Меснер е направил нещо наистина великолепно не само като постижение в алпинизма, но и като осъществяване на един копнеж. Този първи траверс на два осемхилядника ще бъде начало, то е прекрачване на бариера във височинния алпинизъм. За нея мечтаят мнозина. Ще призная — мечтаехме и ние с Кирил Досков.
Винаги ще помня този миг в лагер 4 на Южното седло при слизането от Еверест. Пред нас Лхотце — литнал като стрела с ледените си отвеси. В нас — огънят на колебанието. Можехме и искахме да тръгнем! Към първия траверс на два осем хилядника, на най-големите. Не го казахме на никого, заклехме се да не го казваме. Тогава ситуацията бе друга, силите ни бяха нужни на другарите.
Бъдещето на алпинизма е в малките, стегнати и много подвижни експедиции. Огромните кервани са минало и това трябва да се знае, макар че у нас все още звучи като ерес. Човек не трябва да живее с миналото, човек трябва да има идеи и да гори за тяхното осъществяване. Другото е мъждукане и за него възрастта не е оправдание!
Познавам Меснер, той е голям алпинист. Но хората имат невярна представа за него. Мислят, че той катери винаги на ръба на риска. Истината е, че той пресмята с голяма точност всичко и умее да излиза от критични ситуации. Това ми харесва, защото аз самият имам такава максима: "Изпълнявай безумните си идеи разумно!" Това, което прави Меснер, наистина би било самоубийство за мнозина, но те просто могат по-малко. Тази е причината и за друго — той да изглежда непоправим самотник. Ако често е сам, то е не защото го предпочита, а защото е трудно да намери равностоен партньор.
Когато преценяваме успехите на Меснер трябва да помним няколко неща. Той не обвързва със задължителност успеха си в нито едно начинание и това му позволява да не рискува прекомерно. Той може да се връща отново и от ново на всеки връх, когато пожелае. И не чак толкова рядко му се налага да се отказва по средата на пътя. Когато се видяхме през май в Катманду, той се връщаше без успех от Дхаулагири. Веднага замина за Гашербрум и успя.
28 октомври 1984 г.
пред в-к "Народна младеж"
Винаги ще помня този миг в лагер 4 на Южното седло при слизането от Еверест. Пред нас Лхотце — литнал като стрела с ледените си отвеси. В нас — огънят на колебанието. Можехме и искахме да тръгнем! Към първия траверс на два осем хилядника, на най-големите. Не го казахме на никого, заклехме се да не го казваме. Тогава ситуацията бе друга, силите ни бяха нужни на другарите.
Бъдещето на алпинизма е в малките, стегнати и много подвижни експедиции. Огромните кервани са минало и това трябва да се знае, макар че у нас все още звучи като ерес. Човек не трябва да живее с миналото, човек трябва да има идеи и да гори за тяхното осъществяване. Другото е мъждукане и за него възрастта не е оправдание!
Познавам Меснер, той е голям алпинист. Но хората имат невярна представа за него. Мислят, че той катери винаги на ръба на риска. Истината е, че той пресмята с голяма точност всичко и умее да излиза от критични ситуации. Това ми харесва, защото аз самият имам такава максима: "Изпълнявай безумните си идеи разумно!" Това, което прави Меснер, наистина би било самоубийство за мнозина, но те просто могат по-малко. Тази е причината и за друго — той да изглежда непоправим самотник. Ако често е сам, то е не защото го предпочита, а защото е трудно да намери равностоен партньор.
Когато преценяваме успехите на Меснер трябва да помним няколко неща. Той не обвързва със задължителност успеха си в нито едно начинание и това му позволява да не рискува прекомерно. Той може да се връща отново и от ново на всеки връх, когато пожелае. И не чак толкова рядко му се налага да се отказва по средата на пътя. Когато се видяхме през май в Катманду, той се връщаше без успех от Дхаулагири. Веднага замина за Гашербрум и успя.
28 октомври 1984 г.
пред в-к "Народна младеж"
Остави коментар