Първото изкачване на българи на най-високата точка в Света. И първият цялостен траверс на този връх. Всъщност, погледнато от дистанцията на времето, това е едно от ранните изкачвания на Еверест - до българското изкачване има само 150 човека стъпили на Еверест.
ВТОРАТА АТАКА НА ЕВЕРЕСТ

25-29 април

Аврам Аврамов определя този период за почивен прели втората атака на Еверест. Всеки намира свой начин да го оползотвори. Едни слизат към долината, други остават в базовия лагер. 
Аз оставам, тъй като вече бях слизал и ходенето нагоре-надолу взе да ми омръзва. Прекарвам последните дни в леност, спя до късно. 3апочвам да се досещам как се чувстват хората на заточение. 

30 април

На общото събрание, проведено този ден за уточняване на по-нататъшния ход на експедицията и ролята на всеки един от нас в него, се определят следните свръзки: 
1. Петко, Стамен и четирима шерпи трябва да отрият парапетите, да оправят лагерите и да достигнат лагер V. 
2. Динко, Костас и трима шерпи трябва да достигнат лагер V и да изнесат кислород. 
3. 3а щурмови свръзки се определят Иван и Методи (първа), Николай и Кирил (втора) и Дойчин и Слави (трета). 
4. 3а щурмова свръзка по индийския маршрут се определят Кънчо и Трифон. 
Останалите трябва да подпомагат щурма и накрая да ликвидират лагерите. 
Разбира се, събранието не минава без перипетии. Има и доволни, и недоволни. Все пак накрая всички успяват да потиснат своите амбиции и си тръгват с желание и увереност за изпълнение на поставените задачи. 
На събранието и след него забелязвам нещо положително в ,действията и разбиранията на членовете от експедицията. След смъртта на Христо всички се чувстваме обединени около една обща цел — някой трябва да изкачи този връх и да оцелее. 
Все по-често получаваме писма от роднините, разбира се, с много задна дата. Пишат ни и хора, които не познаваме. Те ни пожелават успех и не се съмняват в него. Сега е моментът да покажем, че България не ни изпрати тук напразно. 

1 май

Групата на Петко напуска базовия лагер. В общата палатка виждам купчината първомайски картички. Едва тогава се сещам, че е празник. 
С Киро не ни свърта на едно място и решаваме да предприемем малко пътешествие до базовия лагер на перуанската експедиция под вр. Пумори и да се върнем до вечерта обратно. Разполагаме с малко време, но с много желание. Леко облечени и обути, с много бърз темп поемаме през ледника. Ходим без път и пътека, скачаме от камък на камък. Чувствам се отново волен и свободен. Изкачваме се по стръмната ледникова морена. Към целия циркус и Еверест се открива фантастична гледка. Продължаваме нататък. Под върха се запознаваме с членовете на експедицията, изкачваща Пумори. Оставаме около час. Подаряват ни по нещо – аз се сдобивам с една касетка на „Thе Whо“!
В базовия лагер се връщаме привечер — уморени, но доволни. 

4 май 

Предишните дни последователно напускат базовия лагер определените групи. Днес е наш ред. С Кира се събуждаме към 7 часа. В 8 часа отиваме в общата палатка да закусим. Към 9 часа идва Милан, за да снима тръгването ни. Гошо Имов плисва една тенджера с вода пред нас, за да ни върви. И така, отново нагоре, за кой ли път? До долната станция стигаме бързо. Каретата е горе, затова аз продължавам, а Киро остава, за да закачи товара. После следават познати неща — лебедката, леденият траверс, старият лагер I (разрушен от вятъра), новият лагер I, построен на място, защитено от вятъра. То представлява цепнатина между ледника на Лхо Ла (който се спуска към Ронгбук) и стената на връх Кхумбутце. Тук са Методи и Иван, които утре ще тръгнат направо към лагер III. 
Целия следобед приготвяме течности и храна. От яйцата на прах, консервираните домати и сиренето си правим миш-маш. Противно на очакванията ни той става доста вкусен. 
Днес Петко и Стамен достигат лагер IV. Радва ни съобщението, че палатката, която сме построили там, не е разрушена от вятъра. Шерпите им са се отказали един по един. 3адачата на групата им се усложнява от факта, че навсякъде преминават първи след продължителното безлюдие по маршрута. Това означава разчистване на купища сняг на значителна височина. Товарите, които те и следващата група изнасят, трябва да направят възможен щурма на атакуващите свръзки. 

5 май

Преходът от лагер I до лагер II е особено неприятен. 3апочва с 1,5 км ходене по почти равен ледник, на места осеян с цепнатини. Коварно и уморително. Следва стената на 3ападното рамо, която е с голяма денивелация и доста еднообразна. 3а кратко време с Кирил преодоляваме разстоянието и се установяваме в пещерите на лагер II. Отново настъпва старата тегоба — радиостанцията е на прослушване, примусите бръмчат, ние сме в състояние на странна ленивост. Пием много течности и се храним малко. Трябва да починем добре след тежкия преход. Но тук нещата се движат по други закони и умората се трупа етап след етап. 
Петко и Стамен достигат лагер V. Съобщават, че палатката е отвеяна от вятъра или от лавина. 3а щастие части от нея и други съоръжения се виждали 200 м по-ниско като по чудо закрепили се на скални островчета в склона. Двамата построяват нова палатка. Петко, който предния ден си е изпуснал пухеното яке, решава, че е по-добре да слезе и да спи в лагер IV. Стамен остава и на няколко курса успява да спаси част от необходимата за бивакуване екипировка - двата спални чувала, парче неопрен, примус.
По време на експедицията всички страдаме от болки в гърлото и изчезване на гласа. Често по радиостанцията се чува мъчително хриптене, което ни кара да се смеем. 
Динко и Костас заедно с няколко шерпи достигат лагер IV. Искат разрешение, ако на следващия ден в лагер V се чувстват добре, да атакуват върка. Шерпът Мингма също казва, че иска да опита. Стамен от лагер V съобщава, че ще изчака там и ако има с кого, ще изпробва и той своя шанс. 
В лагер III се установяват Иван и Методи. Ежедневно с тях и със следващите ни Дойчин и Слави си предаваме информация за това, какво остава в палатките, за да не мъкнем излишни неща. След нас по 3ападния гребен няма никой. 

6 май

Разстоянието от лагер II до лагер III е сравнително по-кратко от това между другите лагери. С Киро га преминаваме за около 2 часа. Отново през по-голямата част от деня седим и следим събитията в по-горната част на маршрута. 
Иван и Методи съобщават, че са достигнали лагер IV и cа се установили в палатката „Льове“. Малко по-надолу, на старото място на лагер IV, шерпите построяват малка палатка тип „Салева“. 3а тази вечер в нея се настаняват трима шерпи. Днес заедно с Динко и Костас те достигат лагер V, ката изнасят кислородни бутилки. 
Динко и Костас се обаждат от лагер V и съобщават, че се отказват да атакуват върха, тъй като краката им са измръзнали и се чувствали уморени. 3атова слизат да спят в лагер IV. Това създава усложнения, тъй като в него няма повече място. Трябва да спят четирима в една палатка, което ще притесни най-вече атакуващата двойка Методи и Иван. 
Изведнъж някой силно разтърсва палатката. Сепваме се. Трябва да е Стамен. Пускаме го вътре, предлагаме му чаша топла течност. Радваме се да видим още някой сред тази пустош. Стамен ни обяснява, че стоял в лагер V до обяд и накрая решил да слиза. Изглежда добре. Предлагам му да спи при нас, но той отказва. 3а какво повече да стои тук? Иска да слезе колкото се може по-ниско. Взирам се в очите му, но той е широка душа и успява да прикрие болката, че няма да стъпи на върха.  

7 май

Към върха остават да се движат само щурмовите свръзки. По сведения на Динко на лагер V cа изнесени 12 бутилки с кислород - по 2 на човек. С Иван Вълчев и Дойчин Василев се уговаряме по радиостанцията всеки от нас да се движи от лагер IV до лагер V с по още 2 бутилки. По този начин обезпечаваме кислород за върха и за трите щурмови свръзки. 
Движим се с Кирил от лагер III към лагер IV. Не мога да откъсна очи от скалната пирамида на върха. Опитвам се да се ориентирам за предстоящия път сред добре познатите наименования на отделните участъци — Жълтият пояс, Сивата кула. Дали ще ни се усмихне щастието? Моля се времето да се задържи поне като сега — вечер вали сняг, през деня духа вятър, но е поносимо. По средата на гребена срещаме слизащите отгоре Динко, Костас и трима, шерпи. Стискаме си ръцете, поздравяваме се. Те отлично изпълниха поставената им задача. Пожелават ни успех. И като че ли повече място за думи няма. Разделяме се — те надолу, ние нагоре. 
Иван и Методи достигат лагер V и се приготвят утре да атакуват върха. Дойчин и Слави са в лагер III, а ние се настаняваме в палатката на лагер IV. Чувстваме се здрави, но ни смущава времето. Навън вали обилно и вече има 20-30 см нов сняг. До сутринта може да станат и повече. Откъм склона върху палатката се натрупва цяла преспа и заплашва да счупи рейките, и да ни затисне. Излизам да го разчистя. Вее ужасно и набива сняг и в най-малките пролуки на дрехите. Дръжката на лопатата вледенява ръцете ми. Връщам се в палатката премръзнал и покрит целия със сняг и лед. 
Вечерта, преди последния сеанс, се сещам, че утре е 8 май — денят, в който преди две години сключих граждански брак. Натискам комутатора на радиостанцията. 
— Стефчо, искам да изпратя телеграма до София! — мисля, че ще се учуди на думите ми. 
Приготвям се да му обяснявам. Нищо подобно -той хладнокръвно приема текста й: „Поздрави и целувки за празника ни. Николай!" 

8 май

Сутринта се събуждаме към 7 часа. Не бързаме да тръгнем към лагер V. Колкото по-рано стигнем дотам, толкова повече време ще престоим на височина повече от 8000 м. А тава не минава безнаказано. В зоната на смъртта човек не трябва да си прави експерименти. 
Днес Иван и Методи атакуват върха. Тръгнали са към 3:30 часа. В 10:30 часа ние напускаме лагер IV и поемаме по стръмния фирново-леден склон под скалите. След това преминаваме дълга отвесна камина, която ни извежда на ръба. Оттук забелязваме две малки точки да се движат към върха. Още не са излезли от Сивата кула, а преваля обяд. Продължаваме внимателно по скалния гребен, който се сменя с фирнов. Уникална смесица от скали, лед и сняг. Тук гребенът се състои от странни форми на леда и от кухини, над които, като минаваме, кънти. Не дай боже да се срутят! Мисля си, че ако тук ни завари нощта, ще можем да се заврем някъде отдолу като в пещера. 
Гребенът ни води до снежно поле, в лявата част на което се вижда малка палатка — лагер V. Поглеждам си часовника — 13:30 часа. Само за 3 часа сме изминали разстоянието от лагер IV до лагер V, и то без да бързаме. Това ни дава увереност за утрешния ден. Раниците, които носим днес, не са никак леки. 3а да имаме кислород в резерв, от лагер IV сме взели по 3 бутилки, като от едната, дишаме. По този начин през нощта можем да си позволим по-голям разход на кислород. Надяваме се поне малко да възстановим силите си. 3а сметка на това, заедно с бутилките газ, храната за лагер V и останалите съоръжения, раниците ни тежат най-малко по 20 кг. 
През целия следобед Иван и Методи не се обаждат. Предполагаме, че вървят към върха, а не обратно, тъй като последния път, когато ги видяхме, те катереха нагоре. На няколко пъти излизаме от палатката. На тази височина това е особено неприятно. Някой трябва да отиде за лед, който да топим за вода. Решаваме да хвърлим жребий, но не откриваме нищо подходящо, за да изпълним замисъла си. Прибягваме до помощ от базовият лагер. Всеки от нас избира една от двете възможности — ези или тура. „Късметлията“ съм аз. 
Навън действам бързо, за да не губя топлината си. Използвам случая, за да огледам пътя нагоре. Снежен склон, който се прелива в стръмен леден кулоар. Той преминава постепенно в първия отвесен участък към върха — Камината на Манфреда. Към 17:25 часа Иван и Методи се обаждат от върха. Няма време да се радваме. Без да остават там за дълго и да търсят неща, оставени преди тях, те тръгват надолу. Часовете отминават бързо, наближава нощта. На сеанса с базовия лагер в 18 часа Аврам нарежда на всички атакуващи двойки да прекратят щурма и утре да слизат надолу. 3а нас на тази височина това идва като гръм от ясно небе. Възразявам. Предлагам, за да не се вземе прибързано решение, да се свържем отново по радиостанцията в 21 часа и тогава да решим какво ще правим. Вътрешно нито за миг с Киро не мислим да се връщаме. Думите на Аврам по станцията ни сепват. В настъпилата тишина след сеанса се чудя дали въобще той се е състоял. 
След известно време питам гласно Киро: 
— Какво мислиш па този въпрос? — казвам „гласно“, защото имам убеждението, че вече вътрешно сме разговаряли. Не помня буква по буква какво ми отговори, но го възприемам приблизително така: 
— Мисля, че върхът е прекалено близо, имаме сили, така че какво повече от това? 
Да стигнем дотук и дори да не опитаме? Предлагам в 9 часа да изчакам решението на базовия лагер и после да съобщя нашето! 
Междувременно към 20 часа Иван съобщава, че се установяват да нощуват малко под Южния връх (8750 м). Има над какво да се замислим през тези 3 часа. Преди нас вече четири свръзки се качват на върха по 3ападния гребен (включително словенците преди нас). И всичките за сравнително дълго време — съответно 15, 14, 12, 9 часа. 
Остава 1 час до 9 часа. Лежим мълчаливо един до друг, всеки зает със собствените си мисли. Те па някакъв свой ред и логика преминават в съзнанието ми. Височината, на която се намираме, е гранична. 3дравият разум неумолимо тегли назад. Но какво значи „здрав разум“? Същият този разум долу недвусмислено ни казваше, че трябва да стъпим на кота 8848 м. 3начи сега не може да е друго — напротив, сега сме най-близо до целта! Впрочем не, Иван и Методи са по-близо, те са фатално близо! Оттук нагоре е друго. Много е тънка нишката, по която се стига от изкачения връх към живота. Трудно е да се прецени дали не си купуваш еднопосочен билет. Христо рискува и успя. Но угасна — някъде тук, горе. Иван и Методи са в подобно положение, поне така си мисля. Има ли въобще път обратно? Убеден съм, че има. Просто не трябва да се греши. 3ащото при грешки тук, както казва Меснер, се плаща „веднага в брой“. 
На сеанса в 21 часа съобщаваме, че към върха ще тръгнем в 3 часа през нощта. Ако в 10 часа най-късно не сме под Сивата кула, ще се върнем обратно. Повече усложнения няма да създаваме. Аврам дава съгласието си. 
Цялата нощ не мигваме. Предпочитаме да сме будни, за да можем да се приготвим навреме. Какво по-нелепо от това да се успиш под Еверест? Слушаме с радиостанцията концерта по желание, който се устройва от колегите в базовия лагер, за да държат будни Иван и Методи. Те не трябва да заспят в никакъв случай. Ние също се борим със съня. 3а капак на всичко вън отново превалява сняг. Но връщане назад няма. 
В 1:30 часа започваме да се обуваме, в 2:30 излизаме от палатката. Докато привързваме котките към обувките си, ръцете ни се вледеняват. Поглеждам малкото термометърче, което виси на раницата на Кирил. То е разграфено до минус 35 °С. Показание липсва. Краката ми започват да изстиват. Не бива повече да стоим на едно място. Поставям кислородната маска на лицето си, повдигам я леко и питам базовия лагер колко е часът. Точно 3. Милан е. Съобщавам, че тръгваме. 
Докато си вдигна раницата, светлината от фенерчето на Кирил бързо започва да се отдалечава. Хвърлям един поглед към небето. Не навсякъде, но тук-там се показват звезди. Приемам това за добър знак и поемам нагоре. 
Снимка: Камерата на Христо Проданов и знамето, които свалихме от Еверест 


НАЙ-ДЪЛГИЯТ ДЕН 

Първите 50-100 м вървим по снежното поле, на което се намира лагерът. Падналият снощи сняг е заличил почти напълно следите на Методи и Иван. Появяват се скали и ние избираме пътя си по тях, за да избегнем склона поради лавинната опасност. Челникът ми осветява съвсем малко пространство пред мен и образува светло петно сред околната тъмнина. Сурово, но красиво. Впрочем красота човек може да открие във всяко нещо. Съжалявам, че няма луна. Постепенно склонът се изправя и катеренето става още по-опасно, тъй като отдолу ледът е стъкловиден, а отгоре има пръхкав нов сняг. Всяка стъпка трябва да е много внимателна, тъй като при едно подхлъзване първото място, където ще спрем, е на 2000 м по-долу, на ледника Ронгбук. 
Постепенно околните черни стени се събират и образуват много стръмен скален кулоар. До върха ще катерим само скала. Твърде неприятно е, че има много сняг по хватките и стъпките. 
В кулоара ни очакват няколко напълно отвесни прага. По тях висят стари въжета, невдъхващи никакво доверие, останали още от югославската експедиция. Избягваме да ги натоварваме, тъй като има вероятност да се скъсат. Целият този участък се нарича Камината на Манфреда. Манфреда е първият алпинист, югославянин, който я е преминал. 3а целта му се налага да си свали ръкавиците и ръцете му измръзват. После ампутират част от пръстите му. Той не стъпва на върха, на това правят неговите другари. 
В края на камината се натъквам на раницата, оставена от Христо. Тя е привързана към въжето. Двоумя се дали да я отворя. Поглеждам нагоре — Киро се движи бързо и светлината от фенерчето му едва се вижда. Без да мисля повече, продължавам. Следва почти хоризонтален траверс наляво. От самия му край към кулоара Хорнбайн продължава тънко въже, което се губи в тъмнината. Явно е останало от японска или американска експедиция, които обаче не са достигнали върха. Ние не можем да го ползваме, тъй като нашият път е вдясно по 3ападния гребен. Там няма стари въжета, пътят е открит. 
Намираме се в началото на Жълтия пояс. 3апочва да се развиделява. Дотук не спираме нито за секунда. Усещам, че се движим много бързо, но не се успокоявам. Големите трудности са все още напред. Нагоре се редуват малки стенички тук-там пресечени от корнизи в стръмни ронливи скали. Решавам да настигна Киро, ускорявам движенията си, което ми коства крайно усилие, задъхвам се неимоверно, чувствам се с кислородната маска ката с противогаз. Свалям я за момент, но затоплените от нея части на лицето започват да замръзват, а подобрение не усещам. Слагам я отново. 
Катеря почти отвесен скален пасаж, пресечен от цепнатина. Използвам т. нар. способ Дюлфер — краката и ръцете на противонатиск. Това е свързано с голям разход на енергия. Изведнъж шлангът (гумената тръба) между кислородната ми маска и бутилките се закачва на скален издатък. От усилието маската ми се смъква на шията. Ни нагоре, ни надолу. Колко мога да издържа така — минута, две? Ръцете ми започват да се уморяват, задъхвам се. Поглеждам надолу, където много далеч е ледникът Ронгбук. Нямам голям избор. Напрягам всички сили и се отмествам няколко сантиметра нагоре. Шлангът се разтяга, доколкото може, и после рязко се освобождава. Слава Богу! Бързо се придвижвам до най-близкото място, където мога да застана по-стабилно. В първия момент ми се струва, че тръбата се е скъсала някъде, но за, щастие гумата, от която бе направена, не е изгубила напълно еластичността си от студа и не се е скъсала, а се е откачила от скалния издатък. 
3ората ни заварва по средата на Жълтия пояс. Вдясно от ръба се вижда част от югозападната стена на Еверест. Нямаме много време да се любуваме на тази гледка. Под Сивата кула се обвързваме с въжето. Носим 50 м въже, дебело 6 мм. Нагоре е около 80 м почти отвесен ронлив участък, обилно натрупан със сняг. Не се двоумим, а веднага пристъпваме към преодоляването му. Срещаме два скални клина, останали от предишна експедиция. 
С Кирил досега не сме си казали повече от 2-3 изречения. Разбираме се отлично и без думи. Точно над Сивата кула ми свършва първата кислородна бутилка. Не искам да я оставя на гребена, затова я хвърлям надолу. Обстановката се „разнообразява“ от вятъра, който под остър ъгъл ни брули отляво и ни кара да крием тази част на лицата си. Често сме обвити в мъгла, прехвърча и сняг. Над Сивата кула следва лек склон, който ни извежда на самия ръб. 3а всеки случай се оглеждаме внимателно, но не виждаме никакви следи от Христо. Продължаваме. Следват стръмни пасажи, които се редуват с по-леки прекосявания. До самия връх катерим в свръзка. Това означава, че докато единият се движи, другият стои на едно място и го осигурява. Действаме така не само поради теренните форми. Напротив — те позволяват на места да катерим едновременно. Предпочитаме да катерим максимално бързо и интензивно, което наистина е много изморително и в края на 50-те м се задъхваме твърде силно. Но следва кратка почивка, докато другият катери, през която дишането се нормализира. Така избягваме бавното монотонно набиране на височина, при което погледът се замъглява от постоянното усилие за всяка нова крачка. 
Между 8730-8800 м се намира последната трудна преграда към върха. Това е скална стена, която, ако беше на морското равнище, сигурно щеше да е от III категория на трудност, но тук действително е преграда. В основата й се натъкваме на жълта кислородна бутилка. В края на стената Кирил преминава по пасаж от скални блокове. Извиква ми, че оттам няма да може да се премине, прехвърля въжето по вляво и се скрива от погледа ми. Когато свършва въжето, тръгвам нагоре. 3а зла беда след десетина метра то ме извежда право през пасаж с чувствителен обратен наклон с дължина около 4 м. Наляво и надясно виждам, че има възможност да се премине много по-лесно. Опитвам да прехвърля въжето оттам, но Кирил го е опънал и то не помръдва. Изглежда, Кирил смята, че съм затруднен от нещо и се мъчи да ми помогне. Все пак трябва да направя нещо. Пасажът е пресечен от тънка диагонална цепнатина. Катеря се 1,5-2 м по нея, след което пъхам клюна на пикела си в цепнатината и се набирам. Озовавам се в незавидно положение, на блок. Наоколо е абсолютно гладко. Бързо съобразявам, че не мога да мръдна нито сантиметър и решавам да се върна обратно. Но и това е трудно. Накрая съм принуден да скоча на широката около 50 см скална полица. 
След тази маневра Кирил, изглежда, разбира, че нещо не е в ред и отпуска „корем“ на въжето. Успявам да го прехвърля малко встрани и продължавам по заснежен диагонален пасаж. 
Намираме се на около 8800 м. До върха остават не повече от 50 м денивелация. Усещам, че наклонът намалява и все по-трудно се набира височина. Преодоляваме скално-фирнов гребен с голяма дължина. Движим се на взаимна осигуровка. Очакваме всеки момент да достигнем върха. От дясната страна, над югозападната стена има големи снежни козирки. Това са моделирани от вятъра форми, които са красиви отстрани, но са много опасни, ако се окажеш върху тях. 3атова се придържаме към лявата страна на ръба. Движим се в мъгла с видимост около 20-30 м. Изведнъж гребенът, по който се изкачваме, свършва. Пред очите ни се спуска североизточният гребен към Китай. Надолу, на север, в млечна пелена се губи стената между западния и северния гребен. На юг, над снежните козирки е бяло и не се вижда нищо. Чувства се, че в там е 2,5-километровата пропаст на югозападната стена. И така — намираме се на върха! 
Минават може би минута-две, докато осмисля този факт. Липсата на простор и панорама към околните върхове обезличава всичко. Киро ми иска радиостанцията, за да се обади в базовия лагер. Поздравяват ни. Съобщават, че е 9:11 часа. Изненадващо рано дори за самите нас. Едва тогава се сещам да сваля раницата от гърба си. Сваляме и кислородните маски от лицата си. През цялото време от престоя ни на върха дишаме „въздуха на Еверест“. От многократно коментирания евентуален срив и кислородна недостатъчност при сваляне на маската за продължително време на тази височина няма и следа. 3абивам здраво пикела във фирна и на него окачвам раницата, за да не политне надолу. Няколко метра по-ниско се виждат разрушени скали. Кирил отива и донася няколко камъка. 
Какво изпитвам в този момент? 
Щастие? Не, по-скоро удовлетворение, притъпено и неосъзнато, по-скоро облекчение.
Възторг? Не, това понятие свързвам винаги с някаква особена възбуда, а такава у нас липсва. Дори в душата ми витае особено спокойствие от мисълта, че сякаш всичко е по местата си, даже самите ние, като че ли е в реда на нещата да стоим на тази заветна точка от земното кълбо. Само в момента, когато вземам радиостанцията в ръцете си, за да говоря с базовия лагер, нещо радостно трепва у мене, може би гордост от факта, че увенчаваме усилията на много хора, които искат Еверест да бъде и български. 
Изтощение? Не, чувствам сили в себе си, знам, че и Киро е с голям резерв. В крайниците тегне умора, но я смятам за поносима след форсираното изкачване. 
Страх? Не, с изключение на дълбоко закътания инстинкт за съхранение у всеки човек, който ни пази от фатални погрешни стъпки. Може би именно благодарение на него в главата ми витае една натрапчива мисъл. Трябва, непременно трябва да се измъкнем оттук невредими. С Кирил така и не си стискаме ръцете на върха — ще направим това, преди да влезем в базовия лагер, когато ще е действителният край на това приключение. 
В краката ми има синя кислородна бутилка, по-голяма от нашите, явно оставена за доказателство от предишна експедиция. Претърсвам с поглед наоколо. От това, за което Христо съобщи, че се намира на върха, не се виждат следи. Върхът представлява снежен гръб с дължина 10-12 м и ширина 1 м. Не виждам смисъл да губим време и сили, за да преровим такова голямо пространство. Падналият пресен сняг с помощта на вятъра е покрил следите, оставени от Методи и Иван. Успокояваме се с мисълта, че те също не са открили нищо. 
От джоба на раницата изваждаме сувенирите, които носим заедно с трите флага — българския, непалския и на ООН. Това са нещата, които са ни дали най-близките хора, за да ги изкачим на най-високата точка на планетата. Снимаме се с фотоапарата, след което привързваме флаговете към кислородната бутилка и я вкопаваме здраво във фирна. На върха престояваме около 25 мин, след което тръгваме надолу, но няма никаква видимост. 3наем, че трябва да се движим на юг. Но в тази посока са козирките, не можем да направим и крачка! Носим компас, така че с посоките сме наясно. Свързваме се с базовия лагер, за да направим справка с картата, която имат там. Резултатът е логичен — южният гребен си е на юг (c 2-3° отклонение). Правим предположение, че гребена вади не точно на върха, а например на 50-100 надолу по североизточния. Теренът предразполага за това — видимата част на североизточният гребен се спуска плавно надолу. Следвайки този ред на мисли, се спускаме в избраната посока. 
Не мога да кажа с точност каква денивелация преодоляваме по този начин. По-късно, като анализирам темпото ни на движение и времето, което ни отнема цялата тази „разходка“ в Китай, установявам, че денивелацията е около 60 м (по картата около 300 линейни) . Слизаме, като очакваме всеки момент да се отклони ръб, водещ на юг. Надяваме се така да намерим правилния път към южното седло, откъдето по предварителните уговорки трябва да преминем.
Спускаме се 15-20 мин, а път на юг няма! 3апочва да ме гризе съмнението. В този миг дали защото напускаме зоната на мъглата (по-точно облака), или тя започва да се вдига, но се открива гледка по целия северен гребен. Далече в ниското виждаме познатото седло Чанг Ла. Беше ни познато, защото то е първото нещо, което човек съзира, когато от непалска страна се изкачи на превала Лхо Ла. Спираме да обсъдим положението. 
Пътят надолу е примамващ и ако продължим, може би още днес ще достигнем ледника Ронгбук, а оттам до лагер I не е далеч. Но много място за разсъждения няма. Предполагаме, че по южния гребен нашите другари се нуждаят oт помощ, но дори и да не е така, разрешение за навлизане в китайска територия нямаме и не се знае какви усложнения могат да настъпят. 
Пътят към южния гребен минава отново през върха! Отново поемаме нагоре. Трудно е, когато вече слизаш, и то на височина 8800 м, знаеш, че има надолу и само надолу и изведнъж трябва да се върнеш обратно. Това изисква особено мобилизиране и психическа пренастройка. През следващите минути в главата ми се въртят странни мисли. Тук-там оставяме дълбоки следи, които навярно няма да се заличат през следващите няколко дни! 3ная, че от Ронгбук Шар през превала Чанг Ла по Китайския път от 1960 г. в момента действа английска експедиция (не описаната вече злополучна експедиция) . Чудех се какво ли ще си помислят те, когато стигнат дотук и видят неводещите доникъде човешки следи. Сещам се без особена връзка за Мелъри и Ървин. На 8 юни 1924 г. те напускат щурмовия си лагер и напредват към върха. От лагера ги наблюдава д-р Одел. Той ги изгубва от погледа си поради паднала мъгла на височина 8600 м, все още катерейки нагоре. Остава загадка дали още в тази далечна година Еверест не е бил изкачен от тях. Те изчезват безследно — повече никой не ги е видял. По абсолютно аналогичен начин на същото място изчезват Питър Бордмън и Джо Таскър в експедицията на Крис Бонингтън през 1982 г. Две свръзки, изчезнали безследно в две отдалечени във времето епохи, но на едно и също място, недалеч оттук...
След малко, сякаш за да ни поздрави, за първи път през този ден се показва слънцето. То огрява връхния купол и всичко се превръща в приказна феерия. Над снежните козирки на юг се открива фантастична гледка към южния гребен, който сме подминали незабелязано. Слънчевите лъчи се пречупват красиво в огромните снежни образувания и невиеща, които се виждат от тази страна. Първото нещо, което се сещам, е, че колкото са красиви, гледани оттук, толкова опасни ще са, когато преминаваме по тях. 
В 10:08 часа сме отново на върха. Този път на няколко метра от бутилката, на която сме завързали флаговете. Откриваме мястото, което преди 20 дни Христо описа по радиостанцията. Това, което сме помислили за козирка, се оказва началото на южния гребен. Този връх наистина е идеален. И трите ръба на огромната му пирамида (западен, южен и североизточен) се събират в най-високата точка! Подобно разположение се среща рядко и е странно, че никой не го е описал. Ние го установяваме, като за тези няколко часа обхождаме и трите ръба на връхния купол за Еверест!
Четирите съветски бутилки, за които става дума при изкачването на Христо, са поставени под формата на пирамида. Снегът около тях е фирнован и те стоят почти изцяло заровени на най-високата точка на земята. Преместваме българския флаг на това място и го превързваме здраво за вентила на една от бутилките. Между тях е образувана малка кухина. Свалям ръкавицата и бъркам вътре. Намирам малка шушлякова торбичка, в която е пъхната камерата, изнесена от Христо на върха. Твърде впечатляващо откритие. Разравяме пресния сняг наоколо. Намираме и двете злополучни ракети, които Христо се е опитал да изстреля оттук, но връвта се е скъсала. Едната взимаме със себе си, а другата оставяме там. 3наем, че на върха трябва да има дуралуминиев триножник, поставен от китайската експедиция през 1975 г., за да удостовери изкачването си. На снимка с Меснер и Хабелер от 1978 г. съм виждал този триножник. 3нам също, че е висок около 1 м. Сега от фирна, който го обгръща, се показват едва 5 см. На него е прикрепен червено-бял флаг от предишната експедиция. Вземаме част от него със себе си – трябваше да го разкъсаме. След това като че ли повече работа тук нямаме. 
Неусетно са минали нови 25 мин. Поемаме надолу. След около 300 линейни метра, малко преди Южния връх на Еверест (8750 м), съвсем изненадващо срещаме човек — Фу Дорджи от индийската експедиция. Намира се в странна еуфория, може би защото току-що му е свършил кислородът. Моли ни да разговаря по нашата радиостанция със своя ръководител. Много неприятно, защото разговорът продължава поне 10 мин и е много оживен. Май не му позволяват да продължи. Ние не разбираме нито дума, тъй като говорят на хинди. Накрая, изглежда, Фу Дорджи получава разрешение, тъй като се разделяме с „гуд лък” и продължаваме в различни посоки — той нагоре, ние надолу. 
Съвсем скоро, на около 30 м под Южния връх откриваме Методи. Той лежи съвсем близо до гребена в една от онези феерични форми на снега, които се виждат от североизточния ръб. Местоположението обаче не му носи особена защита от вятъра и снегът е започнал бавно да засипва тялото му. Наоколо се виждат двете кислородни бутилки, които са свършили още през нощта. Тук е и раницата на Методи, а което е по-учудващо — и раницата на индиеца, когото срещнахме по-нагоре. Той, изглежда, е спрял тук, видял е, че не може да помогне (нямал е достатъчно кислород) и е продължил. Максималната доза кислород, която даваме на Методи, му помага да се съвземе и след няколко минути той започва да говори. Имаме малко течност в термоса. Всичко това, заедно с неимоверните усилия, които полага Методи, му позволяват да се изправи, но краката са му в плачевно състояние от измръзването. 
Слизането надолу беше мъчително. С 6 милиметровото въже, което носехме с Кирил, се вързахме и тримата. Кирил вървеше отпред, след него Методи, а аз ги осигурявах през забит пикел във фирна. На най-стръмните места Методи се влачеше надолу осигурен с въжето, а Кирил го направляваше. Добре беше, че теренът беше достатъчно стръмен, и без скали. В долната част, където наклонът намалява, Методи вече ходеше и така бавно достигнахме Южното седло, където имаше палатки на Индийската експедиция.
Помогнахме на Методи, но голямото страдание от тези 2-3 дни понесе именно той. Методи бе изтощен до крайност, а краката му бяха в такова състояние, че сякаш стъпваше върху жарава. 
Не беше лесно и на Иван. След тежката нощ той е тръгнал надолу да търси помощ. Смъкнал се е сам до лагер IV (индийски), а над лагер III го е посрещнал Трифон Джамбазов. 
С Киро в лагер IV (на Южното седло — 7986 м) прекарваме ужасна нощ. В една напълно празна палатка, без спални чували и неопрени, които да изолират от леда, без кислород. Все пак и на това сме благодарни на индийците, дадоха ни и примус да си направим течност. За Методи и Иван предоставиха друга палатка, в която трябваше да видят в какво състояние са краката на Методи и какво може да се направи. С Кирил клечахме в палатката, защото не можехме да седнем направо върху леда. Обезумели от студ излязохме и почнахме да обикаляме наоколо, да търсим някаква изолация. Намерихме тънки кори от шперплат, части от кашони в която носачите на индийците са снабдявали лагера. Това беше важно, за да можем да седнем в палатката.
Връзката с базов лагер не беше добра. Южното седло е огромно заравнение. От което няма пряка видимост надолу към Западния циркус и базов лагер. Вече в началото на нощта се наложи да потърся място за връзка, каквото се оказа на няколко стотин метра в посока запад.
Без сън ни се събират 65 часаl Като си помисля, че в София само след една безсънна нощ съм като пребит дни след това. Но сега нямаме право да се отпуснем нито за миг. Обстановката е такава, че възбужда съзнанието, пробужда рефлексите, дава живот на крайниците и те правят всяко следващо движение. 
В лагер II на индийците ни посрещат като свои. Тук са и ръководителят на индийската експедиция — забележителен човек, военен, и лекарят им доктор Мина. От базовия лагер идват нашият доктор Стайко Кулаксъзов и трима алпинисти. 

На 13 май и последните българи заедно с Иван Вълчев слизат от склоновете на Еверест през опасния ледопад Кхумбу. На другия ден, 14 май, опразваме базовия лагер. Там остават само палатките на индийците, за които Еверест е все още напред. 
Поемам бавно надолу по камъните на ледника Кхумбу. Свършва това голямо предизвикателство към страданието, Жестокия път към Еверест. Вярно е, че поемаме пътя надолу, за да занесем на всички българи частица от нашия Еверест. Но в този момент аз нося у себе си и малко тъга. Може би някои други оставят на върха много повече, но аз оставям тук част от сърцето си.