За първи път се озовах във Високите Татри през лятото на 1976 г. Свари ни лошо време — валя сняг. Все пак успяхме да изкачим два тура от 5 категория на трудност на вр. Ошерпанце, в долината над Попрадске плесо. И сега през зимата на 1981-ва имаше сняг, но всичко беше по-различно. Пред нас блестеше в бяла премяна югоизточната стена на Ломницки шчит, висока 700 м. Сериозно изпитание в границите на един ден.
Татрите се намират доста на север и имат сравнително суров климат. В единия край на циркуса, от подножието на стената до самия връх, е построен един от най-големите телеферици1 в Европа.

За да ни е по-близо сутринта, нощувахме в Скалната хата — изоставена хижа в околността. В нея намерихме добър подслон. Подготвихме багажа за другия ден. От предпазливост сложихме в раниците освен пухенка по един получувал и примус. По такава голяма стена има изненади — може да се наложи да бивакуваме. Не я познавахме, а беше зима. С Иван щяхме да катерим в средата на стената, където се образуваше гънка (тур „Сламова цеста”). Кирил Досков и Митко Начев бяха избрали съседен, разположен по-надясно от нашият маршрут.

Рано сутринта на 5 март 1981 г. вече се борехме с първите метри. Това беше наистина борба — дебел слой прясно навалял сняг покриваше началото и ние се ровехме до шия в него. Нагоре следваше открито изкачване по скали от 5 категория. Всичко вървеше нормално. Поради това, че носехме бивачни съоръжения, раниците ни тежаха доста.

По едно време, когато навлязохме в самия централен кулоар, нагоре в продължение на 6—7 м лъсна изпъкнал отвесен натечен лед. „Пробвах” го — пикелът отскачаше като от камък. Това място се оказа костелив орех. Отне ми много време при преодоляването му. В горната част балансирах рисковано върху леда, за да се измъкна по-бързо. Оказа се, че това не е единственият подобен пасаж. Нагоре ни очакваше цяла поредица, но с по-малък наклон. Изглежда, през някои по-топли дни стопеният сняг се събира отгоре в този голям улей. През нощта всичко това замръзва и образува броня, която сега беше пред очите ни. През равни интервали от време над нас преминаваше кабината на лифта. Това разнообразяваше гледката наоколо. Отгоре туристите снимаха „смахнатите” алпинисти. В случая това бяхме ние.

В един от следобедните часове Иван преодоляваше поредната, изпречила се на пътя ни трудност. Ледът беше толкова прозрачен, че не личеше на колко сантиметра са виждащите се отдолу скали. Иван удряше ожесточено с надеждата да закрепи здраво ледената ръка. На това съоръжение при подобни ситуации доверяваме цялото си тяло. После следваше изнасяне само на предните зъби на котките. В този момент се чу неприятен звън — счупиха се зъби от клюна на ледената ръка. Последва поток от ругатни, но това, разбира се, не промени нещата. Няколкото метра, докато достигне по-стабилно място, се сториха на Иван много тежки. Не след дълго отидох и аз при него. Кабинките на лифта отдавна бяха престанали да се движат. Скоро щеше да се свечери. Ядът на Ива още не беше преминал.

- Да останем да спим тук — рече той.
- Може би върхът е съвсем близо. Нека катерим до тъмно! — отвърнах аз.

Само мисълта за бивак на тези скали през студената зимна нощ ми беше страшно неприятна. Катерих нагоре с непознато ожесточение. Иван също се зарази от мисълта още сега да стигнем до върха. Постепенно скалите станаха по-леки, а след малко се видя и станцията на лифта. Чудно как са я построили на върха на този зъбер.

По тъмно слязохме по източния ръб на върха. Липсата на осветление ни създаваше усложнения, но как да е се измъкнахме от скалния пояс. В долната част имаше построен седалков ски-лифт. Спряхме за малко до постройката за персонала в горната му част. Вече бяхме спокойни. По металните стълбове за 1 час щяхме да бъдем долу — нямаше как да се изгубим при тази „маркировка”. В следващия момент, както всичко наоколо беше мъртво, столчетата се раздвижиха и лифтът заработи. Не вярвахме на очите си. Малката вратичка се отвори и една рошава брадата глава ни каза нещо на неразбираем език. Явно беше да се качваме. Благодарихме нескопосано и се метнахме на седалките. Бяхме много уморени и това беше добре дошло за нас.

Когато слязохме долу, установихме, че няма нищо случайно на този свят. Чакаха ни Киро и Митко. Те бяха заседнали в малката приятно затоплена стаичка на долната станция. Човекът който работеше и нощуваше тук, беше намръщен, но услужлив. Киро и Митко бяха излезли по-рано през деня от стената. Слезли долу и започнали да ни чакат. Когато се стъмнило, решили, че ние слизаме, както беше в действителност. Затова помолили персонала на лифта, ако ни забележат, като минаваме покрай тях, да ни помогнат, пускайки ни лифта за няколко минути.

Следващите няколко дни се прехвърлихме в района на Мали Кежмарски шчит. В подножието на северната му стена отседнахме в спретнатата х. Брънчелова хата. Един ден отново се върнахме с Иван в циркуса на Ломницки шчит. С телеферика се изкачихме на върха. Надеждите ни не останаха излъгани. От там се откриваше забележителна панорама към околните върхове и целите Високи Татри. Те действително бяха много заострена алпийска планина!

Николай Петков
1984

---------------------------------
1 Голям лифт с две кабини, събиращи по 50-70 души. Често между двете станции няма междинни стълбове, както е при Ломницки шчит.

Югоизточната стена на Ломницки шчит: 1 - турът "Ласкова - Слана"; 2 - "Каросадович - Зайонц".