Първата среща с високата планина... Отдалечаването от комфорта е приближаване до Господ и до себе си. Още една история от дългата подготовка за експедицията до Еверест'84.
Постепенно дойде и краят на втория етап от подготовката за Еверест. Твърде важен, тъй като след него беше определен състава на експедицията. Предстоеше лагерът в Памир. По склоновете на високите върхове щеше да се определи височинната поносимост на всеки от нас.

Заминах за Памир с чувство, с каквото се отива на първа среща. Да, това беше моята първа среща с Високите върхове. Разделени бяхме на четири групи, които действаха самостоятелно. В този смисъл бяхме четири отделни експедиции. Бях разпределен в група с Кънчо Долапчиев, Иван Вълчев, Кирил Досков, Митко Начев, Любомир Илиев, Радослав Славов, Панчо Вълчев.

В свободното време с Кънчо, Иван и Любо играехме на бридж – хубава мисловна тренировка и идеална отмора в края на деня. Така се случи, че след време четиримата се движехме заедно и по продължителния трекинг към базовия лагер на Еверест.

Няколкото дни за аклиматизация в базовия лагер Ачикташ (3600 м) минаха бързо. Ръководството на Спорткомитета, което организира международните алпийски лагери, се беше постарало в този забравен от хората кът да създаде условия за живот. На поляна в подножието на вр. Петровски бяха построени множество палатки и няколко обширни бараки - за столова, кухня, склад и лечебен пункт. В средата голяма юрта служеше за всекидневна и клуб. В нея ставаха интересни срещи с хора от различни страни по света.

Маршрутите, по които ни предстоеше да се изкачваме не бяха технически трудни. Трябваше да се борим с височината, а тя не беше малка: вр. Ленин - 7134 м, вр. Комунизъм - 7495 м, и вр. Корженевска - 7105 м. Така че монотонността и мъката се комбинираха срещу сетивата ни.

Зад гърба ни е вр. Ленин. В разстояние на 5 дни 30 българи стъпиха на челото му. За някои от нас това бе първият седемхилядник. За мен също. По склоновете на върха имахме интересен случай. На 13 юли късно следобед силен земен трус ни накара светкавично да изскочим от палатките. Намирахме се в щурмовия лагер на равно място на 6500 м височина. Тъй като всичко мина без особени последствия, скоро забравихме за случая. Два дни по-късно на връщане от върха на кота 5400, където беше нашият междинен лагер, ни очакваше изненада. От лагера нямаше и следа. Какво се бе случило? Оказа се, че поради земетресението от надвисналите склонове се бе откъснала снежна лавина, която не бе затрупала лагера, но ударната въздушна вълна бе запратила палатките ни като кибритени кутийки към отсрещния склон. Побиха ме тръпки, като си помислих, че можеше да сме там в този момент.

Летяхме с хеликоптер към ледника Фортамбек с цел изкачване на Комунизъм. Чудно хубаво е да летиш сред памирските гиганти в остъклено „водно конче”. Едно е да пълзиш по склоновете им, а друго е да съзреш отстрани непристъпните им профили.

Реброто Буревестник извежда право на Великото памирско плато. В единия му край, под вр. Парашутисти, построихме нашия лагер 2. След солидната аклиматизация, добита от изкачването на вр. Ленин, сега напредвахме към вр. Комунизъм в алпийски стил.

Платото, на което се намирахме, е забележителен природен феномен. Дълго е 12 км, широко е 3 км и цялото е разположено между 5900 и 6100 м. Нашата група трябваше да го преодолее по цялата му дължина. Това ни отне цял ден. В основата на по-ниския от вр. Комунизъм вр. Душамбе (6950 м) организирахме лагер 3. Слънцето ни възнагради с изумителен залез, последните лъчи рисуваха обвития отсреща с облаци вр. Корженевска в странни краски.

Памирските седемхилядници са по на север от хималайските, затова са по-студени. Изпитахме го на гърба си. Сутринта на 27 юни ни предстоеше да щурмуваме вр. Комунизъм. Останалите от групата потеглиха рано, а ние с Киро седяхме и чакахме да изгрее слънцето, за да „отвърне” неимоверния студ отвън. С него носим доста голям номер обувки. Не успяхме да си намерим нужната големина, затова пръстите на краката ни поради намаленото кръвообращение мръзнеха лошо. Все пак накрая излязохме. Движехме се бързо, тъй като трябваше да настигнем другите. По средата на пътя спряхме... Чувствах, че ще „изпусна” краката си. Свалих обувките и Киро започна да мачка и топли пръстите ми. Закърпихме временно положението и продължихме нагоре.
Награда за усилията ни бе кристално чистият хоризонт, откриващ се от върха. Снимах наляво и надясно. Няма нищо по-хубаво от хубавото време! Впрочем духаше силен вятър. Краката ми отново губеха чувствителността си, което ме накара да поема обратния път.

Критичен момент имахме при събирането на щурмовия лагер. Четирима освобождавахме от рейките в леда единия купол на палатката. В един миг силен порив на вятъра вдигна палатката като детско хвърчило и я запрати към южните склонове. Това бе непростимо, нямахме право да не внимаваме! Закъснялата ни реакция не даде положителен резултат. Непосредствено от гребена започваха отвесите на Южната стена на Комунизъм. Обратният път през платото бе дълъг, но като всяко нещо и той си имаше край.

Настъпи началото на август. Потеглихме от Душанбе за Москва, а после за София. Пътят към вкъщи е винаги сладък.

Николай Петков
1984