Кратък разказ за първото изкачване от българи на Маккинли (Mount McKinley, Denali, 6193 м) - най-високият връх на Аляска и Северна Америка, в близост до полярния кръг.
ПРАВИ ДОБРО!

На 30 август 2015 г. президентът Барак Обама обяви решението за връщане на старото и оригинално име на най-високия връх на Аляска и Северна Америка – Денали (Denali, указ от 28 август 2015 г.).  До тогава името е Маккинли (Mount McKinley), дадено от един златотърсач през 1896 г., когато е в ход предизборната кампания за нов президент. Кандидатът William McKinley става президент в периода от 1897 до 1901 г. Има и други подробности около името, като това, че за известно време северният и главният връх са се наричали „Churchill Peaks“, но едва ли си струва да се задълбочаваме толкова. Под името Денали (оригинално  Deenaalee или Dinale или Denali) върхът е известен от хилядолетия на местните жители Koyukon Athabaskans, и означава „висок“.

А той няма как другояче да се именува, след като се издига високо направо от околните долини, разположени на нищожните 400-500 м.н.в. Дори в Хималаите върховете не се издигат изведнъж с по 5600 м денивелация!

Всъщност историята с именуването на върха се случва 29 години след едно още по-драматично събитие. Това е продажбата на Аляска от Русия на САЩ през 1867 г. за 7.2 милиона долара (120 милиона сегашни). Това може би е най-уникалната политическа глупост, която е известна на историята. След тази „далавера“ долината Юкон и цяла Аляска са обхванати от златната треска, и никак без основание – открити са злато, ценни метали, нефт и какво ли не. Това в добавка към уникалната жива и „нежива“ природа...

След подобно оживление в Аляска, естествено е у неспокойните души да възникне идеята за покоряването на това огромно нещо, което се вижда от стотици километри. Документирани опити има от 1903 г., а първото изкачване на Денали е станало на 7 юни 1913 г. от експедиция ръководена от Хъдсън Стък (Hudson Stuck). На върха стъпват Walter Harper и Robert Tatum. Северният връх, 5934 м, е изкачен (оспорвано) 3 години по-рано от Peter Anderson и Billy Taylor.

Върхът е висок 6193 м и се намира на 63 градуса северна ширина, най-близо разположения шестхилядник до полярния кръг (66.56°). Това определя основните трудности, които съпътстват всеки решил да го изкачи – комбинацията от ниски температури и понякога ураганни ветрове, комбинирани с не малка надморска височина. Заледяването е почти 100% и много рядко се виждат оголени скални части от планината. Вечните снегове започват от 1600 м.н.в., а ледниковите езици се спускат значително по-ниско. Времето е променливо, а близостта на океана (залива Кук на ок. 200 км), допълнително подсилват картинката.

Друга особеност е факта, че изкачването започва изведнъж със стоварване на ледника Калхитна на 2100 м, и предстоят повече от 4000 метра денивелация до върха. За сравнение от базовият лагер на Еверест до върха има „само“ 3500 метра. Събитията на Маккинли се развиват в границите на национален парк „Денали“ (обявен през 1917 г.) и пристигането на ледника става задължително с малки самолети. След това се набира височина и почти няма възможности за направа на аклиматизационни излизания, и височината се оказва съществен фактор.

Решението да направим клубна експедиция към Маккинли (към 1988 г. това беше възприетото име), взехме скоро след завръщането от успешната експедиция в съседния континент – Южна Америка, където направихме престижни изкачвания, включително по фамозната Южна стена на Аконкагуа. Екипът вече събираше солиден опит. Проучванията показаха, че трябва да се готвим много сериозно, и да съберем максимално добра екипировка. Положителен изглеждаше факта, че това е един малкото високи върхове на планетата, разположен в „цивилизована“ държава и се предполагаше че поне транспортни проблеми няма да има. По-късно се оказа че летенето до ледника е огромен проблем. Очаквахме и сериозни финансови разходи, нямаше да има носачи и мулета, но пък се наемаха малки самолети, такси в парка, престой с населени места и т.н. Трябваше да закупим и храната на място, тъй като в САЩ не можеше да се внасят хранителни продукти.

Започнахме борбата първо с административните трудности. Ваденето на американска визи и към днешна дата не е лесно, а представете си какво беше тогава, преди падането на „желязната завеса“. Ръководител и този път на експедицията беше Краси Георгиев, който се справяше с голяма част от проблемите.

Отпътувахме на 15 юни 1988 г. през Белград и Лос Анжелос, и на другия ден по обяд кацнахме в Анкоридж – столицата на Аляска. При кацането в Лос Анжелос оглеждахме през прозореца да видим дали няма някъде да зърнем прочутия парк Йосемити, но в крайна сметка се озовахме над учудващо ниско застроен град, а после имахме своята първа нощ в един хотел, където ни настаниха, след като се оказа, че имаме твърде дълъг престой.

Анкоридж се оказа много приятен град, наново построен през 60-те години след едно от най-силните земетресения в света от 9.2 степен на 27 март 1964 г. Тук, на крайбрежието, на 200 км от планината, намерихме хубав хостел, в който за два дни напазарувахме липсващата ни храна и починахме добре, опитвайки да стопим 11-часовата разлика с България. След това наехме автобус за нас и набъбналия ни багаж до селцето Талкитна – изходният пункт за Маккинли.

Талкитна е малко и много приятно селце. По това време имаше няколко улици и кръчми, една от които беше „алпийската“, която веднага открихме. В нея всеки пие по бира преди и след изкачването, а една от стените е отрупана с флаговете на десетки експедиции и имена на хора, успели да изкачат върха. Надявахме се и ние на връщане да оставим нашият клубен флаг там.

По план трябваше веднага да отлетим за базовия лагер на ледника Калхитна. За целта се договорихме с фирмата „К2“. Тук няма голям избор и буквално си в ръцете на пилотите и времето. Нямахме късмет и се наложи няколко дни да правим неуспешни опити – всъщност имахме два пробни опита. В единия бях пробното зайче, и беше доста напечено, когато усетиш как вятърът подхвърля самолета няколко десетки метра по посока на стръмни скалисти върхове... Пилотите изглежда бяха свикнали, защото краткия коментар на пилота беше „Next time“, и обратно на малкото летище.

Хубавото беше, че фирмата имаше собствена къща  с няколко необзаведени стаи, където ни позволиха да отседнем без да плащаме. Бяхме доста забавна гледка, когато пред входа, където трябваше да се събуем, виждаш 10 еднакви чифта маратонки „Ромика“. Но... такива бяха времената. Багажа държахме складиран в хангара на летището, а там да го пазят спеше част от групата.

Най-накрая след емоционален полет през страничното било над ледника Калхитна, бяхме стоварени на височина 2134 м – нещо като базов лагер, или по-скоро входна и изходна точка за самото изкачване. Върху ледника опънахме една палатка, където останаха Иван Тошев и Андрей Мирчовски (оператор и автор на филм за експедицията).

Тук от фирмата „К2“, с която летяхме, си наехме специални пластмасови шейни за теглене на багажа. Това е общоприета практика, тъй като нагоре трябва да се изнесе цялата бивачна и катерачна екипировка, плюс храна и гориво. Това са по около 50 кг на човек.

Две особености определиха битието ни по-нататък. Първата е, че през нощта слънцето се скрива, но тъмнина не настъпва. Само здрач, в който спокойно може да се ходи. Температурата също пада с 20-тина градуса спрямо дневната. Спането е малко проблематично, но се свиква. Другата е, че ледника гъмжи от цепнатини, някои от които са скрити, и движението се налага да се извършва с въже, въпреки, че е равно или с малък наклон, или пък липсват технически трудности. Околната белота е пълна и потискаща, само тук там се чернеят разкрития на скали.

Подобно на тактиката от Аконкагуа, избрахме за изкачване класическия маршрут – за Маккинли това е Западния гребен, а след това имахме надежда, че ще ни остане време и сили за второ изкачване по стенен маршрут. Към върха има прокарани повече от 15 различни маршрута.

По ледника и след това по реброто ни предстояха 52 км преход, който трябваше да преминем за няколко дни. Разделихме се в 5 самостоятелни свръзки, всяка относително самостоятелна от гледна точка бивакуване и пребиваване, а и движение към върха. Аз бях с Иван Луканов – Гибона, Иван и Мариана Масларови, Краси Георгиев и Валери Паунов, Кирил Тафраджийски - Тафрата с Мариан Вълчев – Вълка, Емануил Бонев – Емоната с Владо Нешев.

Започна подреждането на багажа върху шейната. Нямахме опит, но действителността бързо ни приучи, след като обърнахме шейните по един-два пъти. В раницата на гърба се слагат леки и често необходими вещи, а в шейната отдолу се нареждат тежките, след това всичко останало. Всичко се привързва с въжета. Отпред се оставя въже с клуп, и се закачва с карабинер на седалката, която се носи непрекъснато. За нея се прави и обвръзката с въже между двамата партньори в свръзката. Вероятно не е лесно да си представите, каква живописна и леко комична гледка представлява една такава свръзка.

Това приготовление, заедно с пробите и грешките, приключи в различен момент за различните свръзки. Ето и ние се понесохме бавно нагоре някъде към 19 ч - не бих казал привечер, пред вид липсата на нощ. През деня горещината и най-вече слънчевата радиация са огромни, затова движение в сенчестата част на деня е подходящо и препоръчително.

Нагоре по ледника има маркирани 6 лагера, което за „обикновени“ туристи изглежда подходящо, предвид необходимостта от аклиматизация към височината. Ние естествено се считахме за „необикновени“. За седем часа успяхме да достигнем третия лагер на височина 2700 м и ок. 20 км праволинейно. В лагерите обикновено има отъпкано място за палатки, ако не – правим си сами площадката. За защита от вятъра се строи стена от ледени и фирнови блокове.
През втория ден за ок. 5 часа достигнахме лагера на височина 3350 м. С височината става все по-студено през нощта. На третия ден свръзките взеха да се разпокъсват, умората се натрупа, а и височината все повече се усещаше. Към лагера в циркуса под гребена, който е нещо като преден базов лагер и е на височина 4330 м, към 18 часа на третия ден се насочихме 3 от свръзките (моята, на Байно и на Тафрата). Излезе вятър, задуха неприятно в лицето, подсича се заледен склон и шейните теглят надолу и настрани. Заравнението на лагера достигнахме за  6 часа.

На четвъртия ден решихме да почиваме и да се аклиматизираме. Този ден и останалите две свръзки пристигнаха. Движението нагоре вече не ставаше да се прави нощем, тъй като студът стана много сериозен. Пред нас се извисяваше т.н. „head wall“ с голям наклон. Шейните бяха до тук.

Не знам други години как е, но когато бяхме в този преден базов лагер, имаше поставен нещо като алуминиев фургон, в който пребиваваха рейнджъри и някакви изследователи. Въобще беше доста оживено, макар и в сурови условия. Разбрахме как се снабдяват рейнджърите – един хеликоптер от тези военните с две перки кацна, постоя и излетя.

Събрахме се да анализираме ситуацията – след хедуола беше отбелязано място за направа на лагер на 5000 м, и след известно разстояние по гребена, още един щурмови на 5250 м. Междувременно задуха и заваля сняг, така че решихме да изчакаме още един ден (петия).

На шестия ден всички се отправихме нагоре. Преминахме стръмния хедуол, който беше оборудван с въжета между 4580 и 4880 м. Две свръзки – моята и на Байно, достигнахме направо щурмовия лагер на 5250 м. Останалите останаха да нощуват на 5000 м. Щурмовият лагер се намира на самия гребен, изложен на ветровете, и е в самия му край, в основата на лъщяща от заледяване много стръмна стена, водеща до върховото плато.

На 27 юни, 7-мия ден от стоварването на ледника Калхитна, двете свръзки се отправихме на щурм. Решихме, че стръмнината отгоре можем да изкатерим и необвързани, така че въжетата оставихме в палатката. Температурата беше около минус 30 градуса по Целзий. За кратко се изпитва несигурност от възможно дълго падане при подхлъзване, но скоро този ключов пасаж свърши достигнахме седловината Денали, 5547 м, между северния и главния връх. Нагоре се следва Западния гребен, като няма изявени трудности, но от време на време се преодоляват заледени стенички. Достигнахме предвърховото плато, в дъното на което си личеше върхът. Бях се откъснал доста напред, но върхът ме теглеше като магнит. Вече си мислех, че изкачвам поредната гърбица, след която ще има още и още, но о – изненада, навсякъде имаше само спускане. Няколко колеца стърчаха, и бележеха мястото на върха. Следи от котки наоколо в кръг, и една неописуема гледка от безброй върхове.

Бързането си имаше своята цена, защото докато се движех, произвеждах необходимата топлина за да не замръзна. Беше към 14 ч и следващия един час треперех на студа, но бях твърдо решил да дочакам останалите. Първа, както винаги, се показа Мариан, след това Иван, и накрая Гибона. Заедно престояхме още около час, направихме снимки и поехме обратния път.



Бързо слязохме до щурмовия лагер и там вече ни чакаха останалите – но бяха четирима. Узнахме, че Емоната се е почувствал зле и с Владо са поели надолу. Преспахме в палатката, на сутринта четиримата тръгнаха към върха, а ние останахме да ги чакаме. Късно следобед всички благополучно се спуснаха след успешно изкачване на върха. Последва още една нощ на гребена.

На 29-ти започнахме спускане и бързо достигнахме лагера в циркуса на 4330 м. Починахме няколко часа, и решихме да събираме багажа и да поемаме надолу. След бързо ходене почти без почивка, в малките часове на 30-ти бяхме в изходната точка, а на сутринта имахме късмет да се появят  самолетите.
По обяд щастливо пиехме бира в Талкитна. Гордо посетихме „алпийската“ кръчма, за да си оставим и нашия флаг – клубния и българския. Бяхме първите българи на Маккинли. Макар че не изглежда някакво много голямо постижение, все пак бяхме доволни, че безаварийно попаднахме в онази половина от желаещи да се изкачат, която се поздравява с успех. Други нямат толкова късмет и сили.

Докато оправяхме багажа на ледника Калхитна до нас се приближи един чичко, който заразпитва за пътя нагоре. Ние вече бяхме обрулените „стари пушки“, а те пухкавите зайци, за които приключението предстоеше. Почерпихме човека с чай и бяхме отзивчиви. Каква беше изненадата ни, когато накрая той написа един адрес на лист хартия и няколко думи, подписа се и ми го подаде.

- Отидете на това място и дайте това послание от мен. Ще ви нахранят.

Когато след няколко дни вече обитавахме познатия уютен хостел в Анкоридж, аз случайно попаднах на този къс хартия. И реших да опитаме. Казах на всички, че отиваме на „аванта“, но предупредих всеки да си носи доларите, защото не се знае какво ще стане.

На указания адрес имаше многоетажна остъклена сграда. Както се оказа, нашия чичко бил собственик на адвокатска кантора. В приземния етаж имаше ресторант, където ни поканиха. Всичко беше лъскаво, а ние загорели и мърляви, взехме да се запознаваме с менюто. И поръчвахме, доста плахо, за да не се издъни системата накрая. Тази порция бяла риба още я помня с добри чувства. Листчето се оказа, че покри сметката от близо 500 долара, която направихме. А поуката беше – прави добро, пък Господ си знае работата, все някой ще се отблагодари!

 
ГЪНКС

Това, че си свършихме доста бързо работата в Аляска, отвори време за други мераци. След бързо посещение на Ниагарския водопад, което си беше впечатляващо, но не беше от тип „катерене“, се озовахме в Ню Йорк. Отседнахме в един огромен бивш затвор, преустроен в хостел. До обратния полет имаше повече от седмица, и с Иван започнахме да сформираме група за Шауингънк (Shawangunk), където е вилняла Лин Хил (Lynn Hill) като студентка. По това време тя беше станала достатъчно известна, че и ние в България да знаем за тази жена-чудо в катеренето. Още от България го бяхме планирали това посещение, носехме си еспадрили, джаджи и въжета.

Шауингънк, или накратко Гункс (Gunks), е планински масив разположен на около 100 км западно от Ню Йорк. Намерихме автогарата и хванахме един автобус. На място се оказа, че всичко е частна собственост и имахме доста проблеми с опъването на палатки. За достъпа до скалите за катерене се плащаше. Купихме си едноседмични карти, а някои минаха метър.

Мястото е рай за трад-катерене. Никъде няма клинове, навсякъде се катери свободно! Това съответстваше доста добре на моята визия за катеренето и бързо започнахме да „качваме категорията“. Първите срещи с цепки 5.10 бяха доста болезнени, но се заозъртах за 5.11. Успях да намеря едно което беше в таван, а не е цепка, и доста ръстово – пасна ми и го минах.

В един от дните едни пичове бяха опънали установка на едно 5.12d и ги помолих да пробвам. Шамарът беше много сериозен, ставаше дума за някакво невъзможно качване на крак от малки ръбчета, след като си се изпомпал порядъчно. Върнахме топката и решихме да пробваме един тур на Лин Хил – 5.11d цепка през 4-5 метра таван. Пуснахме установка да видим как е – последваха фамозни пандюли.

Тези няколко дни бяха прекрасен завършек на катерачните ни приключения в Америка. Тъкмо си го помислихме, когато се завърнахме в Ню Йорк, и ето отвори се още малко катерене. Тъй като хостела беше много скъп за изтънелите ни джобове, няколко човека решихме да спестим някой долар, като се преселим на чували в Централ парк. Оказа се, че има няколко камъка за боулдър, и си взехме еспадрилите и торбичките с магнезий. Основния багаж оставихме в една стая в хостела.

Вечеряхме на улицата, като си взехме по една пълна кутия с приготвена храна от магазин, където каквото и да вземеш, плащаш на килограм. Изви се нещо като торнадо между небостъргачите, носейки боклук и опаковки до небето (между другото не знам как ставаше това, но на сутринта улиците бяха чисти от боклук).

Нощта беше интересна в този известен с тъмната си страна парк в космополитния град. Купихме си бира и се заселихме под едни дървета. Тихичко си говорехме, когато наоколо взеха да притичват някакви субекти. По едно време едно лице с черен цвят ни заоглежда, осветявайки с едно фенерче. Бяхме загасили челниците, за да не дърпаме дявола за опашката. Като ни видя че сме от същия дол дренки, се ухили и изчезна.

На другия ден покатерихме по боулдърите – видяхме че има магнезий, затова решихме че е разрешено. Никой не ни направи забележка. Върнахме се в хостела, и пак с цел да не хабим пари, взехме да си готвим супа с горелките в стаята. Противопожарната инсталация се задейства и сирени завиха, сякаш кой знае какво е станало. Размина ни се, а на другия ден благополучно отлетяхме към родина.

1988 – 2016 г.
София

Към албум със снимки