Окончателният състав на експедицията до Еверест.бе утвърден. Провеждаше се поредният лагер-сбор на Мальовица при зимни условия. Действахме по групи. Определен бях за ръководител на една от тях, включваща Йордан Зашев, Петко Тотев, Слави Дерменджиев, Тодор Григоров. През този ден трябваше да преминем по поставените вчера парапети по туровете „ВИФ” и „Класически” на вр. Ловница.
Приближавахме подстъпите на стената. Имаше дебела снежна покривка. Склонът бе лавиноопасен. Напред пробиваше Йордан. Останалите чакахме на голямо разстояние от него, докато премине опасния участък. Събрахме се в основата на стената. Левият тур бе наситен с надвесени участъци и щеше да пи забави повече. Двама трябваше да тръгнат по него. Определих себе си и Петко, а останалите поеха към тур „Класически”. Катереха бързо и скоро се скриха зад ръба.
С Петко се захванахме с нашата работа. Движех се отпред. Беше неприятно, тъй като въжетата се бяха покрили с ледена кора. Петко ме следваше на един клин разстояние.
Бяхме на 50 м от основата. Канех се да започна едно надвесено прекосяване. Изведнъж ме стресна силен тътнеж и мигновено погледнах към десния ръб. Огромни снежни маси излитаха като от трамплин отгоре и с трясък се удряха в улея под стената. Взирах се усилено. Да, нещо се чернееше. С Петко се спогледахме упорито от 10 м разстояние. Опитах се да влея ред и надежда в мислите си. Дали бе раница? Отгоре се чуваха неразбираеми викове. Думите се отрониха тежко от устата ми:
- Петко, слизай бързо. Но внимателно! Много внимателно!. Той веднага сложи осмицата на въжето и без нито дума повече изчезна надолу.
Ръцете ми действаха механично. Угрозата за нещо непоправимо тегнеше в сърцето ми. След 4-5 мин стъпих на снега. Бързах надолу. Петко вече се бе надвесил над тялото на Данчо.
- Мъртъв е.
Наоколо стана грозно и мрачно. Чувствах, че склонът, на който се намирахме, всеки момент щеше да се срути надолу.
* * *
После Слави и Тошо разказаха. Излезли от тура. Към върха оставал лек снежен склон. Под една скала спрели да оправят инвентара.
- Аз тръгвам - казал Данчо - нещо ме боли кръстът, не искам да стоя на едно място.
Скрил се зад камъка. Само след секунди се чул силен пукот и Данчо преминал край тях заедно с голяма снежна дъска. Наклонът и скоростта били малки. Данчо направил опит да се задържи на някаква скала, но напразно...
Продължението го видяхме ние.
Враца. Централната стена. Катерех някакъв тур, беше ужасна жега, а ни мъчеше и жажда. Излязохме. Прибирахме инвентара. До нас тъкмо излизаше друга свръзка. Не ги познавах. Извадиха бутилка с някаква живителна течност.
- Май не сме се виждали. Казвам се Николай.
- Аз съм Данчо - и ми подаде шишето.
Така се запознахме. А глътката още пари гърлото ми.
Залата на ЦПШ „Мальовица”. След време. Имаше събрание на членовете на експедиция „Еверест”. Станах и казах:
- Момчета, заради Данчо трябва да се изкачим на този връх.
Николай Петков
1984
Приближавахме подстъпите на стената. Имаше дебела снежна покривка. Склонът бе лавиноопасен. Напред пробиваше Йордан. Останалите чакахме на голямо разстояние от него, докато премине опасния участък. Събрахме се в основата на стената. Левият тур бе наситен с надвесени участъци и щеше да пи забави повече. Двама трябваше да тръгнат по него. Определих себе си и Петко, а останалите поеха към тур „Класически”. Катереха бързо и скоро се скриха зад ръба.
С Петко се захванахме с нашата работа. Движех се отпред. Беше неприятно, тъй като въжетата се бяха покрили с ледена кора. Петко ме следваше на един клин разстояние.
Бяхме на 50 м от основата. Канех се да започна едно надвесено прекосяване. Изведнъж ме стресна силен тътнеж и мигновено погледнах към десния ръб. Огромни снежни маси излитаха като от трамплин отгоре и с трясък се удряха в улея под стената. Взирах се усилено. Да, нещо се чернееше. С Петко се спогледахме упорито от 10 м разстояние. Опитах се да влея ред и надежда в мислите си. Дали бе раница? Отгоре се чуваха неразбираеми викове. Думите се отрониха тежко от устата ми:
- Петко, слизай бързо. Но внимателно! Много внимателно!. Той веднага сложи осмицата на въжето и без нито дума повече изчезна надолу.
Ръцете ми действаха механично. Угрозата за нещо непоправимо тегнеше в сърцето ми. След 4-5 мин стъпих на снега. Бързах надолу. Петко вече се бе надвесил над тялото на Данчо.
- Мъртъв е.
Наоколо стана грозно и мрачно. Чувствах, че склонът, на който се намирахме, всеки момент щеше да се срути надолу.
* * *
После Слави и Тошо разказаха. Излезли от тура. Към върха оставал лек снежен склон. Под една скала спрели да оправят инвентара.
- Аз тръгвам - казал Данчо - нещо ме боли кръстът, не искам да стоя на едно място.
Скрил се зад камъка. Само след секунди се чул силен пукот и Данчо преминал край тях заедно с голяма снежна дъска. Наклонът и скоростта били малки. Данчо направил опит да се задържи на някаква скала, но напразно...
Продължението го видяхме ние.
Враца. Централната стена. Катерех някакъв тур, беше ужасна жега, а ни мъчеше и жажда. Излязохме. Прибирахме инвентара. До нас тъкмо излизаше друга свръзка. Не ги познавах. Извадиха бутилка с някаква живителна течност.
- Май не сме се виждали. Казвам се Николай.
- Аз съм Данчо - и ми подаде шишето.
Така се запознахме. А глътката още пари гърлото ми.
Залата на ЦПШ „Мальовица”. След време. Имаше събрание на членовете на експедиция „Еверест”. Станах и казах:
- Момчета, заради Данчо трябва да се изкачим на този връх.
Николай Петков
1984
Остави коментар