В средата на декември 1987 г. 15 алпинисти от "Планинец" - София отлетяха за Буенос Айрес в Аржентина с цел първо българско изкачване на Аконкагуа*, 6960 м — най-високия връх на американския континент, както и на една от най-големите алпийски стени в света - 3-километровата Южна стена на Аконкагуа**.
В клуба дълго време искахме да организираме голяма самостоятелна експедиция, и ето - това вече е факт! Групата ни се състоеше от Красимир Георгиев — ръководител, Николай Петков — технически ръководител, Видинка Георгиева, Мариана Проданова—Масларова, Валери Паунов, Владимир Нешев, Георги Ангелов, Емануил Бонев, Иван Луканов, Иван Масларов, Иван Павлов, Кирил Тафраджийски, Кирил Халимбаков, Мариан Вълчев и Огнян Балджийски.
С експедицията си бяхме поставили две цели. Първата - да изкачим върха по северния склон, следвайки класическия маршрут на първото изкачване. Този маршрут е доста лек и сравнително безопасен. По него има построени няколко (както се оказа - полуразрушени) заслона: Пласа де Мулас (4230 м) – това е базовия лагер, Плантамура и Либертад (4950 м) – тук е лагер 1, Антартида Архентина (5560 м), Индепенденсиа (6300 м).
Втората ни цел бе една свръзка (най-добре трима според опита ни от предишни изкачвания) съставена от катерачите показали се в най-добра форма, да изкачат 3-километровата Южна стена на върха. В това изкачване трябваше вече да сме се аклиматизирали на класическия маршрут и не предвиждахме да изграждаме височинни лагери, т.е. искахме да предприемем изкачване в алпийски стил (с биваци). Предвиждахме общо три дни за достигане от ледника в подножието на стената до върха.***
Избрахме сезона като най-благоприятен - месеците от декември до март са лятото в южното полукълбо.
И така групата отпътува на 14 декември 1987 г. от летище София. Само че аз не бях измежду щастливците. Защо ли "техническия ръководител" не успя да хване "кораба майка"? По много прозаична причина - изпити във ВМЕИ (сега Техническия университет), които не можах да отложа. Така една седмица по-късно се отправих на самотното си (поне в началото) пътешествие до Южна Америка!****
Незнайно защо се озовах в бизнес класа на VARIG - бразилските аеролинии. Стюардът непрекъснато ми наливаше уиски в чашата, и аз се стоварих в Буенос Айрес в отлично настроение. Суетях се насам-натам докато си търся багажа на лентата, когато в тълпата отпред се мярна глава, цялата в гъста бяла коса, която нямаше как да сбъркам - Методи Савов. Знаех, че е възможно да е в тази част на света, тъй като той предприе презокеанско пътуване на яхтата Тивия с Дончо Папазов преди няколко месеца, но не очаквах да ме посрещне на летището!
На яхтата Тивия с Методи Савов и Дончо Папазов
Нещата веднага се завъртяха на бързи обороти. Прекарах незабравими часове на борда на яхтата, "паркирала" се на един от безбройните кейове на Буенос. Сигурно можех да изживея още няколко незабравими дни в тази обстановка, но мисълта, че изоставам с аклиматизацията, може би безнадеждно дълго, ме тормозеше и правеше неспокоен. Така с помощта на Мето намерихме автобусната станция и аз на другата сутрин вече пътувах за Мендоса.
Мендоса е едномилионен град - популярна туристическа дестинация. За мен беше известен най-вече с това, че на негов стадион се играеха мачове на едно от световните първенства по футбол (през 1978 г.). Разтъпквах се около автобуса, след като ме изсипа на автогарата в Мендоса, и се чудех какво най-напред да предприема, когато малък човечец и една жена се приближиха и ме заговориха на развален английски. Оказаха се собствениците (а вероятно и единствените служители) на агенцията която е обслужила основната ни група, преминала от тук преди седмица. Настаниха ме да пренощувам в спретната квартира, а аз им казах, че искам максимално бързо да напусна града по посока Пуента дел Инка...
На сутринта вече пътувах в приятен автобус с климатик към планината. В ранен следобед се озовах и в това малко селище - изходен пункт за Аконкагуа и мястото където се наемат... мулетата. Там на „гроздове” те нападат мулетари. Нямах търпение и време да се мотая, затова оцених набързо багажа си - около 20-25 кг., и реших вместо да се пазаря за мулета и т.н. да хващам пътя нагоре. Още не знаех че ходенето е наистина е МНОГО!
С някакво настървение поглъщах километрите които бяха пред мен. След няколко часа подминах мястото където иначе е края на първия ден от прехода - значи съм поддържал добра скорост. Продължих нагоре, защото така или иначе нямаше в какво да пренощувам тук. Първо се стъмни, след това започнах да се изтощавам. Височината също започна да се усеща - постепенно бях навлязъл в зоната над 3500 м. Надявах се някак да достигна още тази нощ базовия лагер... Това не се случи, защото някъде около полунощ силите взеха да ме напускат и тъкмо тогава се появи някаква каменна постройка. Само че в нея нямаше как да влезна, затова се свих до една от стените и така дочаках утрото - голямо мръзнене падна...
Утрото наистина беше много свежо и аз продължих нагоре. Съвсем скоро (може би след половин час ходене) се показаха палатките на базовия лагер - ако знаех, предната вечер щях да стисна още малко зъби за да спя на топло...
Българската група беше една от най-многобройните. Последва радостно посрещане, топла храна и подслон. След това "вихъра" на експедиционния живот ме погълна. В желанието си да започна изоставащата си аклиматизация, още същия следобед заприпках нагоре по склона към лагер 1. Имаше добре очертана пътека, но склона е гол и тя се вие в отвратителен червен прахоляк. Постоях малко до палатката на лагер 1 (4950 или 5000 м), след което свърнах надолу към БЛ.
Преди изкачването успях да направя още едно аклиматизационно излизане нагоре. Наистина доста форсирано за мен, но познавах организма си и следях да не се претоваря. Все пак имах най-голям височинен опит от цялата ни група. Важно беше хората, които сега за първи път се докосваха до височини над 5 и 6 хиляди метра, да следват направения предварително график с постепенни адаптационни излизания по маршрута.
В базовия лагер си имахме уютна обща палатка за столова, която побираше всички. Там често имахме гости от многобройните групи от цял свят. Най-чести гости се оказаха японците - с тях се сближавахме най-лесно. По лагерите нагоре опъвахме малки палатки, като следяхме да не ги издуха вятъра. Много често той се появява внезапно и духа с ужасна скорост. Затова издадох указание след преспиване палатките да се сгъват и така да чакат следващата група, която ги опъва отново. Вятърът когато не е силен, остава слаб - никога не изчезва. Това е адски изнервящо, защото винаги духа - тънко и постоянно, свисти в ушите или тропа по палатката - интересно психическо испитание. Въпреки указаният никой да не оставя опъната палатка без "надзор", това един път не беше спазено от едната група, и една палатка изчезна разкъсана от вятъра на височина ок. 6000 м.
Беше установен само един постоянен лагер на 5400 м, където едновременно можеха да спят 8-10 човека. Координацията между отделните групи координирахме с портативни радиостанции. По класическия маршрут няма технически трудности, основно преобладават сипеи и накрая фирн, сняг и скали. Основна трудност си остава височината и духащия необикновено силен вятър.
За финалната атака се разделихме на групи. На 28 декември 1987 г. с успех се поздравихме четирима: Николай Петков, Мариана Масларова, Иван Масларов и Кирил Тафраджийски. Радвахме се че успяхме, не само защото първото българско изкачване на първенеца на двете Америки стана факт, но главно защото така се отваряше добра възможност за почивка и след това - за атака на Южната стена на върха. За Мариана, Иван и Кирил това беше десетия ден след пристигането им в базов лагер, а за мен - около седмица. Този кратък срок за аклиматизация резонира в това, че последните няколко стотин метра изпитах умора от недостига на кислород, и необходимостта да "настъпя педалите". Студът беше такъв, че бях облекъл всички пухени дрехи, което се вижда и от снимките от върха. Пристигайки пръв на върха, осъзнах, че бързането не само че не си е струвало, но можеше да ми изиграе лоша шега. Дълго очаквах другите трима и буквално замръзвах. Както винаги първа се появи Мариана - невероятно "мъжко" момиче със страшна воля, след това Байно и Тафрата.
До 4 януари 1988 г. на върха се изкачиха и останалите: На 30 декември Мариан Вълчев, Кирил Халимбаков и Огнян Балджийски, на 2 януари Валери Паунов, Иван Луканов - Гибона и Красимир Георгиев, Иван Павлов - Аньо, Георги Ангелов, на 4 януари Емануил Бонев - Емоната, Владимир Нешев Георги Ангелов и Видинка Георгиева.
След изкачването на част от групите изкарахме една хубава и весела Нова година в базовия лагер, на която не липсваше нито хапване и пийване, нито китарен звън (Киро и Валери изпяха с обща помощ целия си репертоар).
А след това се насочихме към голямата си цел: Южната стена на Аконкагуа.
1988 - 2007 г.
Николай Петков
Следва: Изкачването на Южната стена
Към албум със снимки от изкачването
Южната стена на Аконкагуа
-----------------
* Аконкагуа принадлежи на Аржентина от 1 август 1776 г. До тогава е била владение на Чили. Сега отстои на 3 км от аржентинско-чилийската граница. Аконкагуа има координати: 69 градуса и 59 минути западна дължина и 32 градуса и 39 минути южна ширина. Намира се в провинция Мендоса, в чийто едноименен център се издават разрешенията за изкачването на върха и експедициите се снабдяват с хранителни припаси. На 175 км от Мендоса е последното селище — Пуенте дел Инка, което е на 25 км север-северозападно от подстъпите за върха. Аконкагуа се състои от два върха: Северен — с височина 6959,70 м и Южен — с височина 6930 м. Те са съединени с гребен, дълъг 1 км и наречен Креста дел Гуанко. За значението на името има три обяснения: може би произлиза от кечуа "акон-кахуак" и означава "каменен страж" или от аймара "кон кава" - "снежен връх", или от араукано (чилийски индианци) "аконка-хуе" - "реката, която идва от другата страна".
Аконкагуа е не само висока, но и коварна планина. Тя взема първата си жертва, аржентинеца Хуан Степанек, през 1926 г., и досега по склоновете й са загинали 84 алпинисти. В Пуенте дел Инка има специално гробище, където се погребват само жертвите на Акнкагуа. В тази планина се разразяват внезапни бури със светкавична скорост. Изведнъж се развихря зловещият "виенте бланко" (бял вятър), който може да достигне скорост 250 км в час. Температурите спадат до 40 градуса под нулата. Тази рязка промяна се извършва за 40—50 минути и изненаданите алпинисти нямат време нито да се смъкнат надолу, нито да се укрият. Друга опасност е извънредно сухият въздух, който предизвиква рязко обезводняване на организма. Затова тук измръзванията, белодробният и мозъчният оток са обичайно явление.
Първото изкачване на върха е в края на 19-ти век. На 20—21 февруари 1883 г. немският географ Паул Гюсфелд, професор в Берлинския университет, достигнал 6200 м, а на 4—5 март до 6600 м, но снежната виелица го отблъснала на 400 м от върха. Чак през 1896 г. една английска експедиция, водена от Едуард Фицджералд, след няколко несполучливи опита изтръгва победа, като на 14 януари 1897 г. швейцарският гид Матиас Цурбриген се добрал до върха.
** Юната стена на Аконкагуа е изкачена за пръв път на 25 февруари 1954 г. от французите Пиер Льосюар, Адриен Дагори, Едмонд Денис, Люсиен Берардини, Ги Пуле, Робер Параго. Тя се извисява над ледника Орконес. Скалите са ронливи и разядени, непрестанни каменопади и лавини правят изкачването опасно. Французите, водени от Ги Ферле, построяват 4 височинни лагера на 4900, 5800, 6400 и 6700 м. На 19 февруари преминават в настъпление, което продължава 7 дни. Накрая, изтощени от студа (минус 35 градуса) и при недостиг на храна, те постигат победа, но на петима от тях са ампутирани пръстите на краката. Само Параго няма измръзвания.
*** Апийски стил е приложен за първи път по Южната стена през 1966 г. от международна експедиция, водена от австриеца Фриц Моравец. Тя прокарва нов маршрут по южния склон за четири дни. През 1981 г. японците Хиронобу Камуро и Масайоши Амамамото минават по френския маршрут с отклонение в горната част за 5 дни.
Бележки - по Св. Колев
*** Основната група пътува първо до Буенос Айрес, след това със самолет до Мендоса. Там ги посреща посредник (малка агенция), преспиват в хотел и отпътуват на другия ден с рейс към Пуента дел Инка, а багажът (общо ок. 800 кг) с малък камион. Към базовият лагер следва двудневен преход от 36 км, при който всеки носи личен багаж по ок. 12-15 кг, а основния багаж се товари на мулета (едно муле ок. 30 щ.д.). Организират базов лагер на 4230 м.н.в. на обичайното за целта място Плаца дел мулас.
В клуба дълго време искахме да организираме голяма самостоятелна експедиция, и ето - това вече е факт! Групата ни се състоеше от Красимир Георгиев — ръководител, Николай Петков — технически ръководител, Видинка Георгиева, Мариана Проданова—Масларова, Валери Паунов, Владимир Нешев, Георги Ангелов, Емануил Бонев, Иван Луканов, Иван Масларов, Иван Павлов, Кирил Тафраджийски, Кирил Халимбаков, Мариан Вълчев и Огнян Балджийски.
С експедицията си бяхме поставили две цели. Първата - да изкачим върха по северния склон, следвайки класическия маршрут на първото изкачване. Този маршрут е доста лек и сравнително безопасен. По него има построени няколко (както се оказа - полуразрушени) заслона: Пласа де Мулас (4230 м) – това е базовия лагер, Плантамура и Либертад (4950 м) – тук е лагер 1, Антартида Архентина (5560 м), Индепенденсиа (6300 м).
Втората ни цел бе една свръзка (най-добре трима според опита ни от предишни изкачвания) съставена от катерачите показали се в най-добра форма, да изкачат 3-километровата Южна стена на върха. В това изкачване трябваше вече да сме се аклиматизирали на класическия маршрут и не предвиждахме да изграждаме височинни лагери, т.е. искахме да предприемем изкачване в алпийски стил (с биваци). Предвиждахме общо три дни за достигане от ледника в подножието на стената до върха.***
Избрахме сезона като най-благоприятен - месеците от декември до март са лятото в южното полукълбо.
И така групата отпътува на 14 декември 1987 г. от летище София. Само че аз не бях измежду щастливците. Защо ли "техническия ръководител" не успя да хване "кораба майка"? По много прозаична причина - изпити във ВМЕИ (сега Техническия университет), които не можах да отложа. Така една седмица по-късно се отправих на самотното си (поне в началото) пътешествие до Южна Америка!****
Незнайно защо се озовах в бизнес класа на VARIG - бразилските аеролинии. Стюардът непрекъснато ми наливаше уиски в чашата, и аз се стоварих в Буенос Айрес в отлично настроение. Суетях се насам-натам докато си търся багажа на лентата, когато в тълпата отпред се мярна глава, цялата в гъста бяла коса, която нямаше как да сбъркам - Методи Савов. Знаех, че е възможно да е в тази част на света, тъй като той предприе презокеанско пътуване на яхтата Тивия с Дончо Папазов преди няколко месеца, но не очаквах да ме посрещне на летището!
На яхтата Тивия с Методи Савов и Дончо Папазов
Нещата веднага се завъртяха на бързи обороти. Прекарах незабравими часове на борда на яхтата, "паркирала" се на един от безбройните кейове на Буенос. Сигурно можех да изживея още няколко незабравими дни в тази обстановка, но мисълта, че изоставам с аклиматизацията, може би безнадеждно дълго, ме тормозеше и правеше неспокоен. Така с помощта на Мето намерихме автобусната станция и аз на другата сутрин вече пътувах за Мендоса.
Мендоса е едномилионен град - популярна туристическа дестинация. За мен беше известен най-вече с това, че на негов стадион се играеха мачове на едно от световните първенства по футбол (през 1978 г.). Разтъпквах се около автобуса, след като ме изсипа на автогарата в Мендоса, и се чудех какво най-напред да предприема, когато малък човечец и една жена се приближиха и ме заговориха на развален английски. Оказаха се собствениците (а вероятно и единствените служители) на агенцията която е обслужила основната ни група, преминала от тук преди седмица. Настаниха ме да пренощувам в спретната квартира, а аз им казах, че искам максимално бързо да напусна града по посока Пуента дел Инка...
На сутринта вече пътувах в приятен автобус с климатик към планината. В ранен следобед се озовах и в това малко селище - изходен пункт за Аконкагуа и мястото където се наемат... мулетата. Там на „гроздове” те нападат мулетари. Нямах търпение и време да се мотая, затова оцених набързо багажа си - около 20-25 кг., и реших вместо да се пазаря за мулета и т.н. да хващам пътя нагоре. Още не знаех че ходенето е наистина е МНОГО!
С някакво настървение поглъщах километрите които бяха пред мен. След няколко часа подминах мястото където иначе е края на първия ден от прехода - значи съм поддържал добра скорост. Продължих нагоре, защото така или иначе нямаше в какво да пренощувам тук. Първо се стъмни, след това започнах да се изтощавам. Височината също започна да се усеща - постепенно бях навлязъл в зоната над 3500 м. Надявах се някак да достигна още тази нощ базовия лагер... Това не се случи, защото някъде около полунощ силите взеха да ме напускат и тъкмо тогава се появи някаква каменна постройка. Само че в нея нямаше как да влезна, затова се свих до една от стените и така дочаках утрото - голямо мръзнене падна...
Утрото наистина беше много свежо и аз продължих нагоре. Съвсем скоро (може би след половин час ходене) се показаха палатките на базовия лагер - ако знаех, предната вечер щях да стисна още малко зъби за да спя на топло...
Българската група беше една от най-многобройните. Последва радостно посрещане, топла храна и подслон. След това "вихъра" на експедиционния живот ме погълна. В желанието си да започна изоставащата си аклиматизация, още същия следобед заприпках нагоре по склона към лагер 1. Имаше добре очертана пътека, но склона е гол и тя се вие в отвратителен червен прахоляк. Постоях малко до палатката на лагер 1 (4950 или 5000 м), след което свърнах надолу към БЛ.
Преди изкачването успях да направя още едно аклиматизационно излизане нагоре. Наистина доста форсирано за мен, но познавах организма си и следях да не се претоваря. Все пак имах най-голям височинен опит от цялата ни група. Важно беше хората, които сега за първи път се докосваха до височини над 5 и 6 хиляди метра, да следват направения предварително график с постепенни адаптационни излизания по маршрута.
В базовия лагер си имахме уютна обща палатка за столова, която побираше всички. Там често имахме гости от многобройните групи от цял свят. Най-чести гости се оказаха японците - с тях се сближавахме най-лесно. По лагерите нагоре опъвахме малки палатки, като следяхме да не ги издуха вятъра. Много често той се появява внезапно и духа с ужасна скорост. Затова издадох указание след преспиване палатките да се сгъват и така да чакат следващата група, която ги опъва отново. Вятърът когато не е силен, остава слаб - никога не изчезва. Това е адски изнервящо, защото винаги духа - тънко и постоянно, свисти в ушите или тропа по палатката - интересно психическо испитание. Въпреки указаният никой да не оставя опъната палатка без "надзор", това един път не беше спазено от едната група, и една палатка изчезна разкъсана от вятъра на височина ок. 6000 м.
Беше установен само един постоянен лагер на 5400 м, където едновременно можеха да спят 8-10 човека. Координацията между отделните групи координирахме с портативни радиостанции. По класическия маршрут няма технически трудности, основно преобладават сипеи и накрая фирн, сняг и скали. Основна трудност си остава височината и духащия необикновено силен вятър.
За финалната атака се разделихме на групи. На 28 декември 1987 г. с успех се поздравихме четирима: Николай Петков, Мариана Масларова, Иван Масларов и Кирил Тафраджийски. Радвахме се че успяхме, не само защото първото българско изкачване на първенеца на двете Америки стана факт, но главно защото така се отваряше добра възможност за почивка и след това - за атака на Южната стена на върха. За Мариана, Иван и Кирил това беше десетия ден след пристигането им в базов лагер, а за мен - около седмица. Този кратък срок за аклиматизация резонира в това, че последните няколко стотин метра изпитах умора от недостига на кислород, и необходимостта да "настъпя педалите". Студът беше такъв, че бях облекъл всички пухени дрехи, което се вижда и от снимките от върха. Пристигайки пръв на върха, осъзнах, че бързането не само че не си е струвало, но можеше да ми изиграе лоша шега. Дълго очаквах другите трима и буквално замръзвах. Както винаги първа се появи Мариана - невероятно "мъжко" момиче със страшна воля, след това Байно и Тафрата.
До 4 януари 1988 г. на върха се изкачиха и останалите: На 30 декември Мариан Вълчев, Кирил Халимбаков и Огнян Балджийски, на 2 януари Валери Паунов, Иван Луканов - Гибона и Красимир Георгиев, Иван Павлов - Аньо, Георги Ангелов, на 4 януари Емануил Бонев - Емоната, Владимир Нешев Георги Ангелов и Видинка Георгиева.
След изкачването на част от групите изкарахме една хубава и весела Нова година в базовия лагер, на която не липсваше нито хапване и пийване, нито китарен звън (Киро и Валери изпяха с обща помощ целия си репертоар).
А след това се насочихме към голямата си цел: Южната стена на Аконкагуа.
1988 - 2007 г.
Николай Петков
Следва: Изкачването на Южната стена
Към албум със снимки от изкачването
Южната стена на Аконкагуа
-----------------
* Аконкагуа принадлежи на Аржентина от 1 август 1776 г. До тогава е била владение на Чили. Сега отстои на 3 км от аржентинско-чилийската граница. Аконкагуа има координати: 69 градуса и 59 минути западна дължина и 32 градуса и 39 минути южна ширина. Намира се в провинция Мендоса, в чийто едноименен център се издават разрешенията за изкачването на върха и експедициите се снабдяват с хранителни припаси. На 175 км от Мендоса е последното селище — Пуенте дел Инка, което е на 25 км север-северозападно от подстъпите за върха. Аконкагуа се състои от два върха: Северен — с височина 6959,70 м и Южен — с височина 6930 м. Те са съединени с гребен, дълъг 1 км и наречен Креста дел Гуанко. За значението на името има три обяснения: може би произлиза от кечуа "акон-кахуак" и означава "каменен страж" или от аймара "кон кава" - "снежен връх", или от араукано (чилийски индианци) "аконка-хуе" - "реката, която идва от другата страна".
Аконкагуа е не само висока, но и коварна планина. Тя взема първата си жертва, аржентинеца Хуан Степанек, през 1926 г., и досега по склоновете й са загинали 84 алпинисти. В Пуенте дел Инка има специално гробище, където се погребват само жертвите на Акнкагуа. В тази планина се разразяват внезапни бури със светкавична скорост. Изведнъж се развихря зловещият "виенте бланко" (бял вятър), който може да достигне скорост 250 км в час. Температурите спадат до 40 градуса под нулата. Тази рязка промяна се извършва за 40—50 минути и изненаданите алпинисти нямат време нито да се смъкнат надолу, нито да се укрият. Друга опасност е извънредно сухият въздух, който предизвиква рязко обезводняване на организма. Затова тук измръзванията, белодробният и мозъчният оток са обичайно явление.
Първото изкачване на върха е в края на 19-ти век. На 20—21 февруари 1883 г. немският географ Паул Гюсфелд, професор в Берлинския университет, достигнал 6200 м, а на 4—5 март до 6600 м, но снежната виелица го отблъснала на 400 м от върха. Чак през 1896 г. една английска експедиция, водена от Едуард Фицджералд, след няколко несполучливи опита изтръгва победа, като на 14 януари 1897 г. швейцарският гид Матиас Цурбриген се добрал до върха.
** Юната стена на Аконкагуа е изкачена за пръв път на 25 февруари 1954 г. от французите Пиер Льосюар, Адриен Дагори, Едмонд Денис, Люсиен Берардини, Ги Пуле, Робер Параго. Тя се извисява над ледника Орконес. Скалите са ронливи и разядени, непрестанни каменопади и лавини правят изкачването опасно. Французите, водени от Ги Ферле, построяват 4 височинни лагера на 4900, 5800, 6400 и 6700 м. На 19 февруари преминават в настъпление, което продължава 7 дни. Накрая, изтощени от студа (минус 35 градуса) и при недостиг на храна, те постигат победа, но на петима от тях са ампутирани пръстите на краката. Само Параго няма измръзвания.
*** Апийски стил е приложен за първи път по Южната стена през 1966 г. от международна експедиция, водена от австриеца Фриц Моравец. Тя прокарва нов маршрут по южния склон за четири дни. През 1981 г. японците Хиронобу Камуро и Масайоши Амамамото минават по френския маршрут с отклонение в горната част за 5 дни.
Бележки - по Св. Колев
*** Основната група пътува първо до Буенос Айрес, след това със самолет до Мендоса. Там ги посреща посредник (малка агенция), преспиват в хотел и отпътуват на другия ден с рейс към Пуента дел Инка, а багажът (общо ок. 800 кг) с малък камион. Към базовият лагер следва двудневен преход от 36 км, при който всеки носи личен багаж по ок. 12-15 кг, а основния багаж се товари на мулета (едно муле ок. 30 щ.д.). Организират базов лагер на 4230 м.н.в. на обичайното за целта място Плаца дел мулас.
Остави коментар