Обядвахме лучена супа, след което започнахме подготовка на екипировката. Всеки от нас нещо оправяше, доизкусуряваше в последния момент. С много от специалните съоръжения и екипировка се сдобихме от приятели само часове преди заминаването. Поне половината неща, с които щях да катеря утре, не бяха мои.
С Валери и Емо уточнихме тактиката. Решихме те да ни наблюдават утре отдолу, а в други ден да тръгнат по Швейцарския ръб. Надявахме се да се срещнем на самия връх.
По принцип катеренето в свръзка „тройка” е по-бавно, отколкото обичайната свръзка от двама души. Има два начина да се избегне забавянето. При първия водачът в свръзката се обвързва в средата на двойното въже и катери напред с двойно въже. След това осигурява едновременно партньорите си, обвързани на останалите два края. С други думи вторите двама катерят едновременно на малка дистанция един от друг. Тази система има две съществени неудобства. Първо, затруднена е смяната на водача и, второ, което е по-важно, има момент, в който и тримата се събират на едно място - мястото на осигуряване. При Северната стена на Матерхорн липсват солидни възможности за осигуряване. Така че в случая се излагаме на една опасност повече - да останем едновременно и тримата слабо осигурени. Затова избрахме втория вариант, при който трябваше .да се вържем последователно в краищата на двете въжета (средният е вързан с два края). Първият трябва да измине 40 м и да спре на някое удобно място, за да осигурява. Тръгва вторият и стига до него. След това първият и третият трябва да бъдат осигурени едновременно от средния. При тази система водачът се сменя на удобно място през няколко дължини на въжето. Още в София бяхме преценили, че трябва да носим 11-милиметрови въжета, каквито бяха необходими в случая.

ИЗКАЧВАНЕТО

Северната стена на Матерхорн с преминатия маршрут
То продължи от 22 до 24 януари. В 3 часа вече бяхме станали. Аз спах неспокойно. Винаги когато трябва да ставам толкова рано, нещо в подсъзнанието ми ме кара да бъда на щрек. Валери и Емо също станаха, за да ни приготвят закуска и изпратят. Екипирахме се старателно, тъй като не трябваше да имаме пропуски. Емо и Валери гледаха всячески да ни улеснят през последните минути преди „старта”. Накрая привързахме котките към обувките, за да спестим неприятното измръзване на пръстите, което можеше да се получи, ако извършехме тази манипулация отвън. Днес нямаше и следа от вчерашното ни колебание - за нас изкачването вече беше в ход. Промъкнахме се един по един през прозореца с металната стълба. Чу се звън от удар на метал в метал и после ритмично проскърцване на котките в снега. Пожелахме си взаимно успех и се разделихме.

Погледнах небосвода, звездите бяха ярки. Разпознах няколко съзвездия. Студът съвсем проясни съзнанието ми, замъглено от недоспиването и от ранното ставане. Движехме се раздалечени заради опасните снежни мостове - над цепнатините в ледника. Подходът беше кратък и се състоеше в траверсиране с леко слизане по Матерхорнглетчер, всичко около час.

В началото имаше снежен конус, образуван от свличащи се снегове и ледове. Спряхме в горния му край, за да се обвържем с въжетата. Осветихме пътя си с челниците, поставени, върху каските. За тази сутрин бяхме предвидили извънредна батерия, която дори и неизтощена докрай щяхме да изхвърлим, когато се съмне, за да не ни тежи по-нататък. Следваше къс скален участък, на който зърнахме клин със стара примка. Бяхме на прав път. Стръмен (около 45°-50°) фирнов склон ни отведе до горния ляв ъгъл на платото. То напълно оправдава името си, тъй като представлява заравнение, покрито с фирнован сняг върху висящия ледник, изтичащ от стената. По пътя дотук максимално се придържахме вляво, за да избегнем отвесните, срутващи се сераци на челния език. Направихме дълъг хоризонтален траверс по платото. Движехме се по-скоро по интуиция, тъй като челните лампи осветяваха петно едва 4-5 м напред, а и нямаше луна.

От основата до върха стената е висока 1400 м. Дотук обаче е сравнително лека и затова за „същинска част”, висока 1100 м, се приема разстоянието нагоре от втория бергшрунд1, образуван между споменатия висящ ледник и стената.

Намерихме мястото, където бергшрундът се преминаваше удобно по мост от зацепени ледени блокове, споени един за друг. Погледнах часовника си – 6:30 часа. Изведнъж склонът се изправи и ние останахме на предни зъби на котките – 60 градуса лед! В този участък Любо трябваше да катери отпред. В началото той забиваше леден клин за междинна осигуровка на всяко въже, но после се отказа. Това беше много трудоемка операция, и то в неудобно положение - при продължителен престой на предни зъби на котките глезените се уморяваха бързо. Затова пък на края на всяко въже поставяхме по два клина, за да могат вторият и третият без губене на време и спокойно да се движат нагоре.

На места ледът беше стъкловиден. Тези участъци ни създадоха главоболия, тъй като сечивата отскачаха като от камък. Котките драскаха, едва предните зъби успяваха да проникнат на няколко милиметра, и то след силни, болезнени удари с крака. Движехме се с тенденция вляво. Такава ни беше предварителната информация.

Бяхме стигнали доста високо. Изцяло заети от изкачването, не усещахме как часовете се изнизват един след друг. Чуваха се само хиляди удари със сечивата в ледената броня, от които надолу хвърчаха безброй ледени късове с различна големина. По стръмния склон те набираха неимоверно бързо голяма скорост, почти без всякакво триене. Тази, може би отстрани красива и зрелищна гледка, за нас беше сериозен проблем. Пред очите ми притъмня от един леден снаряд, но знаех, че болката ще премине бързо и затова стисках зъби. Бяхме преминали 11 пълни въжета от бергшрунда. Струваше ми се, че тази ледена пързалка трябваше вече да свърши. Огледах озъбените над мен скали. Картината постепенно започна да ми се изяснява. А тя беше печална. Увлечени от движението с тенденция вляво се бяхме отклонили от правилния път. Ако продължавахме така, можехме да излезем на ръба на Хьорнли. От централния кулоар, който започваше да се очертава встрани, ни делеше доста голямо разстояние и сега трябваше да го преодолеем в хоризонтал!

Тази маневра ни костваше почти целия остатък от деня. Траверсирането е доста по-сложно и опасно от катеренето нагоре, отнема и повече време. Наложи се да преминем така цели 4 въжета, без да спечелим нито метър височина!

Започнахме да мислим за бивак. Не се виждаше никакво удобно място. Наоколо имаше само лед и излъскани от лавини и каменопади скални плочи. Около 40 м вдясно видях снежен ръб с малко заравнение. Преминаването се оказа доста несигурно и опасно. Когато достигнах набелязаната цел, бях неприятно изненадан - тук не можеше да се бивакува. Докато се чудех какво да правя, чух гласа на Иван – Любо забелязал някаква гънка в склона около 30 м по-нагоре. Започнах да се връщам по обратния път. Здрачаваше се и трябваше да побързаме или поне да се съберем заедно. Когато стигнах до Иван, Любо вече се беше скрил от погледа някъде по-нагоре. След поривисто подръпване на въжето започнахме да се катерим бързо в тази посока, но мястото не оправда надеждите ни. Все пак поради настъпилия мрак решихме да останем тук. Спокойно започнахме работа по „обзавеждането”. Нямаше закъде да бързаме, а и трябваше с нещо да запълним безкрайната зимна нощ! Манипулацията с инвентара беше трудна - пръстите на ръцете мръзнеха от засилващия се нощен студ. Първо забихме няколко клина, за да сме спокойни, че ще дочакаме утрото на това място, а не в основата на стената. След това започнахме да копаем в склона. Каква разлика! Досега, като катерехме, с пикела разбивахме само повърхностния слой на леда. А сега прониквахме в дълбочина. Сигурно хилядолетия не се беше размръзявало тук. Пикелът отскачаше сякаш удря на камък. В ледената маса имаше замръзнали скални късове. В тъмнината, на тънкия светлинен лъч от челника, беше трудно да се направи разлика. Само от време на време се появяваше искра - указание за „удар върху камък”. Мина доста време, а бяхме направили само малка полица в стръмния склон, широка не повече от 30 см. Опитахме да седнем, но беше много тясно и хлъзгаво - тялото неумолимо се свличаше. Трябваше да направим подобен перваз и за краката. Започнахме отново работа. Скоро се сблъскахме с нов проблем. Поради това, че склонът беше много стръмен (около 60°), трябваше да подкопаем направената с толкова труд полица, така че трябваше да намерим компромисно решение.

Разпънахме едната палатка „Здарка” на два клина и поставихме неопрена върху изготвената полица. Той остана да стърчи половината навън. Сместихме се тримата плътно един до друг, след което спуснахме върху нас шушляковата стена на палатката. Раниците прикачихме отвън, като взехме само това, което ни беше необходимо. Втората „Здарка” нахлузихме на краката си. Застъпихме я с телата си, за да не отлети надолу. Всички тези операции извършихме, без да се отвържем от въжето нито за миг, а това ни създаваше постоянно проблеми с разминаването.

Тепърва трябваше да се храним и приготвяме течности. Хванах примуса с две ръце между краката си. Любо напълни канчето със сняг и го постави отгоре. Неговото задължение беше да го закрепи с дръжката, за да не падне. Иван манипулираше с кибрита, пакетчетата чай и захарта, а и добавяше ледени бучки в канчето. Всичко това ни приличаше на кула от детски дървени кубчета, която всеки момент можеше да се срути. А тогава тежко ни! Допреди малко не се сещахме за нея, но сега умората натежаваше в ръцете и главите ни. Често някой от нас се сепваше, задрямал за секунда-две. Чудно какво ни караше да се подлагаме на такива мъчения?

Направихме 5 канчета с вода (около 7 л), която изпихме във вид на бульон или чай. Междувременно хапнахме по някой залък от скромните ни запаси. После всичко утихна.
Мисълта ми блуждаеше в най-различни посоки. Каква част от стената бяхме изминали? Едва бяхме навлезли в скалния пояс. Ако разстоянието се смяташе от ледника, това беше половината. Но ако приемехме за начало платото върху висящия ледник - малко повече от една трета. Какво ли ни очакваше през утрешния ден? Дано времето се задържи така. Преди да се покрием с тази торба, имаше звезди...

Дали от тъжните мисли или от атмосферата в палатката, но ме обземаше чувството, че кислородът е свършил. Бяхме трима души в не повече от един кубически метър. Показах главата си през страничния отвор и.жадно вдишах кристалния въздух. От небосклона ме гледаха изцъклените звезди. Сигурно беше около минус 30°С. Сещам се за книгата на Гастон Ребюфа „Звезди и бури”. Колко добре го е казал. Ето това представляват всичките тези биваци - звезди и бури. И мисъл. Нищо друго не ти остава освен да мислиш за нещо, дори да не искаш. Едва сега осъзнах кое е най-трудно в зимните изкачвания. Не студът, не снегът и ледът, а дългите нощи.

Краката ми мръзнеха умерено, трябваше постоянно да полагам грижи за тях. Непрекъснато свивах и отпусках пръстите си, разбира се, доколкото можех в тесните обувки. Беше ми много неудобно - някакъв камък ме бодеше в гръбнака. Лепкава умора и сън тежаха на клепачите ми.

Започнахме да се оправяме още по тъмно. Трябваше да се пести всеки час светлина. Направихме по чаша чай и с огромно облекчение се измъкнахме от нашия малък затвор. Отвън обаче ни очакваше ужасен студ. Тромаво привързахме котките към краката си. Това бяха най-кошмарните часове - докато отново размърдаш мускулите си и свикнеш с околния мраз. Вчера Иван беше помислил, че на 20 м над нас има площадка и почти по тъмно се беше изкатерил дотам, но го очакваше разочарование. Върна се обратно, като остави въжето на място. Сега бавно се придвижвахме по него. Часът беше 8:40. Наоколо мракът постепенно отстъпваше на светлината. Раждаше се новият ден.

Катерихме по настръхнали еднообразни скали. Имахме късмет, че е студено, иначе наоколо щеше да е пълно с нестабилни камъни. Иван се беше увлякъл по един скален пасаж и беше излязъл прекалено нагоре. След като беше опрял в много гладки скални плочи, се наложи да се върне. Направихме малък рапел и отново загубихме ценно време. Тук се наложи да пресечем по опасни скално-ледени ивици. След това траверсирахме. Нагоре следваха нескончаеми скално-ледени пасажи, така еднообразни, че дори времето започваше да губи своя смисъл. Съвсем внезапно страхотен рев огласи мъртвата тишина. Светкавично се прилепих към склона. Помислих, че е огромен каменопад, но се оказа малък спортен самолет, който прелетя твърде близо до стената. Беше ни изненадал шумът от двигателите му, тъй като при полета му между него и нас оставаше скалната грамада на върха и тогава ние не бяхме чули никакъв звук. Когато се показа от Швейцарския ръб и получихме визуална връзка, шумът ни атакува с голям градиент. Често, когато има изкачване по стената, малки самолетчета се наемат от туристи, за да видят отблизо безумците, които се катерят напук на земното притегляне. На нас, главните действащи лица на този безплатен спектакъл, не ни оставаше нищо друго освен да продължим да играем ролята си.

Следобед достигнахме първото по-характерно място. Скален ръб се прилепваше към стената и образуваше нещо като премка. Тук за първи път от началото можех да стъпя нормално с цяло стъпало на двата си крака! За сметка на това едва намерих начин да осигуря другите - наоколо имаше безобразно натрошен камънак. По-късно така и записах в дневника си - единственото що-годе удобно място за бивак по стената, по-точно най-приемливото. Намираше се малко под отвесния скален пояс на височина около 3930 м.
Нагоре предстоеше съвсем сериозно въздушно катерене. Все пак имаше достатъчно хватки и стъпки, и то сравнително здрави. Няколко въжета се движихме по отвесна скала. Нямаше много сняг, тъй като наклонът беше голям и той не се задържаше. Все пак беше точно толкова, че да не свалим котките нито за миг. Ние бяхме свикнали точно на такова катерене през зимата в България. Струваше ни се, че се придвижваме бързо, но тази стена сякаш беше безкрайна. Късият ден неусетно се изниза и тъмнината започна да настъпва съвсем неочаквано. Този път, поучени от предната вечер, катерихме, без да спираме, докато съвсем се смрачи. Така или иначе удобна площадка нямаше да намерим. Установихме се до едно ребро. С пикелите подготвихме площадка в леда. За сядане успяхме да скалъпим нещо, но за краката дори стъпки не можахме да направим. Не подозирахме, че това ще ни измъчи твърде много през следващите часове. Толкова бе въздушен този бивак, че едва успяхме да нахлузим получувалите. Когато ровехме в раниците, за да извадим необходимите ни вещи за през нощта, погрешно движение изпрати торбичката с резервни ръкавици на Иван в пропастта. В такива случаи е безсмислено да се съжалява. Много по-важно е да не се допускат такива ситуации, тъй като могат да се окажат фатални. Сега това не ни помрачи много, тъй като имахме достатъчно резервни ръкавици.

Нахлузихме втората „Здарка” на краката си и започнахме да се занимаваме с нашите обичайни неща - да приготвим вода и нещо за ядене. В този момеит, без да усетим как стана, палатката се изниза и политна надолу. Това вече беше прекалено! Дали всичко бе въпрос на случайност? Или ние бяхме вече много уморени, с приспано внимание? Все пак случаят ни накара да отмерваме всяко следващо движение. Тази нощ щеше да бъде тежка. Острият вятър и студът започнаха веднага да смразяват крайниците ни.

През изминалия ден не успяхме да излезем от средната отвесна част на стената. Наоколо нямаше много ориентири, но мисля, че се намирахме на около 4050 м. Значи по-високо и затова беше и по-студено. Вятърът не беше много силен, но достатъчен, за да отнема така необходимата ни топлина. Аз през цялото време не можах да мигна. Иван и Любо не бяха по-добре. Правехме какви ли не движения, за да не се отпуснем и заспим. Тогава студът най-лесно можеше да ни вземе в обятията си. Най-много се страхувах за пръстите на краката си. Обувките ми бяха тесни и явно кръвообращението не беше достатъчно. Утре на всяка цена трябваше да стигнем до върха. Още една подобна нощ можеше да се окаже фатална.

С нетърпение дочакахме утрото. Бяхме дремнали едва по час-два. Събудихме се по-скоро изморени, отколкото с възстановени сили. В 6 часа бяхме на крак. Направихме чай, бавно и мъчително се приготвяхме. На разсъмване бяхме готови да тръгнем. Три дължини на въжето по-нагоре стигнахме до място, където логиката на пътя се нарушаваше. Трябваше да решим - наляво или надясно. Избрах десния вариант. С две непълни въжета по ледени полета, примесени с излъскани скали, стигнах до трудно преодолима плоча. Започнах внимателно траверсиране диагонално, като с предните зъби на котките стъпвах по едва забележими грапавини. Изведнъж видях халката на клин. Достигнах я с последни усилия. Хванах се за нея и в момента, в който започнах да изнасям тялото си, тя остана в ръката ми! Това така наруши равновесието ми, че без малко щях да полетя надолу. Огледах мястото, където стоеше само допреди миг халката. Тя бе от роолплъгов клин2, който се беше счупил. Стори ми се странно, че на тази стена имаше такъв клин! Постепенно положението започна да ми се изяснява. Явно беше, че с този траверс сме навлезли в дясната част на стената, където минава директният път на Бонати. Започнах връщане, което не беше никак лесно, а и отново губехме ценно време.

Когато заех изходно положение, Любо вече се беше скрил от погледа ми, катерейки скалите - отвесни ронливи кулоарчета от жълто оцветени скали. Когато ги преминах, установих, че всичко е споено от леда и представлява една монолитна маса. По нея котките драскаха неприятно, но намираха малки грапавини, за да се задържат. За да премине, Любо свали котките си, но скоро се убеди, че това не е най-добрият начин, и на първото по-стабилно място ги постави отново.

През този ден по-често прелитаха малки самолети и хеликоптери. Дори един се доближи съвсем близо до нас. Явно ни беше забелязъл. Насочих фотоапарата към бляскавото тяло на хеликоптера. Изглеждаше красив на импозантния фон отсреща - веригата на Дан Бланш (4357 м), Циналхорн (3791 м), Аебихорн (3473 м). Настръхнали и бели върхове, но огрени от слънце, което за нас засега беше недостижимо. По законите на природата в тази част на Земята по северните стени то не огрява.

Втората половина от деня ни свари в горната част на стената. Наклонът чувствително беше намалял, но от това придвижването не ставаше по-лесно и по-бързо. Нямаше почти никакви възможности за осигуровка, катерехме много внимателно. Ледени и снежни полета с наклон 45-50° се редуваха с нестабилни скали от III и IV категория. Чувствах, че върхът не е далеч. Мястото беше по-открито и вятърът брулеше лицата ни. Започваше да се здрачава и затова, доколкото можехме, ускорихме темпото. Искахме да използваме рационално всяка секунда светлина. Умората тегнеше осезателно в краката ни. Вече трети ден катерехме без никакво възстановяване. Още от миналата нощ бяхме решили този ден да катерим, докато стигнем до върха. Това ни действаше като допинг. Усетихме, че има не повече от 2-3 въжета до края и това ни даде криле. Оказаха се 5-6, но радостта ни не беше помрачена. Вече беше тъмно, но ние по интуиция напипвахме хватките и стъпките, бяхме станали машини за катерене, вече не можехме да объркаме маршрута. Тук всички пътища водеха към върха! Ето - излязохме на гребена на някакво скално ръбче, отсреща ни духна вятър. Оттатък имаше само надолу. Вляво гребена продължаваше нагоре с малък наклон. След около 15 м бяхме на най-високата точка - 4478 м. Матерхорн, този така желан връх, беше в краката ни! Погледнахме часовника – 19:20 часа. Жалко че в тъмнината не можехме да направим по някоя снимка за спомен. Погледнах наоколо. Навсякъде се виждаха множество малки светлинки. Едновременно на север и на юг проблясваха Червиня и Цермат, нагоре ярки звезди хвърляха студена светлина. Ние бяхме странни силуети сред околната вкаменена природа. Чувствах удовлетворение и радост на този суров и красив връх, след такова изтощително, еднообразно катерене по „безобразно нареден камънак”.

Какво представляваше върхът? Тази източена четиристенна пирамида завършваше с почти хоризонтален, доста остър гребен, дълъг 150 м. От двете му страни много стръмно се спускаха хилядаметровите пропасти на стените му. Отгоре нямаше кой знае колко място, едва пазехме равновесие. Като с гигантски удар от меч по средата гребенът беше пресечен от премка, която го разделяше на две части - Италиански и Швейцарски връх. По-висок е вторият. Това разграничение е съвсем условно - границата минава по целия гребен и принадлежността им е двунационална.

Очакваше ни продължително и тежко слизане. Имахме информация, че Швейцарският ръб, по който трябваше да се върнем, е оборудван в голямата си част с дебели корабни въжета. Това донякъде ни успокояваше. Надявахме се, че по тях дори в тъмното за 3-4 часа ще стигнем до заслона Солвей. Кратко спускане ни отведе до дъното на премката. Малко вреди нея се натъкнахме на прочутия метален кръст, висок 2.80 м. Поставили са го на 23 септември 1901 г. гидовете от с. Валтурнаж. Както е обичайно той беше ориентиран в посока север-юг. Решихме да спрем за момент, тъй като тук не духаше силно. Осигурихме се с въжето на самия кръст. Толкова години стоеше на това място, удържал беше на страшни бури - затова решихме, че е добре закрепен. За първи път през този ден (вече нощ) се сетихме да сложим нещо в устата си. Хапнахме по един шоколад и разменихме по някоя дума. Решихме по време на спускането всичко да правим точно и сигурно. Добре знаехме, че големите нещастия стават именно по време на връщането, когато бдителността се приспива от умората и чувството, че всичко вече е свършило, че трудностите са зад гърба.

Николай Петков
1984


-----------------
1 бергшрунд - первазната цепнатина, образувана между стена (скала) и ледника в основата и.
2 роолплъгов клин - вид алпийски клин, забиващ се в абсолютно гладка и монолитна скала с помощта на специално шило.

Продължение - връщането

Към албум със снимки