Изкачихме няколко метра и се озовахме на Швейцарския връх. След кратък хоризонтален гребен започнахме да се спускаме. По не много трудни комбинирани пасажи, но с осигуровка, слязохме няколко въжета. Поради тъмнината всичко ставаше бавно. У мен се таеше някакъв спонтанно появил се страх за изхода на това рисковано спускане.
Постепенно мисълта ми изцяло се зае от конкретните действия. Страхът остана дълбоко в подсъзнанието, правейки точна и предпазлива всяка следваща стъпка. По едно време се появи луна, което ни облекчи донякъде в намирането на правилния път. Скоро открихме края на дебело около 3 см въже. По него, с помощта на ръцете, преминахме около 150 м. Те представляваха няколко скални улея и отвесни, дори на места надвесени, дълги по десетина метра стенички. Краят на въжето дойде съвсем изненадващо. Огледахме надолу - никакъв резултат. Явно, че трябваше да продължим спускането с рапели.

Трудно намирахме места за установки. Често се налагаше да слизаме с обратно катерене. На места срещахме забити в склона дебели дълги железа, завършващи с голяма халка. Тук парапет липсваше. Може би беше махнат с цел да бъде подменен или кой знае защо, но нас това ни забави, часовете се нижеха неусетно един след друг. В един момент объркахме пътя. Отклонихме се прекалено встрани, към Източната стена. Попаднахме в стръмен улей, пълен с рохкав сняг. Почти нищо не се виждаше. Последната ни батерия свършваше. Затъвахме до шия в мекия сняг, а „дъно” нямаше. Нямаше и къде да стъпим, за да освободим рапела. Надолу се свличаха потоци сняг, предизвикани от тромавите ни движения. Направихме рискован траверс към ръба. Движехме се като в забавен филм. В момента не можех да преценя дали това е плод на замъгленото ми съзнание или такава беше действителността. Истината беше, че сме крайно уморени. Прекарахме втора нощ без никакъв сън, а предишната - само 2-3 часа. Мускулите ни нямаха покой от 20 часа. Няколко пъти се улавях, че заспивам на осигуровката. Иван и Любо също се унасяха, когато спирахме за по-дълго време. Следяхме взаимно състоянието си, гледахме да държим будно съзнанието си. Беше много студено и ако и тримата едновременно се бяхме унесли, това можеше да има твърде неприятни последици.

От известно време очаквах всеки момент да „кацнем” на покрива на заслона Солвей. Както и да смятах, все бяхме изминали 470 м денивелация. Дори ми мина през ума, че сме го подминали. Едва сега се сетих за нашите приятели - Валери и Емо. Според уговорката те трябваше да стъпят на върха вчера. Дали се бяхме разминали, или по-скоро те не бяха ни. дочакали?

Съвсем неочаквано, просто като „гръм от ясно небе”, се съмна. Не бях поглеждал часовника си през цялата нощ. Но и в най-оптимистичните си прогнози не предполагах, че е повече от 1 часа след полунощ. Явно времето и ние се бяхме движили в различни измерения. Бързо се разсъних. Успях дори да усетя неподправената красота на зараждането на новия ден. Призрачно се очертаваше склонът на Източната стена и в края на нейния ляв ръб - стройният профил на Фурген. Този гребен надолу продължаваше чак до станцията Плато Роза, на която бяхме преди няколко дни. Там хоризонтът стана огненочервен, след което постепенно избледня и се показа сияйното слънце. Спряхме като вкаменени. Това беше първата ни среща с небесното светило от 3 дни и 4 нощи. Топлите му лъчи галеха вкочанените ни лица и сякаш ни поздравяваха.

Откъснах поглед от тази картина. Пред очите ми се простираше като на длан целият път от Плато Роза до хижа Хьорнли. Мислено го преминах отново и си направих изводи за връщането. Виждаше се и долната част от Швейцарския ръб. Чак сега забелязах блесналия ламаринен покрив на заслона. Той беше само на 60 м от нас. Започнахме да се придвижваме в тази посока. След няколко минути видяхме някакъв човек да се катери нагоре. Веднага го познахме - Валери. Той беше вързан за въже, другият край на което се губеше във вратата на заслона. Сигурно там беше Емил и го осигуряваше. Поздравихме се с Валери, а Емо също се показа. Те двамата бяха жизнени и се радваха повече от нас. Попитах колко е часът – 8:00. Върнахме се обратно всички заедно.

Направи ми впечатление, че заслонът е построен на малка площадка, откъдето стената започва веднага нагоре (и надолу). До вратата се достигаше по един 30-сантиметров перваз, от който не биваше да се прави погрешна крачка встрани. На външната стена на постройката бяха прикрепени някакви плочки. Веднага се досетих, че това са слънчеви батерии. Заслонът беше нещо като нашия заслон БАК. В едната половина имаше двойни нарове, а другата беше празна с една маса по средата. Горният нар беше покрит със сняг, изглежда, от някаква дупка в покрива. Нямах време да оглеждам повече, тъй като си държах очите насила отворени. Хапнахме по два-три залъка, които нашите приятели приготвиха набързо. Пихме течност от манерката им и легнахме. В просъница казахме, че е немислимо днес да продължим спускането. Бяхме много уморени, умирахме за сън.

- Ставайте! Ще ядем! - познах гласа на Валери.

Те с Емо бяха страшно гръмогласни и не дай боже да попаднеш под кръстосания им огън. Поколебах се за момент между пухената обвивка, в която се намирах, и апетитната пара, която се носеше над масата. Бавно се надигнах.

Както винаги първо погледнах навън. Тревога нахлу в мислите ми. Времето през този ден беше нестабилно, явно се разваляше. Излязох навън. Опънах дълъг прусик около стената на заслона, за да не стане някоя грешка, като минаваме по несигурните заснежени стъпки. Красноречива стрелка сочеше-гърба на заслона. Отидох натам и останах изумен. Нова малка кабинка - тоалетна, висеше направо над Северната стена!

Към 15 часа ни привлече характерният шум от перката на въртолет. Скочихме бързо и излязохме навън. Малък хеликоптер се доближи, на няколко метра и остана над главите ни. Тялото му беше остъклено, така че виждахме с подробности хората вътре. Правеха ни някакви знаци, като че питаха добре ли сме, имаме ли нужда от помощ. Отвърнахме с общоприетия знак с ръка, че всичко е наред. Тялото на машината се поклати няколко пъти в знак на поздрав и бързо замина.

Този ден разпускахме. Емо и Валери постоянно ни приготвяха течности, грижеха се за нас, а ние, без много да му мислим, се поддадохме на това внимание. Никой нямаше сериозни измръзвания. Моите крака бяха изтръпнали. Това поражение беше от комбинацията от мръзненето и от това, че не бях свалял 3 дни тежките, тесни като менгеме обувки. И от отблъскването в леда хиляди пъти с предните зъби на котките. Като събувах вътрешните обувки, си мислех за всички тези неща. Сега ме очакваха месеци болезнено тръпнене на пръстите. Това никога не се оправя напълно. Единственото облекчение е да ги заровиш в горещия пясък на морето...

Заслонът Солвей представлява малка дървена постройка. Разположението му дава възможност да се наблюдава северната стена в нейната централна част. Изнесен е на части на гръб през 1916 г. Има малък радиотелефон за връзка с планинската служба в Цермат, който се захранва от слънчевата батерия. Обзавеждането му е повече от бедно - няколко стари одеяла върху матраците, но дава сигурен подслон. Поставената касичка и книгата за вписване на пренощувалите ни подсети, че трябва да заплатим престоя си.

Решихме на другия ден да се спуснем към х. Хьорнли. Чувствах, че на Валери и Емо им е тежко, че не се качиха на върха, а на Валери това му се случваше за втори път след 1974 г.

На сутринта се събудихме в 7:30 часа. Времето навън беше много лошо. Имаше снеговалеж, мъгла и силен вятър. Очертаваше се слизането до х. Хьорнли да бъде кошмарно. Екипирахме се старателно, не оставихме на атмосферното влияние нито една открита част от тялото.

В 9:30 часа напуснахме заслона един по един, както бяхме завързани с въжетата. Озовахме се в снежен ад. От вятъра снегът се въртеше във всички посоки. По яката на пуловера, която бях вдигнал до носа си, скоро се образува голяма ледена буца. Не можехме да се чуваме, разбирахме се със знаци. Отпред се спускаше Валери, който познаваше пътя. От време на време той забиваше по някой клин, за да бъдем осигурени във всеки един момент, и то не толкова заради трудността на терена, а поради лавинната опасност. Подбирахме по-лесните скално-снежни кулоарчета в Източната стена, по която се сипеха непрестанно големи вълни от прясно навалял сняг. Те нарушаваха равновесието ни, често се налагаше да залягаме в склона със забит пикел, за да не ни отнесат. Трябваше да бързаме, тъй като с всяка минута „дебитът” на лавините се увеличаваше и те можеха да прераснат в непреодолима опасност. Последният в свръзката избиваше клиновете и по етапен ред ги препращаше в челото на тази „совалка”. Дори на Валери и Емо им беше трудно да се ориентират. В един момент се оказа, че сме слезли прекалено ниско по Източната стена, увлечени от удобен улей. Налагаше се да траверсираме хоризонтално, пресичайки опасно обледенени скали. На едно заравнение се събрахме всички - от много часове насам. Налагаше се да организираме рапел. Не след дълго се приземихме един по един в дъното на силно заснежен кулоар. Потънахме до гърди в сняг. Оттук нататък наклонът ставаше малък, но този кулоар беше ужасно опасен. Ако нестабилният прясно навалял сняг тръгнеше, щеше да ни помете като детски играчки. Нямахме избор. Отстрани кулоарът бе обграден от отвесни стени и единственият път бе надолу. Едва след около 200 м можеше да се траверсира към ръба. Валери пресече кулоара и тръгна надолу, като се опита да създаде някаква сигурност. След час щастливо напуснахме този капан. Дълъг траверс ни отведе на познатия скалист гребен над хижата. В 14 часа бяхме вътре, всички живи и здрави. Едва сега си стиснахме ръцете. След това продължихме обикновените процедури - изтърсихме леда от дрехите, свалихме котките от краката си, извадихме нахвърляния в раниците инвентар, скатахме въжето.

По-късно запалихме печката и се опитахме с последните останали продукти да си устроим малко пиршество. Взехме тетрадката за отбелязване на алпийските изкачвания и написахме: „22-24. I. 1983 г. Северната стена на Матерхорн по пътя на братя Шмид. Николай Петков, Любомир Илиев, Иван Масларов от клуб „Планинец - София, България”.

На 27 януари в 10 часа напуснахме хижата и поехме пътя надолу. Времето бе същото, каквото бе на идване. Само вятърът бе по-слаб. Спряхме, за да видим за последен път стената. Вятърът бе моделирал характерния бял „байрак” над върха. Изглежда, успяхме да улучим трите най-добри дни в месеца.

По стръмна скалиста пътека се смъкнахме на Фурген глетчер, на височина около 2800 м. Този път решихме да не ходим до Шварцзее, а да подсечем платото, в началото на което бяхме. Така си спестявахме 300-400 м денивелация. Това бе от голямо значение за нас, тъй като бяхме уморени и с тежки раници.

Движехме се по добре утъпкани ски-писти. От време на време преминаваха скиори. Представлявахме странна гледка. Вървяхме брадясали, с тежки раници и пеша – нагоре, контрастиращи с безгрижните скиори наоколо. До нас спря мъж на средна възраст.
—     Добър ден! Вие сте българите, нали? Поздравявам ви! Северната стена през зимата! Наблюдавах ви от самолета, тия дни летях около стената. – изрече непринудено. Разбира се, на немски, но Валери и Емо ни преведоха.

Благодарихме за добрите чувства. Поговорихме още малко. Значи без да срещнем досега никой, тук в района на Цермат знаеха за нас! Продължихме пътя си с нови чувства и мисли. Започнахме да осъзнаваме какво сме направили. Докато стигнахме до х. Теодул, на няколко пъти ни спираха, за да ни поздравят. На всички първите думи бяха: „Вие ли сте българите от Матерхорн?” Името на нашата страна се споменаваше с уважение!

Към 15 часа достигнахме хижата. Никой не отвори на виковете ни. Качихме се до малката стаичка. Тук бе само храната, която бяхме оставили при Кирил Плашев. Малка бележка привлече вниманието ни. В нея той пишеше, че слиза в Червиня, тъй като получил болки в стомаха. Ако преценеше, че няма друг начин, щеше да продължи за България. Това беше .станало на 26 януари, значи вчера. По-късно той разказва:

„Не дочакаха да утихне бурята. Тръгнаха в снежната виелица, без да се обръщат назад. Останах сам. На третия ден над върха започнаха да кръжат въртолети и самолети. От швейцарския митничар, с когото се разбирахме на немски, се информирах, че нашите катереха вече. Страстните привърженици на алпийския спорт наемаха като такси самолети и въртолети и наблюдаваха отблизо „неразумните българи”. Вечер лягах, но не заспивах. Знаех, че рискът е благосклонен към смелите и въпреки това да победиш Матерхорн беше трудно. Надявах се, вярвах, че момчетата ще се върнат живи и здрави. На седмия ден швейцарският митничар дойде при мен, сияещ от радост. Първите му думи бяха: „Булгари фог!” (Българите са горе). Учуди се много, като видя, че ронех сълзи. За втори път в живота си плачех - от радост!”

Тази вечер не се ограничихме с храната. Приготвихме си отлична вечеря. Накрая имаше кафе, кашу, стафиди и шоколад. Колко малко му трябва на човек, за да бъде щастлив!
Настъпи тринадесетият ден от отпътуването ни от България - 28 януари. Доста бързо свършихме работата си. Дали защото числото е фатално, но този ден не ни вървеше. Към 10 часа потеглихме към лифтената станция на Плата Роза. Пътят пи бе добре познат, но ни отне 1:30 часа. Освен пълните самари носехме допълнително два денка. Това ни бавеше, а и на лифта ни чакаше неприятност - той не работеше. Оказа се, че при вятър над 80 км/ч го спираха. Действително духаше много напористо. Влязохме в отопленото и осветено помещение. Остатъка от деня и нощта прекарахме тук. Взехме решение, ако и на другия ден не пуснат лифта, да тръгнем надолу пеша.

На сутринта се събудихме от тежкия въздух. Гъст дим бе изпълнил цялото помещение - ръкавът на пухенката на Валери се бе запалил от силния електрически радиатор. Излязох да поема глътка чист въздух. Вятърът като че ли бе по-слаб. След час се появи дежурният механик и ни съобщи радостна новина - щяха да пуснат пробно една кабина, ако желаем, можехме да се качим. Всичко, което бяхме разхвърлили безобразно наоколо, за броени минути вкарахме в раниците. В 9 часа се разделихме сърдечно с гостоприемния домакин и се озовахме между небето и земята, люляни от вятъра, но както се надявахме, в сигурно превозно средство.

Приземихме се на междинната станция. Дори в този ранен час тук бе по-оживено. Спря ни една жена; която се оказа журналистка, идваща от името на някаква туристическа агенция. Молеше ни в Червиня да се обадим в туристическото бюро на мистър Кастеларин, за да направим малка пресконференция. Обясни ни, че имало няколко информации за хода на нашето изкачване от швейцарска страна. Искаха да научат по-подробно кои сме, как така неочаквано сме постигнали този успех и т. н. Обещахме, че ще се обадим и продължихме нататък. Бяхме изненадани, че тук знаеха доста за нашето изкачване, въпреки че досега не бяхме давали никаква информация за него.

В Червиня се насочихме направо към Дома на гидовете. Посрещнаха ни сърдечно. Направихме кратко съвещание и решихме, че въпреки скромните си финансови възможности, можехме да си позволим една вечер в някой евтин хотел. Бяхме уморени, имахме нужда от вода, храна и топла удобна постеля.

Въпросният мистър Кастеларин не ни дочака да го потърсим, а сам се появи след няколко минути. Беше общителен и делови човек. След приветствията по запознаването и след няколкото думи относно събитието, което ни бе събрало, той ни направи предложение да ни уреди пребиваване тук още 3 дни - на разноски на туристическото бюро, за да отпочинем хубаво. Ние имахме намерение да останем само 1 ден, но при тези условия бързо склонихме. Обясниха ни, че имат традиция при подобни алпийски изкачвания участниците да гостуват на тази туристическа агенция. Оказа се, че да се намерят свободни места в хотел през активния ски-сезон, е трудно. Докато седяхме в малкото кафене на къщата, пристигнаха двама журналисти от вестниците „Стампа” и „Газета дел пополо”. Извадиха бележници и фотоапарати. Обяснихме им че сме уморени и е по-добре да говорим по-късно. Все пак направиха няколко снимки. Междувременно мистър Кастеларин дойде с усмивка на лице - бе открил няколко места в хотел „Брьойл”.

Следобед осъществихме уговореното интервю. Успях да разгледам Дома на гидовете по-подробно. Той е образец за алпийски дом. Целият е с фотоси и има много добре уредена библиотека. В нея е събрано може би всичко, което е написано за Матерхорн. Има много гидовници за Алпите и други планини по света. Има и богато нареден кът, показващ италианската експедиция на Еверест от 1973 г. Вече знаехме, че Мирко е един от четиримата щастливци, достигнали Еверест. Тук научихме и други неща. Например, че той е осъществил премиера по северната стена на Чима Гранде в Доломитите.

Вечерта, прекарана в ресторанта на хотела, бе също забележителна. На масата ни чакаше огромна бутилка "Вино ди тавола". Често от някоя маса ни приветстваха с наздравици, поздравяваха ни с ръкостискания. Налапахме се с макарони поръчвайки си допълнително, без да знаем, че това ще е само началото на вечерята...

На 30 януари се сбогувахме с нашите нови приятели от Червиня. Пред Дома на гидовете има паметник на алпинист, символизиращ първопокорителите на вр. Матерхорн. Пред него си направихме снимка за спомен с Мирко. Валеше сняг. На 31 януари още в 7 часа сутринта струпахме целия си багаж на автобусната спирка. Имаше силна виелица. Уличката лампа осветяваше само малък кръг наоколо и създаваше сурови отблясъци в тази хала. Такова нещо завари ли те на стената - няма спасение. По разписание автобусът трябваше да тръгне в 7:20 часа, а го нямаше. Съмнявахме се, че изобщо ще се появи. По пътната настилка имаше дебел пласт от сняг. Опасенията ни се оказаха напразни. Точно на време автобусът се появи и ни прибра заедно с още 2-3 пътници. Поехме в тъмнината надолу по заледения път.

Този ден достигнахме чак Курмайор. Разгледахме този прочут алпийски и ски-център в подножието на Монблан (4807 м). От планинската верига над главите ни нищо не се виждаше. Всичко бе забулено в мрачни плътни облаци. Намерението ни да се изкачим на Монблан през зимата явно нямаше да се осъществи. Причините бяха няколко. Първо, че още не се бяхме възстановили от изкачването на Матерхорн, и второ - нямахме френска виза. Оставаше ни само една възможност - да предприемем изкачването откъм италианска страна. Беше ни известно, че подобно начинание е твърде рисковано поради лавинната опасност, значително по-голяма в сравнение с тази по нормалния път. Все пак поискахме от местното сдружение на гидовете допълнителна информация. Отговориха ни, че в момента е немислимо подобно изкачване.

Денят бе понеделник и музеят на алпинизма, който имахме силно желание да разгледаме, не работеше. Събрахме се в малкото дворче отпред, за да решим хода на бъдещите си действия. Взехме решение вечерта да се качим на влака и да поемем обратния път към България.

На Централната гара в София не ни посрещна никой, тъй като не успяхме да съобщим за пристигането си. От Курмайор пуснахме само следното съобщение: „От 22 до 24 януари Иван Масларов, Николай Петков и Любомир Илиев изкачиха северната стена на Матерхорн по тура на братя Шмид.”

Николай Петков
1984


Към албум със снимки