нямаше жива душа, а до края на деня оставаше още много време. Все пак решихме да останем да се изсушим и отморим. Намерихме в една стая одеяла, дюшеци и чаршафи. Запалихме печката и започнахме да се шегуваме с последните си патила.
През нощта се събудих от силен трясък, след това нещо падна върху мен и ме затисна. Отметнах го и скочих бързо. Чудех се да се смея или да плача от гледката, която се разкри пред очите ми. Тъй като на стената до новите прозорци зееше голяма дупка и вееше сняг през нея, бяхме подпрели на това място една голяма, масивна врата. През нощта тя паднала с цялата си тежест и ударила Слави право по носа. Той инстинктивно я отметнал върху мен. Резултатът беше забележителен. Всичко наоколо беше в кръв, сякаш е имало касапница или друго подобно „кръвно” дело.
На другия ден, когато си киснехме изтерзаните тела в басейна на минералната баня в Добринище, още се смеехме, коментирайки случая. Само Слави гледаше „под око".
Събраният опит ни беше полезен, защото след няколко зими с Любо, Иван, Мариана и Сашо Акалски решихме да преминем „скоростно” по билото на Рила и Пирин. Направихме го за 5 дни. Сега имахме такава тактика: ставахме посред нощ и вървяхме по поредния преход до 10-11 часа. Така надбягвахме изгарящите дневни лъчи (случихме много хубаво време). Тогава преходът от х. Демяница до Тевното езеро през Стражите преминахме бързо, тъй като имахме лек багаж. В 9 часа сутринта бяхме на заслона. С нас носехме китарата. Малко странно за алпийски траверс, и то Рила—Пирин, но затова пък ни беше весело.
Николай Петков
1984
Още по време на прехода до х. Демяница усетихме, че раниците са ни прекалено тежки, но всички бяхме единодушни — нали сме алпинисти — ще достигнем заслон Тевното езеро не по долината, а по билото през Стражите, по траверса.
Следващият ден се оказа наистина много тежък. Не само Поради препълнените раници. Беше навалял много пресен сняг. Докато се изкачим на билото по склоновете на вр. Каймакчал, наистина ни „излезе каймакът”. После всичко тръгна нормално. Стражите и Дженгал бяха все така горди и красиви. Вече се свечеряваше, но бяхме спокойни. Изкачвахме се по ръба на последния връх от веригата — Момин двор. От неговото чело до заслона е малко — 20 мин слизане по лек склон. Както винаги времето се развали. Стъмни се, мъгла закри силуетите на околните гребени, задуха силен вятър.
На върха се събрахме всички. Беше трудно да намерим вярната посока. Доверихме се на Слави, който последен беше идвал тук, макар че това едва ли му помагаше в тази обстановка. Вървяхме надолу 20-30 мин, после час. Но заслонът не се появяваше. Междувременно вятърът стана ураганен и набиваше болезнено ледените частици в лицата ни. Спряхме. Явно бяхме на погрешен път. Склонът беше станал много стръмен и опасен. Сега за нас имаше два пътя - или обратно към върха, или да продължим надолу. Първият вариант отхвърлихме не само поради умората. Дори да се върнехме на билото, в тази каша надали можехме да определим вярната посока. Решихме да слизаме и на първото безопасно от лавини място да спрем да бивакуваме, иначе в тъмнината лесно можехме да направим някоя непоправима грешка.
Не след дълго започнахме да копаем снежна пещера в склона. Сменяхме се често, за да стане по-бързо. Докато работехме, се разгорещявахме, от което снегът се топеше по нас и пропиваше в дрехите ни. После на вятъра всичко това се превръщаше в ледена броня. Накрая всички как да е се сместихме в тясната снежна хралупа. Погледнах часовника, беше 23 ч и 50 мин. Едва сега се сетих, че днес е Нова година. Отворихме шампанското и се поразвеселихме. После го изпихме на един дъх. Бяхме жадни. На пресекулки изкарахме нощта, като постоянно се въртяхме, теснотията не ни даваше мира.
С това приключенията ни не бяха свършили. На сутринта продължихме да слизаме и накрая разбрахме къде се намираме. Достигнахме Поповото езеро с характерната „калимявка” по средата. Продължихме към х. Безбог. Газехме дълбок сняг и умората от последните два дни ни караше да се движим бавно. Достигнахме строежа на новата хижа. Наоколо нямаше жива душа, а до края на деня оставаше още много време. Все пак решихме да останем да се изсушим и отморим. Намерихме в една стая одеяла, дюшеци и чаршафи. Запалихме печката и започнахме да се шегуваме с последните си патила.
През нощта се събудих от силен трясък, след това нещо падна върху мен и ме затисна. Отметнах го и скочих бързо. Чудех се да се смея или да плача от гледката, която се разкри пред очите ми. Тъй като на стената до новите прозорци зееше голяма дупка и вееше сняг през нея, бяхме подпрели на това място една голяма, масивна врата. През нощта тя паднала с цялата си тежест и ударила Слави право по носа. Той инстинктивно я отметнал върху мен. Резултатът беше забележителен. Всичко наоколо беше в кръв, сякаш е имало касапница или друго подобно „кръвно” дело.
На другия ден, когато си киснехме изтерзаните тела в басейна на минералната баня в Добринище, още се смеехме, коментирайки случая. Само Слави гледаше „под око".
Събраният опит ни беше полезен, защото след няколко зими с Любо, Иван, Мариана и Сашо Акалски решихме да преминем „скоростно” по билото на Рила и Пирин. Направихме го за 5 дни. Сега имахме такава тактика: ставахме посред нощ и вървяхме по поредния преход до 10-11 часа. Така надбягвахме изгарящите дневни лъчи (случихме много хубаво време). Тогава преходът от х. Демяница до Тевното езеро през Стражите преминахме бързо, тъй като имахме лек багаж. В 9 часа сутринта бяхме на заслона. С нас носехме китарата. Малко странно за алпийски траверс, и то Рила—Пирин, но затова пък ни беше весело.
Николай Петков
1984
Остави коментар