Трудно катерене на края на една 2500-метрова стена, на 7 километра и половина от морското ниво, 5 човека в една свръзка, 7 денонощия на това твърде отдалечено място от цивилизацията - как се стигна до там?
Към албум със снимки от изкачването
Стената започва на 4800 м и завършва на вр. Комунизъм, 7495 м. Маршрутът на Едуард Мисловски излиза на левия й ръб, на 7300 м. Средният наклон е 55 градуса, но се срещат отвесни и надвесени участъци. Най-трудните пасажи са от IV и IV плюс категория по ЮИАА. Те се срещат даже на около 7300 м височина. Има много лабилни камъни по цялата дължина на маршрута. Опасността от каменопади се запазва и при значителен студ.
По стената са прокарани 5 маршрута — на Мисловски (1968 г), на Онишченко (1970 г.), на Кустовски (1973 г.), на Непомнящчий (1977 г.) и на Валиев (1981 г.). По ръбовете, които ограничават стената от ляво и дясно, преминават туровете на Кузмин и Некрасов. Всички изброени "пътища" са носили на преминалите ги за първи път златни медали от шампионата на СССР в класа на сложно-техническите височинни изкачвания.
По стената
ПЕТИМАТА...
Движехме се в обща свръзка. Първият катереше с раница, тежка около 8 кг, а останалите — с по 18—20 кг. В по-голямата част от маршрута се придвижвахме с нормално катерене. Около 30 процента от маршрута бяха преминати с помощта на фиксирани въжета. На няколко участъка организирахме парапет в движение. Направихме около 200 забивания на клинове, като последният в свръзката ги избиваше и по етапен ред те се предаваха към водача за повторна употреба. Носехме 30 клина. От тях 20 останаха по стената. Имахме две въжета по 80 метра. Първият катереше на двойно въже, а останалите двама по двама едновременно. Практикувахме и последователно придвижване, винаги се движеха най-малко двама човека.
Бивачните ни съоръжения се състояха от вътрешност на палатка „Салева", получували, пухени якета и панталони, неопренови матраци.
Изкачването бе осъществено за 7 дни, от които 65 часа в движение. Ето и график на придвижването по стената:
Николай Петков
1986 г.
Към албум със снимки от изкачването
***
Интервю в списание "Турист", бр. 7, 1986 г.:
През лятото на 1986 г. десет души от българския национален отбор по алпинизъм с ръководител Огнян Балджийски бяха в Памир. Трима — Кирил Тафраджийски, Иван Стоичков и Пламен Кирилов — бяха само на крачка от най-високата точка на СССР връх Комунизъм (7495 м). Огнян Балджийски и Людмил Янков го достигнаха по маршрута на Некрасов, който ограничава отдясно Южната стена на този връх. А Николай Петков, Петко Тотев, Иван Масларов, Петър Петров и Господин Динев преминаха Южната стена на връх Комунизъм по маршрута на Едуард Мисловски. Това бе най-трудното от всички досегашни изкачвания на българи в планините на СССР. С него бе поставено началото на нов етап в контактите на българските алпинисти с памирските гиганти. Предлагаме ви разговор с двама от участниците в това изкачване — Николай Петков и Петко Тотев.
Иван Масларов казва, че Южната стена на връх Комунизъм е нещо като комбинация от северните стени на Матерхорн и Айгер, поставени една над друга. В това има известно преувеличение, ако става дума за дължината. Но като натрупване на технически трудности?
НИКОЛАЙ ПЕТКОВ: Вярно е. Има много пасажи, които са сходни и по структура, и по категория. Но основният проблем тук е, че толкова трудни участъци се намират на голяма надморска височина.
Как се роди идеята за изкачване по тази стена?
НИКОЛАЙ ПЕТКОВ: В нашия алпинизъм бе назрял моментът за подобно изкачване в пълно съзвучие с основните тенденции в съвременния алпинизъм. Съществуваха обективни предпоставки за това. Израсна едно ново поколение, което бе узряло за решаването на подобна задача.
ПЕТКО ТОТЕВ: С Огнян Балджийски имахме дълъг разговор за това, че 20 години не се прави нищо ново. Ако преди 20 години изкачването на връх Ленин (7134 м) е било постижение, то днес той се достига и от добре подготвени планинари. Много ми допадна катеренето по този маршрут.
Как се чувствувахте в СССР?
НИКОЛАЙ ПЕТКОВ: Ние бяхме втората чуждестранна група, допусната до стената. Изкачването на първата (от ЧССР) е съвпаднало с провеждането на тренировъчен лагер-сбор на първата съветска хималайска експедиция на Еверест. Ние си извоювахме правото за абсолютно самостоятелно изкачване — от край до край.
Как се стигна до атака с пет човека?
НИКОЛАЙ ПЕТКОВ: Бях определен за ръководител на групата. Смятах, че хора, които нямат изкачвания на седемхилядник, няма да бъдат в групата. Така Кирил, Иван и Пламен загубиха шансове (без да са лоши алпинисти) и се насочиха към северните склонове на върха. Всички останали имаха желание да изкачат стената. Моето мнение бе, че свръзката трябва да се състои от трима човека, но това звучеше много егоистично. Всеки от нас бе готов да направи известен компромис и да се лиши от някои удобства по време на катеренето и в свръзката да влязат пет души. Това бе другият оптимален състав, защото четиричленната свръзка не е особено икономична. И въпреки че в крайна сметка пак имаше определяне на състави, няма причини хората да са недоволни.
Какво бе времето?
ПЕТКО ТОТЕВ: Улучихме едно подобрение в периода на крайно лошо време. След нас много групи имаха сериозни проблеми. Загина един алпинист, имаше много блокирани хора по маршрутите. Падна много сняг, непознат ни от другите пребивавания в Памир.
Какво мислите за стила на изкачването?
ПЕТКО ТОТЕВ: Беше приятно! Попаднах в групата след зимната експедиция на Анапурна. Не бях участвувал в подготовката на националния отбор и се включих от последния лагер-сбор. Удоволствието бе много голямо и изкачването ми донесе успокоение след проблемите и неприятностите на Анапурна. Движехме се с оптимална скорост, но смятам, че всички отстъпвахме на Николай с една класа. Не преувеличавам, мисля, че е точно така.
НИКОЛАЙ ПЕТКОВ: От време на време си позволявах да влизам в ролята на ръководител и да настоявам за по-бързо движение. Според мене всеки даде всичко от себе си и не можем да говорим, че някой е изпъквал над останалите, че в свръзката е имало хора, които са били „дърпани" от останалите. Всеки даде значителен принос за изкачването.
А имахте ли трудни моменти?
ПЕТКО ТОТЕВ: На два пъти се изнервих и размених остри думи и с Иван, и с Николай в онзи кулоар, а и по-нагоре. Но мисля, че са ми простили.
НИКОЛАЙ ПЕТКОВ: Стената бе много опасна, изискваше се огромно внимание, за да не се направи някоя фатална грешка, да не се бутне камък. Кулоарът, за които спомена Петко, бе пълен с камънак, дявол да го вземе, и отвесен. Надолу фучаха камъни. С една дума ужас! И беше съвсем естествено човек да напсува. Дори при това напрежение. Ако беше станало нещо лошо, щеше да е страшно неприятно. Май всичко се размина с една счупена каска...
ПЕТКО ТОТЕВ: И с две скъсани раници — моята и на Майстора (Петър Петров), защото с тях пазехме главите си.
НИКОЛАЙ ПЕТКОВ: Имаше много сериозни каменопади, не става дума за единични камъни. Цялата стена е силно ерозирала. По време на нашето изкачване, а предполагам, че така в винаги, нямаше положителни температури. И въпреки отрицателните температури за тази стена е характерно, че камъните не се спояват, а остават несвързани. По скалните участъци има само скали, а няма лед. Цялото изкачване премина професионално, то беше направено така, че почти нищо повече не може да се желае. Всички бяха подготвени точно толкова, колкото трябва.
ПЕТКО ТОТЕВ: Стената създаваше трудности до края. През последните два дни преодоляхме много сериозни отвесни скални участъци.
Какви бяха най-големите проблеми?
НИКОЛАЙ ПЕТКОВ: Първият бе многото копане. По два-три часа оформяхме площадка за палатка, че и повече. Дръжката на моя айсбал се скърши на две след ударите в стъкления лед.
ПЕТКО ТОТЕВ: Всички сечива се подбиха от копане. На някои биваци бяхме като каменари. Къртехме камъни и плочи, за да можем да изравним някое местенце. Другият проблем бе ужасното, отчайващо обезводняване. Изсъхнахме като чирози. Никога не съм виждал кожата по ръцете си толкова сбръчкана. Като слязохме долу, пихме толкова течности, че се издухме.
НИКОЛАЙ ПЕТКОВ: На мене ми се бяха отлепили ноктите на ръцете. Направо всичко ти се сбръчква от копане, от катерене, от усилия. Пръстите на краката на всички бяха леко измръзнали, подбити, изтръпнали. Но най-важното е, че всичко мина без никакви сериозни контузии и измръзвания.
ПЕТКО ТОТЕВ: Моите пръсти на краката са още изтръпнали. Сега, когато обуя еспадрили и катеря малко по-дълго време, преставам да ги чувствувам. Но се оправям полека-лека.
Какви бяха възможностите за осигуряване?
ПЕТКО ТОТЕВ: Ограничени. Преди третия бивак имаше стръмни ледени полета, на места с наклонени скални плочи. Имаше 120—130 метра без нито едно здраво място. Намерихме един-два клина, които се вадеха с ръка. Нито лед като лед, нито скала като скала.
Какво е бъдещето на българските групи в Памир?
ПЕТКО ТОТЕВ: Памир в необятна планина, с невероятно много възможности за спортни изкачвания. В близко бъдеще трябва да се отиде на връх Революция. Това е друг връх със забележителни стени. Трябва да се търсят и наши пътища, български премиери.
НИКОЛАЙ ПЕТКОВ: Много са трудните стени в Памир и тепърва започват сериозните ни контактите тях. От програмите няма да отпаднат изкачванията по класическите маршрути, но те вече не могат дз бъдат цел за групите на БФА*. В Памир трябва да се реализират прояви, които показват, че в България има алпинизъм на високо равнище. Това е целта на всеки лагер на националния ни отбор.
Петър Атанасов
-------------------------
* БФА - Българска федерация по алпинизъм - така по това време се нарича федерацията.
Към албум със снимки от изкачването
Стената започва на 4800 м и завършва на вр. Комунизъм, 7495 м. Маршрутът на Едуард Мисловски излиза на левия й ръб, на 7300 м. Средният наклон е 55 градуса, но се срещат отвесни и надвесени участъци. Най-трудните пасажи са от IV и IV плюс категория по ЮИАА. Те се срещат даже на около 7300 м височина. Има много лабилни камъни по цялата дължина на маршрута. Опасността от каменопади се запазва и при значителен студ.
По стената са прокарани 5 маршрута — на Мисловски (1968 г), на Онишченко (1970 г.), на Кустовски (1973 г.), на Непомнящчий (1977 г.) и на Валиев (1981 г.). По ръбовете, които ограничават стената от ляво и дясно, преминават туровете на Кузмин и Некрасов. Всички изброени "пътища" са носили на преминалите ги за първи път златни медали от шампионата на СССР в класа на сложно-техническите височинни изкачвания.
По стената
ПЕТИМАТА...
Движехме се в обща свръзка. Първият катереше с раница, тежка около 8 кг, а останалите — с по 18—20 кг. В по-голямата част от маршрута се придвижвахме с нормално катерене. Около 30 процента от маршрута бяха преминати с помощта на фиксирани въжета. На няколко участъка организирахме парапет в движение. Направихме около 200 забивания на клинове, като последният в свръзката ги избиваше и по етапен ред те се предаваха към водача за повторна употреба. Носехме 30 клина. От тях 20 останаха по стената. Имахме две въжета по 80 метра. Първият катереше на двойно въже, а останалите двама по двама едновременно. Практикувахме и последователно придвижване, винаги се движеха най-малко двама човека.
Бивачните ни съоръжения се състояха от вътрешност на палатка „Салева", получували, пухени якета и панталони, неопренови матраци.
Изкачването бе осъществено за 7 дни, от които 65 часа в движение. Ето и график на придвижването по стената:
Николай Петков
1986 г.
Към албум със снимки от изкачването
***
Интервю в списание "Турист", бр. 7, 1986 г.:
През лятото на 1986 г. десет души от българския национален отбор по алпинизъм с ръководител Огнян Балджийски бяха в Памир. Трима — Кирил Тафраджийски, Иван Стоичков и Пламен Кирилов — бяха само на крачка от най-високата точка на СССР връх Комунизъм (7495 м). Огнян Балджийски и Людмил Янков го достигнаха по маршрута на Некрасов, който ограничава отдясно Южната стена на този връх. А Николай Петков, Петко Тотев, Иван Масларов, Петър Петров и Господин Динев преминаха Южната стена на връх Комунизъм по маршрута на Едуард Мисловски. Това бе най-трудното от всички досегашни изкачвания на българи в планините на СССР. С него бе поставено началото на нов етап в контактите на българските алпинисти с памирските гиганти. Предлагаме ви разговор с двама от участниците в това изкачване — Николай Петков и Петко Тотев.
Иван Масларов казва, че Южната стена на връх Комунизъм е нещо като комбинация от северните стени на Матерхорн и Айгер, поставени една над друга. В това има известно преувеличение, ако става дума за дължината. Но като натрупване на технически трудности?
НИКОЛАЙ ПЕТКОВ: Вярно е. Има много пасажи, които са сходни и по структура, и по категория. Но основният проблем тук е, че толкова трудни участъци се намират на голяма надморска височина.
Как се роди идеята за изкачване по тази стена?
НИКОЛАЙ ПЕТКОВ: В нашия алпинизъм бе назрял моментът за подобно изкачване в пълно съзвучие с основните тенденции в съвременния алпинизъм. Съществуваха обективни предпоставки за това. Израсна едно ново поколение, което бе узряло за решаването на подобна задача.
ПЕТКО ТОТЕВ: С Огнян Балджийски имахме дълъг разговор за това, че 20 години не се прави нищо ново. Ако преди 20 години изкачването на връх Ленин (7134 м) е било постижение, то днес той се достига и от добре подготвени планинари. Много ми допадна катеренето по този маршрут.
Как се чувствувахте в СССР?
НИКОЛАЙ ПЕТКОВ: Ние бяхме втората чуждестранна група, допусната до стената. Изкачването на първата (от ЧССР) е съвпаднало с провеждането на тренировъчен лагер-сбор на първата съветска хималайска експедиция на Еверест. Ние си извоювахме правото за абсолютно самостоятелно изкачване — от край до край.
Как се стигна до атака с пет човека?
НИКОЛАЙ ПЕТКОВ: Бях определен за ръководител на групата. Смятах, че хора, които нямат изкачвания на седемхилядник, няма да бъдат в групата. Така Кирил, Иван и Пламен загубиха шансове (без да са лоши алпинисти) и се насочиха към северните склонове на върха. Всички останали имаха желание да изкачат стената. Моето мнение бе, че свръзката трябва да се състои от трима човека, но това звучеше много егоистично. Всеки от нас бе готов да направи известен компромис и да се лиши от някои удобства по време на катеренето и в свръзката да влязат пет души. Това бе другият оптимален състав, защото четиричленната свръзка не е особено икономична. И въпреки че в крайна сметка пак имаше определяне на състави, няма причини хората да са недоволни.
Какво бе времето?
ПЕТКО ТОТЕВ: Улучихме едно подобрение в периода на крайно лошо време. След нас много групи имаха сериозни проблеми. Загина един алпинист, имаше много блокирани хора по маршрутите. Падна много сняг, непознат ни от другите пребивавания в Памир.
Какво мислите за стила на изкачването?
ПЕТКО ТОТЕВ: Беше приятно! Попаднах в групата след зимната експедиция на Анапурна. Не бях участвувал в подготовката на националния отбор и се включих от последния лагер-сбор. Удоволствието бе много голямо и изкачването ми донесе успокоение след проблемите и неприятностите на Анапурна. Движехме се с оптимална скорост, но смятам, че всички отстъпвахме на Николай с една класа. Не преувеличавам, мисля, че е точно така.
НИКОЛАЙ ПЕТКОВ: От време на време си позволявах да влизам в ролята на ръководител и да настоявам за по-бързо движение. Според мене всеки даде всичко от себе си и не можем да говорим, че някой е изпъквал над останалите, че в свръзката е имало хора, които са били „дърпани" от останалите. Всеки даде значителен принос за изкачването.
А имахте ли трудни моменти?
ПЕТКО ТОТЕВ: На два пъти се изнервих и размених остри думи и с Иван, и с Николай в онзи кулоар, а и по-нагоре. Но мисля, че са ми простили.
НИКОЛАЙ ПЕТКОВ: Стената бе много опасна, изискваше се огромно внимание, за да не се направи някоя фатална грешка, да не се бутне камък. Кулоарът, за които спомена Петко, бе пълен с камънак, дявол да го вземе, и отвесен. Надолу фучаха камъни. С една дума ужас! И беше съвсем естествено човек да напсува. Дори при това напрежение. Ако беше станало нещо лошо, щеше да е страшно неприятно. Май всичко се размина с една счупена каска...
ПЕТКО ТОТЕВ: И с две скъсани раници — моята и на Майстора (Петър Петров), защото с тях пазехме главите си.
НИКОЛАЙ ПЕТКОВ: Имаше много сериозни каменопади, не става дума за единични камъни. Цялата стена е силно ерозирала. По време на нашето изкачване, а предполагам, че така в винаги, нямаше положителни температури. И въпреки отрицателните температури за тази стена е характерно, че камъните не се спояват, а остават несвързани. По скалните участъци има само скали, а няма лед. Цялото изкачване премина професионално, то беше направено така, че почти нищо повече не може да се желае. Всички бяха подготвени точно толкова, колкото трябва.
ПЕТКО ТОТЕВ: Стената създаваше трудности до края. През последните два дни преодоляхме много сериозни отвесни скални участъци.
Какви бяха най-големите проблеми?
НИКОЛАЙ ПЕТКОВ: Първият бе многото копане. По два-три часа оформяхме площадка за палатка, че и повече. Дръжката на моя айсбал се скърши на две след ударите в стъкления лед.
ПЕТКО ТОТЕВ: Всички сечива се подбиха от копане. На някои биваци бяхме като каменари. Къртехме камъни и плочи, за да можем да изравним някое местенце. Другият проблем бе ужасното, отчайващо обезводняване. Изсъхнахме като чирози. Никога не съм виждал кожата по ръцете си толкова сбръчкана. Като слязохме долу, пихме толкова течности, че се издухме.
НИКОЛАЙ ПЕТКОВ: На мене ми се бяха отлепили ноктите на ръцете. Направо всичко ти се сбръчква от копане, от катерене, от усилия. Пръстите на краката на всички бяха леко измръзнали, подбити, изтръпнали. Но най-важното е, че всичко мина без никакви сериозни контузии и измръзвания.
ПЕТКО ТОТЕВ: Моите пръсти на краката са още изтръпнали. Сега, когато обуя еспадрили и катеря малко по-дълго време, преставам да ги чувствувам. Но се оправям полека-лека.
Какви бяха възможностите за осигуряване?
ПЕТКО ТОТЕВ: Ограничени. Преди третия бивак имаше стръмни ледени полета, на места с наклонени скални плочи. Имаше 120—130 метра без нито едно здраво място. Намерихме един-два клина, които се вадеха с ръка. Нито лед като лед, нито скала като скала.
Какво е бъдещето на българските групи в Памир?
ПЕТКО ТОТЕВ: Памир в необятна планина, с невероятно много възможности за спортни изкачвания. В близко бъдеще трябва да се отиде на връх Революция. Това е друг връх със забележителни стени. Трябва да се търсят и наши пътища, български премиери.
НИКОЛАЙ ПЕТКОВ: Много са трудните стени в Памир и тепърва започват сериозните ни контактите тях. От програмите няма да отпаднат изкачванията по класическите маршрути, но те вече не могат дз бъдат цел за групите на БФА*. В Памир трябва да се реализират прояви, които показват, че в България има алпинизъм на високо равнище. Това е целта на всеки лагер на националния ни отбор.
Петър Атанасов
-------------------------
* БФА - Българска федерация по алпинизъм - така по това време се нарича федерацията.
Остави коментар