От 3 до 22 август 1994 г. в алпийската столица Шамони се намираше голяма група, сформирана от БАК, от 25 български алпинисти. В Шамони стана нещо като републиканска алпиниада. Отново катерачите избираха т.н. модерни турове в района, по които задължителните фри-пасажи са над 6а (по френската скала, 6b = 7 по UIAA). Преминати бяха пасажи във високата планина от 7а и 7b (до 8+ по UIAA). Преобладаваха изкачванията по Иглите на Шамони.
Моята свръзка, София Фотева, Светослав Георгиев и аз, след 6 тура по Иглите на Шамони се насочи към главната цел на пребиваването ни: Монблан по Централният ръб на Френе. Единственото българско изкачване до момента беше това на Христо Проданов и Благой Дживджанов от 1969 г по тура на Бонингтън. Желанието ни бе да направим премиерен тур, за целта бяхме грижливо проучили "свободното място", непосредствено вляво от Бонингтън и Лафай, по поредица винкели и цепнатини. Носехме доста клинове и бивачни съоръжения.

Най-напред неприятно ни изненада подхода от заслона Фурж до заслона Екл - 10 часа по тежък и труден и много опасен терен (каменопади и пресен сняг). Беше първият ден след продължително разваляне на времето и снеговалежи. Вторият, вече ледено студен душ инкасирахме, когато минахме под самата стена и видяхме, че тя е в почти зимна премяна. След две нощи в претъпкани тесни заслони-кабинки, на 15 август по тъмно започнахме изкачването: подход по ледени кулоари, а после склона над бергшрунда. Първите лъчи на слънцето ни завариха по първите скали от ръба. Там телата ни почувстваха това, което предният ден видяха очите ни: за един ден стената не се беше "отърсила" достатъчно. 

Взехме решение да катерим по тура на Бонингтън, тъй като прогнозата ни вещаеше хубаво време само ден и половина, а за след това ни обещаваше гръмотевична буря (между другото прогнозата се изпълни съвсем точно). На мене ми беше чоглаво да виждам как под носа ми се изплъзва една отдавнашна мечта... Конкретните действия обаче съвсем скоро изпариха всякакви еретични мисли в главата ми: катерене с "Кофлах" и раница по пасажи 5-6 категория! Движехме се с поносимо темпо за огромните раници, които носеха вторият и третият в свръзката. Човек за каквото се готви, това му се и случва: бивакувахме в основата на известната "свещ" - ръба Френе завършва с нещо като Злият зъб откъм "Веждите".

По "свещта" често се налагаше първият да катери с леки катерачни обувки, да се използват изкуствени опори, а раниците да се изтеглят отделно от хората една по една. Накрая ръба свърши, малък рапел, 5 въжета "микст", надбягване с прииждащите облаци и самият Монблан. След тежкото изкачване този най-посетен европейски връх идва доста неестествено, целият "ощавен" от хиляди котки...

Николай Петков, 1994