В края на февруари и началото на март 1984 г. се решаваха въпросите за старта на експедиция „Еверест 84”. Никога досега “багажът” на българска експедиция зад граница не е бил толкова пълен.
Всеки един от членовете на експедицията имаше много и трудни изкачвания зад гърба си. Две години се готвехме специално за Еверест - всеки месец една седмица лагер-сбор в Рила и Пирин, в Кавказ през зимата и в Памир през лятото на 1983 г., контролни тестове всеки месец, кросове, изкачвания, зала с уреди, плувен басейн..., Матерхорн едни (за мен), Айгер - за други, Пти Дрю - за трети.
Имаше само едно нещо, което ме смущаваше, когато пътувах в самолета към Катманду. То е, че за връх като Еверест, и то по Западния гребен, не бяха достатъчни само добрата физическа, техническа и морална подготовка. Трябваше и добър шанс. Шанс с времето, което по Западния гребен е сурово, шанс и точно тогава да изгрее твоята „щастлива звезда”.
Ние имахме и допълнителен двигател по пътя ни към Еверест - нас ни изпрати българският народ! Всеки един от нас чувстваше, че трябва, че се налага непременно да изкачи този връх. Трябваше да го направи и заради другарите - Данчо, който загубихме в дните на подготовката, и Антонио, който толкова много искаше да се катери в Хималаите.
С разказа си за тази национална експедиция до най-високия връх на Земята не искам да ангажирам останалите участници в нея - всеки от тях е изживял изкачването по своему и има собствено, най-вероятно друго мнение и усещане за изминалите събития.
ТРЕКИНГЪТ
25 февруари
Изглежда, за да усети контрастите на времето, човек трябва да пътува. До вчера живеехме с ритъма на предстартовата хималайска треска в София. Днес бавно и лениво се разхождахме по живописните улици на Катманду. Тук всичко се движи по други закони и традиции. Дори и точността не се зачита. Но нашата хималайска експедиция бе за Еверест и ние трябва да напуснем колкото се може по-скоро непалската столица.
В следобедния ден, не знам вече за кой път, прегрупираме кашоните с багажа в двора на Съветския културен център предоставен ни любезно от съветското посолство в Катманду.
1 март
Денят, в който най-после получаваме официалните документи. Според записаното в тях ние окончателно получаваме разрешение да щурмуваме най-високия връх на планетата по неговия Западен гребен.
Вчера със самолет до Лукла замина наша група. В състава и са Христо Проданов, Людмил Янков, Кирил Досков, Георги Имов, Слави Дерменджиев и трима шерпи. С тях изпращаме тон и половина от багажа, необходим за основите на базовия лагер и част от потребностите за обзавеждането му. Най-важната част от този багаж е лебедката, която очакваме да ни свърши много работа при преодоляването на стената на превала Лхо Ла. Само след една седмица те ще бъдат на мястото на базовия лагер. Експедицията ни е в ход.
3 март
С три камиона „Тата” (индийско производство) потегляме по неравния път към селището Джири. То ще бъде нашият изходен пункт за тренинга към базовия лагер. Намира се на около 150 км от Катманду. От това печелим 4 дни бонификация. Преди 3 години членовете на нашата първа хималайска експедиция към Лхотце са имали за изходен пункт селището Ламусанго, което е на около 80 км от столицата на Непал. Психически съм поразстроен. Изненадващо съм качил температура - 38 градуса. Имам остри болки в коремната област. Успокоява ме само това, че тук почти всеки преживява подобно състояние и обикновено лекарят на експедицията е подготвен с медикаменти. Все пак е по-добре да се разболея тук, отколкото по средата на експедицията...
8 март
Не пиша в дневника всеки ден. Дните си приличат и нищо по-особено не се случва. Днес - това научихме по-късно - предната ни група бе достигнала мястото на базовия лагер и бе започнала изграждането му. В последните 4-5 дни изнемогваме с набирането на носачи за 450-те товара (всеки един по 30 кг според установения регламент), стоварени на поляната край Джири. Много хора са ангажирани за строежа на нов път, който е проектиран да пресече Хималаите и да даде възможност за по-дълбоко навлизане в планинската верига.
Нашият сердар Сърки Черинг тук показа своите организационни качества, дипамичност и популярност. Той събра носачи от околните селища. За мен ритуалът на ангажирането на носачи представлява интерес. Когато пристигне някой пожелал да се включи в кервана, Сърки му записва името, местоживеенето и номера на кашона. След това го кара да си почерни палеца със сажди и да „подпише” документа. Това вече е официалният договор.
Сериозността на това подписване ни кара да се усмихваме. Но... тук е така.
Днес потегляме и ние, последните членове на експедицията: Кънчо, Любомир, Иван, Запрян и аз с група носачи. Нашият керван е четвърти по ред. На поляната остават 40 товара. За тях ще се грижи един от десетте шерпи, които ще ни придружават от базовия лагер нагоре при строежа на височинните лагери. През следващите дни той ще търси носачи и ще ни догонва.
11 март
Днес преминаваме 3480-метровия превал Ламджура. По пътеката има сняг! Тсва е първият ден, в който „усещам” планината. Все едно, че ходя из Пирин - такова чувство ме владее. Наоколо ни се простира зловеща, странно разкривена, обрасла с лишеи и мъхове гора от рододендрони и магнолии. За жалост ще се разцъфтят едва след месец. Тук все още е краят на зимата. На превала духа доста напористо. Появяват се мъгли и облаци обвиват небето. В тази обстановка - не знам защо - ме обхваща ведро, оптимистично настроение.
12 март
Ще запомня тези дни от трекинга със сутрешното „гуд морнинг, сър” и чашата горещ чай в палатката. Това правят нашият готвач и неговите помощници, които са с нас от Катманду. На тяхното внимание и на кулинарното им изкуство ще разчитаме в следващите 3 месеца. Преходът ми прави силно впечатление с природата на Предхималаите - нещо, което не съм виждал досега. Особено ме впечатлява днешният етап - до селището Нунтале. родното село на нашия сердар. Пътеката се вие почти по хоризонтал. Преодоляваме един от поредните хълмове и пред очите ни се появява очарованието на Хималаите - живописен гирлянд от високи снежни върхове и гребени. Той завършва с Еверест! Моята първа среща с този хималайски исполин е изключително вълнуваща. Гледам съсредоточено върха, към който сме се устремили. Любувам му се, по асоциативен път у мен изплува въпросът - ще успеем ли? Едва след минути се сещам, че на врата ми висят два фотоапарата. Хващам се за тях, за да запечатам за себе си и за моите приятели зашеметяващата природна картина.
От днешния ден ще запомня и реката Дуд коси (Млечна река). Грохот и влага изпълват нейния каньон. С Любо и Запрян внимателно преминаваме по въжения мост, който силно се люлее. Нещо непреодолимо ни тегли надолу към реката. Голи нагазваме в ледената й бистра вода, а след това се търкаляме по огромните голи гладки скали на брега. Слънцето топли зъзнещите ни тела. Имам усещането, че за миг се сливаме с омайващата ни величествена природа.
18 март
В Намче Базар (3440 м) се разделяме с нашите носачи. В столицата на шерпите, както неофициално наричат това селище, имаме един ден престой. Използваме го за наемането на нова група местни хора, собственици на якове. На гърбовете на тези дребни, яки животни ще пренесем багажа си до базовия лагер. Днес поемаме към манастира Тянгбоче (3870 м). Долината, по която се вие пътеката, е заобиколена от величествените върхове Кангтега, Тамсерку, Ама Даблам... Те изскачат пред очите ни на хоризонта един след друг и грабват вниманието ни. От манастирския двор нагоре се разкрива импозантна гледка. Най-властно задържа погледа ми исполинската южна стена на Лхоце (8511 м). Оттук Еверест едва се подава над зъберите на Нупце (7879 м).
22 март
От вчера сме на базовия лагер - 5350 м. Почти всички сме вече заедно. Всеки от нас има определена работа и старателно се захваща за нея. Намираме се в единия край на ледника Кхумбу. Наоколо е осеяно с камъни. С Любомир почти целия ден подравняваме място за нашата палатка. Тя ще ни бъде дом поне за 2 месеца. Липсата на добра аклиматизация засега ми се отразява - бързо се задъхвам и уморявам. Авангардната ни група е свършила добре своята работа. Построили са лебедката за изнасяне на багажа и са трасирали маршрута до горната станция (6080) м). Това е отличен старт за експедицията ни и начало на изграждането на височинните лагери.
Николай Петков
1984
Всеки един от членовете на експедицията имаше много и трудни изкачвания зад гърба си. Две години се готвехме специално за Еверест - всеки месец една седмица лагер-сбор в Рила и Пирин, в Кавказ през зимата и в Памир през лятото на 1983 г., контролни тестове всеки месец, кросове, изкачвания, зала с уреди, плувен басейн..., Матерхорн едни (за мен), Айгер - за други, Пти Дрю - за трети.
Имаше само едно нещо, което ме смущаваше, когато пътувах в самолета към Катманду. То е, че за връх като Еверест, и то по Западния гребен, не бяха достатъчни само добрата физическа, техническа и морална подготовка. Трябваше и добър шанс. Шанс с времето, което по Западния гребен е сурово, шанс и точно тогава да изгрее твоята „щастлива звезда”.
Ние имахме и допълнителен двигател по пътя ни към Еверест - нас ни изпрати българският народ! Всеки един от нас чувстваше, че трябва, че се налага непременно да изкачи този връх. Трябваше да го направи и заради другарите - Данчо, който загубихме в дните на подготовката, и Антонио, който толкова много искаше да се катери в Хималаите.
С разказа си за тази национална експедиция до най-високия връх на Земята не искам да ангажирам останалите участници в нея - всеки от тях е изживял изкачването по своему и има собствено, най-вероятно друго мнение и усещане за изминалите събития.
ТРЕКИНГЪТ
25 февруари
Изглежда, за да усети контрастите на времето, човек трябва да пътува. До вчера живеехме с ритъма на предстартовата хималайска треска в София. Днес бавно и лениво се разхождахме по живописните улици на Катманду. Тук всичко се движи по други закони и традиции. Дори и точността не се зачита. Но нашата хималайска експедиция бе за Еверест и ние трябва да напуснем колкото се може по-скоро непалската столица.
В следобедния ден, не знам вече за кой път, прегрупираме кашоните с багажа в двора на Съветския културен център предоставен ни любезно от съветското посолство в Катманду.
1 март
Денят, в който най-после получаваме официалните документи. Според записаното в тях ние окончателно получаваме разрешение да щурмуваме най-високия връх на планетата по неговия Западен гребен.
Вчера със самолет до Лукла замина наша група. В състава и са Христо Проданов, Людмил Янков, Кирил Досков, Георги Имов, Слави Дерменджиев и трима шерпи. С тях изпращаме тон и половина от багажа, необходим за основите на базовия лагер и част от потребностите за обзавеждането му. Най-важната част от този багаж е лебедката, която очакваме да ни свърши много работа при преодоляването на стената на превала Лхо Ла. Само след една седмица те ще бъдат на мястото на базовия лагер. Експедицията ни е в ход.
3 март
С три камиона „Тата” (индийско производство) потегляме по неравния път към селището Джири. То ще бъде нашият изходен пункт за тренинга към базовия лагер. Намира се на около 150 км от Катманду. От това печелим 4 дни бонификация. Преди 3 години членовете на нашата първа хималайска експедиция към Лхотце са имали за изходен пункт селището Ламусанго, което е на около 80 км от столицата на Непал. Психически съм поразстроен. Изненадващо съм качил температура - 38 градуса. Имам остри болки в коремната област. Успокоява ме само това, че тук почти всеки преживява подобно състояние и обикновено лекарят на експедицията е подготвен с медикаменти. Все пак е по-добре да се разболея тук, отколкото по средата на експедицията...
8 март
Не пиша в дневника всеки ден. Дните си приличат и нищо по-особено не се случва. Днес - това научихме по-късно - предната ни група бе достигнала мястото на базовия лагер и бе започнала изграждането му. В последните 4-5 дни изнемогваме с набирането на носачи за 450-те товара (всеки един по 30 кг според установения регламент), стоварени на поляната край Джири. Много хора са ангажирани за строежа на нов път, който е проектиран да пресече Хималаите и да даде възможност за по-дълбоко навлизане в планинската верига.
Нашият сердар Сърки Черинг тук показа своите организационни качества, дипамичност и популярност. Той събра носачи от околните селища. За мен ритуалът на ангажирането на носачи представлява интерес. Когато пристигне някой пожелал да се включи в кервана, Сърки му записва името, местоживеенето и номера на кашона. След това го кара да си почерни палеца със сажди и да „подпише” документа. Това вече е официалният договор.
Сериозността на това подписване ни кара да се усмихваме. Но... тук е така.
Днес потегляме и ние, последните членове на експедицията: Кънчо, Любомир, Иван, Запрян и аз с група носачи. Нашият керван е четвърти по ред. На поляната остават 40 товара. За тях ще се грижи един от десетте шерпи, които ще ни придружават от базовия лагер нагоре при строежа на височинните лагери. През следващите дни той ще търси носачи и ще ни догонва.
11 март
Днес преминаваме 3480-метровия превал Ламджура. По пътеката има сняг! Тсва е първият ден, в който „усещам” планината. Все едно, че ходя из Пирин - такова чувство ме владее. Наоколо ни се простира зловеща, странно разкривена, обрасла с лишеи и мъхове гора от рододендрони и магнолии. За жалост ще се разцъфтят едва след месец. Тук все още е краят на зимата. На превала духа доста напористо. Появяват се мъгли и облаци обвиват небето. В тази обстановка - не знам защо - ме обхваща ведро, оптимистично настроение.
12 март
Ще запомня тези дни от трекинга със сутрешното „гуд морнинг, сър” и чашата горещ чай в палатката. Това правят нашият готвач и неговите помощници, които са с нас от Катманду. На тяхното внимание и на кулинарното им изкуство ще разчитаме в следващите 3 месеца. Преходът ми прави силно впечатление с природата на Предхималаите - нещо, което не съм виждал досега. Особено ме впечатлява днешният етап - до селището Нунтале. родното село на нашия сердар. Пътеката се вие почти по хоризонтал. Преодоляваме един от поредните хълмове и пред очите ни се появява очарованието на Хималаите - живописен гирлянд от високи снежни върхове и гребени. Той завършва с Еверест! Моята първа среща с този хималайски исполин е изключително вълнуваща. Гледам съсредоточено върха, към който сме се устремили. Любувам му се, по асоциативен път у мен изплува въпросът - ще успеем ли? Едва след минути се сещам, че на врата ми висят два фотоапарата. Хващам се за тях, за да запечатам за себе си и за моите приятели зашеметяващата природна картина.
От днешния ден ще запомня и реката Дуд коси (Млечна река). Грохот и влага изпълват нейния каньон. С Любо и Запрян внимателно преминаваме по въжения мост, който силно се люлее. Нещо непреодолимо ни тегли надолу към реката. Голи нагазваме в ледената й бистра вода, а след това се търкаляме по огромните голи гладки скали на брега. Слънцето топли зъзнещите ни тела. Имам усещането, че за миг се сливаме с омайващата ни величествена природа.
18 март
В Намче Базар (3440 м) се разделяме с нашите носачи. В столицата на шерпите, както неофициално наричат това селище, имаме един ден престой. Използваме го за наемането на нова група местни хора, собственици на якове. На гърбовете на тези дребни, яки животни ще пренесем багажа си до базовия лагер. Днес поемаме към манастира Тянгбоче (3870 м). Долината, по която се вие пътеката, е заобиколена от величествените върхове Кангтега, Тамсерку, Ама Даблам... Те изскачат пред очите ни на хоризонта един след друг и грабват вниманието ни. От манастирския двор нагоре се разкрива импозантна гледка. Най-властно задържа погледа ми исполинската южна стена на Лхоце (8511 м). Оттук Еверест едва се подава над зъберите на Нупце (7879 м).
22 март
От вчера сме на базовия лагер - 5350 м. Почти всички сме вече заедно. Всеки от нас има определена работа и старателно се захваща за нея. Намираме се в единия край на ледника Кхумбу. Наоколо е осеяно с камъни. С Любомир почти целия ден подравняваме място за нашата палатка. Тя ще ни бъде дом поне за 2 месеца. Липсата на добра аклиматизация засега ми се отразява - бързо се задъхвам и уморявам. Авангардната ни група е свършила добре своята работа. Построили са лебедката за изнасяне на багажа и са трасирали маршрута до горната станция (6080) м). Това е отличен старт за експедицията ни и начало на изграждането на височинните лагери.
Николай Петков
1984
Остави коментар