Да стиснеш ръката на мадоната на върха на Пти Дрю, след 1000 вертикални метра на един дъх - оставаш без дъх! Заслужава си, защото удоволетворението е пълно. Всичко останало, като кристално студения бивак по ризи на ледника Шарпуа, на хвърлей място от заслона, остава като малки парченца от мозайката, която подредена оформя това страхотно приключение.
Ето ни най-после в столицата на алпинизма Шамони. Веднага след 12-километровия тунел под Монблан пред нас се откри прекрасна гледка към окъпания в следобедно слънце курорт. Още преди да се установим на къмпинг, хукнах с фотоапарат в ръка по отсрещния склон. Исках да „хвана" последните слънчеви лъчи за този ден по така желаните от нас стени. Започнахме да кроим и планове за предстоящите изкачвания и сякаш, за да бъде охладен ентусиазмът ни още на следващия ден заваля дъжд. А прогнозата за близките три дни бе лоша.

На 25 юли с Киро (Кирил Досков) решихме, че времето може да се „задържи" до обяд и взехме лифта до Егюй Дю Миди (3842 м). В 8:30 часа бяхме под южната му стена — 250 м здрав едрозърнест гранит. За 2:30 часа изкачихме маршрута на Ребюфа — от 6 категория на трудност. Лифтовата станция се намира на 50 м от върха, на който излиза турът. Към обяд, бяхме отново в Шамони. Какво нещо - като на шега катерехме на височина около 4000 м и за няколко часа бяхме отново в долината.

Имахме намерение да изкачим северната стена на Гранд Жорас (4208 м). Очаквахме, че след продължителното лоша време (със снеговалежи във високите части) северните стени не ще бъдат в добро състояние. Затова с Кирил решихме да отидем на Западната стена на Пти Дрю (3732 m), отдавна полигон за катерачно майсторство. Когато през 1952 г. французите Маньоне—Берардини—Дагоре—Лене я изкачват, предизвикват истинска сензация сред алпийския свят. Те наричат своето начинание Експедиция във вертикала. През 1962 г. американските елитни алпинисти Хеминг и Робинс изкачват стената по свой директен вариант, дълъг цели 600 м и много по-труден, но избягват Кулоара на смъртта от Класическия тур. Двата маршрута се събират на т. нар. Остър блок. Дотам пътят на двамата алпинисти е популярен под името Американски тур. Много алпинисти днес катерят западната стена именно до това място и слизат обратно с рапели, за да избягнат нощуването на стената.
 
Западната стена на Пти Дрю: директният Американски тур, по който преминава свръзката Досков — Петков.


Искахме да изкачим Американския тур, но до самия връх, и то за един ден. Така щяхме да слезем през Южната стена към ледника Шарпоа. От станцията Монтанвер на зъбчатата железница пресякохме ледника Мер Дьо Глас. След това преодоляхме стръмен склон и за около 2—3 часа стигнахме в подножието на Пти Дрю. Построихме палатката си и започнахме да наблюдаваме тъмните облаци, които се гонеха в небето.

На другия ден, 28 юли, в 7 часа бяхме в началото на стената и се обвързахме с въжето. В този момент започна да вали сняг и това ни разколеба — да тръгнем или не. Решихме да действаме според поговорката „когато се колебаеш - не тръгвай”. Така и направихме.

Следобед станахме свидетели на какво е способна местната спасителна служба. Към 14 часа тичешком надолу преминаха двама алпинисти — без раници. Разбрахме, че нещо се е случило. Качихме се малко по-нагоре, където други алпинисти бяха организирали бивака си. В този момент пристигнаха двама много натоварени откъм северната стена. Наведените им посърнали лица издаваха ужасна мъка и покруса. Разказът им беше кратък. Тръгнали по северната стена рано. Въпреки лошото време катерили бързо. Когато видели, че времето не е на оправяне, започнали да се връщат на рапели. В този момент голям скален блок се откъртил и ударил в главата един от тях. Запратил го в ледена цепнатина в началото на стената. Нямало надежда да е жив, сега бил там горе...

Не след дълго чухме характерния звук от приближаващ се хеликоптер, след малко се появи и той над ледника. Намирахме се на издатина в склона, откъдето надолу започваше 40—50-метрова отвесна стена. Не виждах никъде място за приземяване, а хеликоптерът се приближаваше заплашително. Беше малък и повратлив, целият остъклен. Останах изумен от „кацането" му. Вместо колела имаше ски. На самия ръб на скалите се намираше малка преспа сняг. Той се доближи бавно и едва-едва опря ската към преспата. Задницата му висеше във въздуха, а краят на перката минаваше на 50 см от камъните. В това положение хеликоптерът остана само минута, докато скочат двама души, после отлетя, направи един голям кръг и се върна отново. Този път се качи само единият спасител и един от алпинистите, претърпели нещастието. Отлетяха към мястото на злополуката. Тази еквилибристика се повтори няколко пъти, докато трая акцията. Като наблюдавах всичко това, си мислех: колко жалко, цялото себеотрицание и рискът на спасителите нямаше да спасят пострадалия. Остава утехата за безпогрешно изпълнения човешки дълг.

Емоциите от подобно естество за днешния ден не свършиха с това. На отсрещния хребет се простира импозантната верига на Иглите на Шамони. Над най-личната от тях — Гранд Шармоз — по едно време се появи хеликоптер и стоя там продължително време. След това отлетя към долината и пак се върна — тази совалка се повтори и потрети. По-късно научихме, че там по време на изкачване, след голямо падане от около 20 м, някаква свръзка е изпаднала в тежка ситуация. В случая намесата на спасителната служба се оказала решаваща и навременна. Разбира се, на това човек не бива да разчита. В подкрепа на това е и разказът на Валери за изкачването му на Монблан два дни по-късно. Просто пред очите му двама се подхлъзнали по ледения склон и полетели 1000 м по-ниско. Какво от това, че хеликоптерът е пристигнал само 10 мин. след инцидента?

Рано на другата сутрин колебливо показах глава от палатката и чудо! Небето беше кристално чисто. Започваше да се развиделява. Кратка закуска и отново по познатия път до стената. Оказа се, че не сме много ранобудни — вече 4 двойки пъплеха нагоре по скалите. Ако искахме през този ден да достигнем върха, трябваше да задминем всички пред нас. Те щяха да катерят само до острия блок, а нагоре имаше още цели 500 м. В 7 часа потеглихме и катерехме много скоростно. В началото (на третото въже) от някаква преспа по-горе се стичаше вода и образуваше нещо като водопадче, през което точно минаваше пътят ни. Въпреки бързината, с която се стремяхме да го преминем, се наквасихме хубаво още тук, а по въжетата се отцеждаше вода, която ги правеше по-тежки.

Нагоре следваше груба здрава скала с идеални форми — две гладки отвесни стени, пресечени по средата от тънка цепнатина. Тази простота на формите не ни даде възможност да се чудим много — трябваше да се мине именно оттам. Изключително въздушно и красиво катерене! Преодолявайки тези отвеси, бях в особено ведро настроение, защото чувствах, че с танца на мускулите и мисълта преодолявам земното притегляне. Чувствах скалата под себе си и съприкосновението с нея ми доставяше удоволствие. Наистина скоро целите ми ръце се покриха с малки ранички и се охлузиха до кръв от острия гранит. Бърках в торбичката с магнезий и отново потеглях нагоре. Рядко съм изпитвал такова удоволствие от катеренето и ако Еверест е предизвикателство към страданието, то тази стена бе прелюдия към прераждане.

В 11,30 часа стигнахме до Острия блок — 4,30 часа по Американския тур! Това бе отлично! Отдавна бяхме задминали всички свръзки по стената. До нас бяха само двама англичани, които мислеха също този ден да достигнат върха. Хапнахме по един шоколад и отново нагоре. Следваше 90-метровият винкел, обилно накован с клинове. След това пътят минаваше между огромни скални тавани и търсеше уязвимото място по тези отвеси. Постепенно скалата ставаше по-лека за катерене, но и по-нестабилна. Явно наближаваше краят. В 17 часа стъпихме на върха. Спряхме за момент. Погледът ми се зарея по околните върхове. Гранд Жорас се извисяваше величествено в дъното на долината на ледника Лешо. Беше красиво и величествено.

Надолу следваше низ от рапели. Вече се свечеряваше, когато стъпихме на ледника Шарпоа. Едно объркване на пътя, както често се случва, ни отне възможността да стигнем на топло в едноименния заслон. Прекарахме нощта под звездите. Може би това бе изкупление за дързостта? Или време за мисъл и съзерцание, когато човек открива себе си.

Николай Петков
1984