Първата ми среща с този връх е от рекламата на швейцарския шоколад. Равно пасище, а в дъното се вижда почти геометрично разположената правилна пирамида на шилест връх. Мислех, че стройните очертания от тази рисунка са плод на въображението на художника. По-късно видях Матерхорн на снимка и разбрах, че не фантазията на човека, а природата е изваяла суровите черти на този бисер в безкрайната броеница на върхове от Алпите до Хималаите.
За „тази чудна камара камънак” прочетох първо в книгата „Звезди и бури” на Г. Ребюфа: „Той е още по-величествен, защото е самотен. Околовръст - пустиня от камъни, планинска пепел, посърнали, сгърчени, надиплени хребети. Матерхорн крие чисто и просто изкусителен чар.” И после за северната стена: „Тя има простотата на съвършен триъгълник. Отдалече изглежда трудна, но преди всичко е опасна. Скалата е лоша, ледът е стъкловиден, липсват заветни гънки срещу буря и като венец на всичко по нея се свличат непрекъснато каменопади, срещу които е безпомощна и най-съвършената техника.”

Матерхорн е немското название на върха. Означава Церматски връх, а някои го превеждат Пасбищен връх. Италианците го наричат Монте Червино, а французите - Мон Сервен, което е едно и също - Еленин връх.

Издига се мощно над околните върхове и долини, макар че, ако го сравним с най-високите върхове на планетата, ще го открием някъде във втората половина на списъка. Не в това е обаянието му. Матерхорн се намира в Централните Алпи, наблизо е групата Монте Роза (4634 м). Веригата продължава на запад. След връх Гран Комбен (4314 м) проходът Голям Сан Бернар (2469 м) дели Монте Роза от масива на Монблан.

Сто и двадесет години след първото изкачване на Матерхорн върхът не е изгубил притегателната си сила. Оттогава той с нищо не се е променил, не е изчезнало и търсещото начало у хората. Затова и до днес неспокойни души бродят в подножието му, попаднали под властта на неговата магия.

Първият, дръзнал да навлезе в обвеяните му с мистика склонове, е Жан-Антоан Карел заедно с двама негови сънародници. През 1857 г. те достигат едва до Главата на лъва. Това е началото на драматичната битка за овладяването на върха. Много са хората, които с надежда са пълзели по ръбовете му. Има няколко, на които мечтата да стъпят на челото на Церматския лъв е била най-голяма. Това са италианският гид от Валтурнаж Жан-Антоан Карел, англичаните Едуард Уимпър, Джон Тиндъл и братя Паркър. Осемнадесет са общо опитите за овладяването му. Четиринадесет от тях са по Италианския ръб, три по Швейцарския и един по Южната стена. Най-настоятелни са Едуард Уимпър и Жан-Антоан Карел. Те често обединяват усилията си, след това с други партньори търсят свой път към върха. Най-високо през този период достигат Жан-Антоан Карел и Джон Тиндъл заедно с още петима алпинисти любители. Те успяват да се изкачат на 200 м от върха. По-късно това място е наречено пик Тиндъл (4241 м).

Многобройните напразни опити обезсърчавали мнозина. Само Уимпър и Карел вярвали, че върхът е превземаем. Италианския гребен те вече познавали много добре от предишните си опити. Никой от тях обаче не бил пробвал откъм швейцарската страна с изход«н пункт Цермат. Това за италианския гид било въпрос на чест. Като истински родолюбец той искал да изкачи върха откъм Италия. Уимпър е по-млад и търсещ. Опитва се да напредне по Южната стена на 21 юни 1865 г., но стига едва до височина 3400 м. Заедно с него е бил и известният гид от Шамони Мишел Кро. През годините, в които Уимпър е бил в Алпите, те заедно са катерили и това е било основа за приятелството им.

Само няколко дни по-късно Уимпър и Карел решават заедно да тръгнат към върха. Те са твърдо решени този път да стъпят на заветната точка. Един ден преди заплануваното изкачване, на 10 юли 1865 г., Карел неочаквано изоставя Уимпър и поема към върха с други трима италианци. Новосъздаденият Италиански алпийски клуб организира силна група за овладяването на Монте Червино и Карел е поканен за водач. Той поставя дълга към родината над приятелството, за което по-късно самият Уимпър го оправдава.

Двайсет и пет годишният Уимпър остава сам, но не се обезсърчава. Веднага решава да атакува върха откъм Швейцария. Въпреки че от тази страна гребенът му е съвсем непознат, той поема с удвоен устрем и желание. Намира Мишел Кро, който е все още в Цермат с двамата си клиенти пастор Хъдзън и младия Хедоу. Те с радост приемат предложението да предприемат бързо изкачване по ръба Хьорнли. За да се прехвърли в Цермат, на Уимпър помага лорд Дъглас, който е в района с двама швейцарски гидове - баща и син Таугвалдер. Те също се присъединяват към групата. Така 7 души на 14 юли 1865 г. катерят в горната част на гребена. Изненадващо,. но ръбът Хьорнли се оказва доста лек и те бързо набират височина. Преди върха срещат трудни отвесни скали, но ги преодоляват и късно следобед стъпват на най-високата точка. Радостта им е още по-голяма, когато виждат долу по Италианския ръб съперниците си, водени от Карел. Последните чуват възторжените викове на победителите и преустановяват изкачването. Уимпър по-късно признава: „Аз бих дал много да бъде Карел с нас в този миг, защото нашите викове на триумф сигурно са му нанесли страшен удар. От всички смели италианци, които се опитваха да изкачат Матерхорн, той най-много е заслужил да стъпи на върха му.”

На връщане от върха Хедоу полита в пропастта и повличат след себе си Хъдзън, Дъглас и Кро. Въжето, с което са свързани към останалите трима, се къса, те прелитат по Северната стена и се спират 1000 м по-ниско върху насечения глетчер. Тази трагедия вцепенява останалите. Вече се свечерява и преизпълненото с преживявания и мъки съзнание рисува у тях странно видение - огромен кръг с два кръста по средата. Това още повече подсилва мистиката за върха и ужаса от изкачването. Първи се съвзема Уимпър и само благодарение на него останалите се прибират невредими в Цермат.

Три дни по-късно, на 17 юли, Карел също стъпва на така мечтания от него връх откъм италианска страна заедно с Жан Биш. Това е деветият му, най-сетне успешен опит откъм ръба на Лъва. Драматичната епопея за изкачването на Матерхорн е само начало на цялостното му овладяване.

През 1868 г. проф. Тиндъл отново се завръща към Матерхорн. Заедно с гидовете Жан Жозеф и Жан-Пиер Макиназ той изкачва Италианския гребен и слиза по Швейцарския, като по-този начин прави първия траверс на върха. През 1871 г. Люси Уокър става първата жена, изкачила Матерхорн.

Историята на зимното овладяване на върха също не е никак кратка - над 100 години. Още преди да е изкачен върхът през лятото от Уимпър, през януари 1862 г. Томас Кенеди, Петер Перен и Петер Сеньор предприемат зимен опит по Швейцарския гребен. Те достигат едва 3400 м, но самият факт е достатъчно красноречив.

На 17 март 1882 г. отново Жан-Антоан Карел, заедно с Виторио Села, Жан-Батист Карел и Луис Карел успяват да стъпят на върха, преодолявайки Италианския гребен. Те слизат по ръба Хьорнли, като по този начин осъществяват и първия зимен траверс.

Изкачването на Монте Червино през зимата е сложен и труден проблем. Ето какво говори статистиката: 70 години след първото зимно изкачване, до 1950 г., са извършени сполучливо «два 28 изкачвания, като тук са включени и осъществените през април! А през януари е регистрирано само едно - през 1911 г. По-късно сведенията са накъсани, липсват цялостни данни, но твърде рядко през зимата някой стъпва на Матерхорн.

След като четирите гребена на Матерхорн са изкачени, погледите на алпинистите се отправят към неговите стени. Северната стена, никога неогрявана от слънчевите лъчи, става поредния проблем номер 1 в Алпите.

Първото сериозно навлизане в стената правят Алфред Хорешовски и Франц Пиекиелко на 12 август 1923 г. Те преминават началния фирново-леден склон в лявата част, след което катерят изправилите се над тях настръхнали обледенени плочи. Трудността им е голяма и те са принудени да се отклонят още наляво, като на височина 4000 м излизат на заслона Солвей.

Друга силна свръзка, Каспар Мозер и Виктор Имбоден, през август 1928 г. прави разузнавателен опит. Те започват изкачването малко вляво от сегашния тур на Бонати. Трудни комбинирани пасажи спират устрема им твърде рано - 200 м над леденото плато. Две години по-късно, на 4 септември 1930 г., Мозер, този път с Льорнен и Бланше, е отново под стената. Те катерят ледения склон в средата. Лавини и каменопади не им позволяват да продължат. Връщат се, след като са изминали 450 м.

В края на юли 1931 г. в подножието на стената се озовават четирима алпинисти от Мюнхен. Ритлер и Брем са безработни и поради липса на средства идват с велосипеди. По същия начин се придвижват и двамата студенти - братята Франц и Тони Шмид. Често планината сближава хората, но в случая желанието да стъпят първи на върха, преодолявайки шеметните отвеси на северната стена, поставя двете свръзки в конкуренция. Въпреки лошото време в момента двамата братя решават да започнат изкачването, страхувайки се да не бъдат изпреварени от Ритлер и Брем. Щастието им се усмихва. Студът и снегът, от една страна, затрудняват придвижването им, но затова пък са сковали подвижните каменни блокове, като тю този начин елиминират основната опасност - каменопадите. След много перипетии и тежък бивак на 4150 м в 14 часа на 1 август двамата достигат кръста на върха. Нямат много време да се радват на победата си - наоколо бушува снежна буря. Останали незабелязани, минавайки през Цермат на път за стената, те се завръщат от върха като герои.

Ритлер и Брем, виждайки как успехът се изплъзва пред очите им, решават да опитат късмета си на другата неизкачена северна стена от шестте големи - Гранд Жорас. Там те намират смъртта си.

За големия си алпийски успех Франц и Тони Шмид са наградени с най-високо спортно отличие - златни олимпийски медали на олимпиадата в Лос Анжелос през 1932 г. Те са твърде млади. По време на изкачването през 1931 г. Франц е на 27 години, а Тони на 22. Радостта обаче е помрачена. Недочакал голямото признание, Тони загива, изкачвайки вр. Висбаххорн на 16 май 1932 г.
В листата на изкачилите стената няма случайни имена. Петото изкачване е дело на Гастон Ребюфа и Раймон Симон през 1949 г., осмото поред е на Курт Димбергер и Волфганг Щефан през 1956 г. Ежегодно стената започва да се изкачва чак след 1959 г., а до 1965 г. включително по нея има едва 27 изкачвания. В този начален период от цялостното овладяване на стената има няколко светли имена.

През 1958 г. Дитер Мархарт и Гюнтер Стьоркер правят опит за изкачване на стената, но излизат вляво на рамото на Хьорнли на около 4200 м. На 22 юли следващата година, познавайки частично пътя, Дитер Мархарт прави смел опит и става първият алпинист, преодолял стената сам. По-късно той загива при подобен опит по северната стена на Айгер.

Първата жена, дръзнала да премери силите си със Северната стена на Матерхорн, е Надя Фадига, която през 1963 г. с Анто Макота преминава голяма част от стената, но излиза подобно на Мархарт и Стьоркер на „рамото” на гребена Хьорнли. Две години по-късно, на 13 и 14 юли 1965 г., друга голяма алпинистка - Ивет Воше, в свръзка със съпруга си - известния алпинист Мишел Воше, и Отмар Крониг, става първата жена, изкачила цялостно Северната стена. Втора по стената е преминала чехкинята Силва Кишилкова, която на 10 август 1966 г. достига върха заедно с Герхард Бауер и японеца Мицушима Такада.

По северната стена на Матерхорн започват да се правят н рекорди. През 1974 г. Райнхолд Меснер и Петер Хабелер изкачват стената в свръзка само за 8 часа. Смайващо е постижението на австриеца Томас Бубендорфер - през 1983 г. той я преминава сам за 3:50 часа.

След паметното изкачване на братя Шмид дълго време проблем на стената е нейното зимно овладяване. Първи дръзват да навлязат в нея през зимата (декември 1960 г.) Хилти фон Алмен и Паул Етер. Те не успяват и още в края на същия сезон, през март, други двама силни алпинисти премерват силите си - Валтер Бонати и Джузепе Кастелино. Тези именити катерачи не се обезсърчават от неуспеха и както ще видим по-нататък, осъществяват мечтата си.

На другата година стената буквално е окупирана от желаещи първи да се изкачат по нея при зимни условия. През януари, от 7-ми до 9-ти, Тони Хибелер, Пиер Мазо, Тони Кинсхофер и Ерих Кремке се борят със снежната стихия, сковаващия студ. и вятъра. Но са принудени да отстъпят. „Щафетата” се поема от други трима немски алпинисти - Адолф Хубер, Франц Хубер и Хуберт Седлмаер. Те катерят от 20 до 22 януари и съдбата е малко по-благосклонна - достигат „рамото” на Хьорнли. Рано сутринта на 3 февруари три свръзки се готвят за изкачване. Хилти фон Алмен и Паул Етер този път са решили да се преборят докрай. Втората свръзка са Ерих Кремке и: Лео Шльомер. Трети са Вернер Битнер, Райнер Каушке и Петер Зигерт. Алмен и Етер успяват за два дни, само с един бивак, на 4 февруари 1962 г. най-после да изкачат стената. На следващия ден и другите две свръзки достигат върха.

С това зимното овладяване на стената не приключва. През 1965 г. точно 100 години след първото изкачване на Червино от Уимпър и Карел светът научава смайваща новина - известният италиански алпинист Валтер Бонати извършва едновременно зимно, солово и премиерно изкачване по нов път, вдясно от маршрута на братя Шмид. Той преминава по изключително сложни пасажи, често от VI категория. Преодоляването му отнело пет дни - от 18 до 23 февруари. При това същия месец Бонати вече е прекарал пет изтощителни дни по склоновете на върха - от 10 до 14 февруари. Тогава той е на стената заедно с Джиджи Паней и Алберто Тасоти, но неуспешно.

За историята на Матерхорн са написани много и хубави книги. Той е връх с неотслабваща притегателна сила, с „изкусителен чар”. Сигурно и след 100 години идеалната му пирамида ще разпалва огън в душите на хората. И сигурно ще се напишат още доста страници за него. Но все си мисля, те ще бъдат не за върха, а за онези, които мечтаят да го изкачат и понякога осъществяват мечтите си.

Николай Петков
1984