Лятото на 1981 г. премина с надеждите и желанието ми да катеря в Алпите. Всички формалности около документите бяха уредени. Бяхме подготвили необходимата храна и екипировка за тази малка експедиция. Точно тогава непредвидени усложнения с колата, с която щяхме да пътуваме, развалиха всичко. За да не отиде напразно цялата ни подготовка, с Любо и Иван решихме да си купим билети за влака и да отпътуваме за района на Тре Чиме ди Лаваредо в Доломитите.
Казана дума хвърлен камък. Два дена по-късно седяхме спокойно в купе на влака. Малко ни притесняваше фактът, че е началото октомври — далеч извън границите на летния алпийски сезон. Все пак мечтаехме за северната стена на Чима Гранде.

В Белград с Любо слязохме от влака. Исках да пусна едно писмо, което току-що бях написал до моята любима. Знаех, че влакът има престой около 20 минути. Обмених пари, купих марка — всичко както си му е редът. Запътихме се към перона. Чакаше ни студен душ — влакът беше заминал. Чудно как стана така, след като се бавихме само десетина минути. Опипахме си джобовете. Добре поне, че билетите и паспортите бяха у нас.

Качихме се в експреса от Атина за Венеция. Пътят му минаваше през Австрия, но се надявахме, че на Загреб или Любляна ще настигнем нашия влак. Представяхме си как се притеснява Иван в този момент. В Любляна действително го настигнахме и тримата отново бяхме заедно. Тогава научихме, че и Иван е имал премеждия и едва е опазил багажа ни. Влакови гангстери се бяха опитали да задигнат скромните ни запаси, но се намесила влаковата полиция.

С няколко прехвърляния достигнахме спретнатата гаричка Добиако (Италия). Стоварихме багажа си в малкото дворче зад гаровата постройка. Той образуваше внушителна купчина. Съвсем наблизо беше рейсовата спирка. Останахме като попарени. От разписанието се виждаше, че организиран превоз в нашата посока извън активния летен сезон (от 1-ви юли до 15-ти септември) липсва. Тъкмо се чудехме какво да правим, когато до нас спря микробус.

— За къде сте? — попита собственикът.
— За Мизурина — отговорихме без надежда, като сочехме камарата раници.
— Качвайте се — отвърна с усмивка мъжът. Беше като в приказките. Какво ли щяхме да правим, ако съдбата не ни беше изпратила този благосклонен човек?

На другия ден на два курса, поради голямото количество багаж, достигнахме района на хижа Лаваредо. Стръмната пътека доста ни поизпоти, но такава ни беше орисията. Малка постройка на хижата беше разположена под източните склонове на Чима Пикола. Стотина метра по-нагоре, на хубава полянка построихме палатката си.

През следващите два дни постоянно валеше — първо дъжд, после сняг. През един промеждутък отидохме да огледаме северните стени. Бяха чудно красиви, но побелели от сняг в горната си част. Бяхме огорчени. Падне ли сняг в късна есен, няма шанс да ги завариш в добро състояние след това. Нощите са студени и всичко нагоре се вледенява. Трябваше, поне засега, да се простим с мечтата си.

Бях подал главата си през отвора на палатката и гледах млечната пелена пред себе си. Само преди 20 дни участвах в Балканиадата по алпинизъм на остров Крит. Там заедно със Слави Дерменджиев изкачихме връх Костиля по нов маршрут. Но не това беше най-впечатляващото при това пътуване. Една седмица бродихме по слънчевия лазурен остров. Преминахме по 20-километров каньон с омайни кътове. После излязохме на средиземноморския бряг. Водата беше толкова солена, че изгаряше очите, а пясъкът, състоящ се от малки черни камъчета, се нагряваше така силно, че спокойно в него можеха да се пекат яйца. До този бряг не достигаше път, затова малко корабче ни отведе в Ираклион — красив старинен град. Сред югославките алпинисти в Крит беше и Стане Белак, един от изкачилите Западния гребен на Еверест през 1979 г.

Всичко това силно контрастираше с картината пред очите ми. Успокоявах се с мисълта, че е по-добре да се живее с контрастите на времето, отколкото да се слееш със сивото житейско течение - стига да можеш.

Постепенно времето се проясни. Пристигна кола, от която заизскачаха хора с катерачна екипировка. Бяха австрийски алпинисти. Попитахме ги дали нямат някой гидовник за района. Продадоха ни един, но беше много старо издание — 1960 г. Започнахме да изучаваме приветливата и окъпана в слънце североизточна стена на най-малката от Трите Чими — Чима Пикола. Тя се състои от три самостоятелни игли: Пикола, Пунта ди Фрида и Чима Пиколисима. Вниманието ни привлякоха двата най-трудни тура — Жълтият ръб на Комичи (6 категория) и турът на Касин—Рати (6+ категория) по стената на Чима Пиколисима. Всеки от тях беше дълъг по 250—300 м.

На 5 октомври сутринта вече катерехме началните метри по тура на Касин. Преминавахме трудни плочи и надвеси. Представях си как преди години Касин е стоял на това място, а над него никой още не е бил минавал. Нагоре е почти отчайващо гладко. И все пак вляво има малка стъпка, после дупка в скалата, колкото за двата пръста. Някъде горе се вижда цепка за клин. Толкова просто, че друго не ти остава освен да опиташ. Касин е прокарал този маршрут, малко преди да изкачи прочутата северна стена на Чима Овест, сякаш като генерална репетиция. Това, че бяхме трима, доста ни бавеше. Още повече, че често се сменяхме във водачеството, а това носеше допълнителни усложнения. Нямаше удобни площадки за разминаване. В края на късия ден излязохме на върха. Свечеряваше се. Отново трябваше да бързаме. С осем големи рапела, вече по тъмно слязохме по западния ръб в основата на стената. Там се поздравихме — току-що бяхме осъществили първото си голямо изкачване в Алпите.

През следващия ден преминахме Жълтия ръб на Чима Пикола. Имахме възможност да катерим по стъпките на друг голям гид от онази епоха — Комичи. Турът беше малко по лек от вчерашния. Но затова пък голямото разнообразие от цепнатини (някои от 6 категория) предлагаше свободно катерене.

В края на тези два дни бяхме уморени, но щастливи. Щяхме да отнесем в България късче от тези приказни стени. По обратния път, за да избегнем транспортните проблеми решихме да слезем пеша през планината до жп линията. Разстоянието не е малко, а и неимоверно тежките ни раници (по около 50 кг) ни бавеха. Така че това начинание ни костваше цели два дни. Имаше случаи, когато носехме на някои места част от багажа, после се връщахме за останалото. Проклинахме съдбата си. Въпреки това бяхме доволни. Успяхме да видим рядко красиви гледки. Навсякъде, където погледнехме, виждахме остри, чудно обагрени скали, пенливи потоци и ухаеща на бор гори.