Предната група е свършила добре своята работа. Построена е лебедката за изнасяне на багаж и е трасиран маршрута до т.н. "горна станция" (6080) м. Това е отличен старт за експедицията и начало на изграждането на височинните лагери.
ИЗГРАЖДАНЕ НА ВИСОЧИННИТЕ ЛАГЕРИ

Аклиматизацията на всеки един от нас е съществен фактор при изкачването на Еверест и може да се окаже решаващ. Много хималайски експедиции предпочитат да проведат аклиматизационни изкачвания на съседни по-ниски върхове от основната им цел. Така многократното, монотонно и еднообразно преминаване по един и същи маршрут се свежда до минимум и се запазва емоционалният заряд на алпинистите.
 

Схема на Еверест с маршрута на българската експедиция

На Еверест по Западния гребен подобен „лукс” не можем да си позволим. Аклиматизацията трябва да проведем по време и комбинирано с изграждането на височинните лагери. Цялата си воля и енергия трябва да концентрираме и отдадем единствено и само на Еверест. Първата и основна задача е на лагер I да се изкачат 3 тона съоръжения, храна и екипировка. Това означава 200 изнасяния на товари по 15 кг и 100-150 курса с лебедката!

23 март

Въпросителните са много и ръководителят на експедицията започна веднага да ги решава. „Полагат” ни се 3 дни почивка в базовия лагер до първия работен курс. Аврам предложи, ако има желаещи, предвид напрегнатата програма в краткото време на предмусона, да поемат нагоре един ден след пристигането ни на базовия лагер. Чувствам се добре въпреки продължителния трекинг и се отзовавам с готовност. Трябва да изнесем по 12 кг товар до кота 5900 м, където е долната станция на лебедката. Решавам още в този първи курс да изнеса и някои мои лични съоръжения и фотоапаратура. Раницата ми „набъбна” на 20 кг.

Интересна е първата среща със стената на Лхо Ла. Когато времето е благосклонно към нас в продължение на 3-4 дни, тя се „отърсва” от снега и чистата и топла скала се простира между ледените прегръдки на глетчерите Кхумбу (където е построен нашият базов лагер) и стъклената броня на превала Лхо Ла. В такива моменти дори си позволяваме предизвикателството да катерим по чистата скала с леки спортни обувки.

Това, разбира се, е съпроводено с немалък риск. При по-продължителен снеговалеж, както се случва често през втората половина на експедицията, има вероятност състоянието на стената да ни „блокира” далеч от топлите височинни обувки, които оставяме в палатката при долната „лифтова” станция. При това следва неминуемо тежко мръзнене на краката - нежелателно в суровата обстановка по гребена.

Вървя бавно по ледника, осеян с ледени кули, замръзнали езерца, разхвърляни скални блокове, малки цепнатини. Сред този привиден хаос тук-там се вижда, че човекът е минал. Обърнал е камък, оставил е следи по повърхността на гладко езерце, натрупал е малка пирамидка от камъни, поставил е трасьор с флагче. Изкачвам се по ледниковата морена. Нагоре следва стръмен сипей от скални блокове, който опира в стената на Лхо Ла. Над него спирам и докато слагам сбруята и каската, поглеждам наоколо. Трябва да съм на около 5600 м, на нивото на ледопада Кхумбу. Като гледам безобразно насечената му снага, се радвам, че нашият път не минава оттам. Впрочем още не знаех, че и това ще стане в края на експедицията.

Нагоре започват поставените от предната група въжени „парапети”. С такова гръмко име се ползват фиксираните към склона обикновени алпийски въжета. Използвам самохват (фиксиращо съоръжение) за осигуровка, въпреки че трудността не е голяма - I-II категория.
На отвесните места раницата ме тегли усилено назад. Това първо катерене по Лхо Ла ми е приятно. Винаги съм предпочитал разнообразната скала пред монотонното ходене по снежен склон. Само едно е неприятно и постоянно ни кара да бъдем нащрек - скалата е ронлива, има свободно стоящи блокове. Долната станция представлява корниз, широк около 1 м, в единия ,край на който е построена малка палатка. На другия му край на солидна установка е закрепено носещото въже на лебедката с обтегач за натягане и регулиране.

24 март

Имаме почивка в базовия лагер. Сутринта с Методи изкопаваме в леда канал за оттичане на водата от палатката за съоръжения. Следобед помагам на Стефчо при прокарване на електричеството - малкият генератор „Хонда” 1600 W при товар повече от 500 W спира. Причина е намаленото парциално налягане. На тази височина то пречи и на машините - не само на хората.

Опитвам се да вникна в сложната схема на агрегата. В института в който следвам (ВМЕИ) изучаваме подобни механизми, тъй като специалността ми е „Електрически машини и апарати”. Въпреки това не успявам напълно - изглежда времето от година и половина (откакто съм прекъснал) си казва думата.

25 март

С Тодор имаме задача да изнесем товари до 5900 м, после да отидем на горната станция (6080 м), да работим с лебедката и вечерта да слезем в базовия лагер.

Между 5900 и 6080 м, където е построена лебедката, стената на Лхо Ла е отвесна и най-трудна за изкачване - до V категория. Голяма част от нея е оборудвана с въжени стълби. Началото дори е в надвес. Тук се катери приятно, тъй като раницата е лека - има само лични вещи, останалото се изнася с лебедката. По-късно плащаме двойно за това. Оставените долу товари трябва да се озоват на кота 6080 м, което става. на ръка с лебедката.

С Тодор „извъртяваме” 5 товара, всеки един по 30-50 кг. Изтощителен труд! Един-два пъти дори ми причернява от умора и напрежение.

Събуждам се късно на другата сутрин, тъй като на нашата четворка се полага почивка преди първия курс от графика. В базовия лагер използвам всеки свободен час за сън.
През деня групата на Христо (Трифон, Людмил и Стамен) построява 2 палатки на лагер II, с което поставя основите за цялостното му изграждане.

Голяма лавина от лед се откъсва от Лхо Ла и затрупва пътя на индийците заедно с петима шерпи (техният базов лагер е в съседство с нашия). Един загива на място, а двама са тежко пострадали. Стайко оказва помощ на техния лекар. От днес започват да строят площадка за кацане на хеликоптер, необходим за евакуация на пострадалите.

27 март

Две групи или половината експедиция поемаме нагоре, за да работим по изграждането на лагер I и за да пренесем товари между горната станция и лагер I. До лагер I всеки се движи сам. Това го изисква и теренът, тъй като има много опасни пасажи, застрашени от каменопад при малко невнимание. Изчаквам слънцето да огрее хубаво и напускам базовия лагер. Чувствувам, че от студения и сух въздух гърлото ми става все по-зле. На лебедката работят Огнян и Иван. Пристигам сравнително рано при тях и им предлагам помощта си. Тук има вече огромна камара багаж, а всичко трябва да се пренесе отсреща на лагер I. Необходимо е да се прекоси стръмен склон от твърд лед, после да се слезе към превала, където на едно заравнение има вече построени няколко палатки.

С Петко се натоварваме колкото можем и поемаме нататък. Трябва да построим една от големите палатки „Салева-Еверест”, а за нея е необходима голяма площадка в склона.
Вкопаваме палатката максимално, за да я предпазим от поривите на вятъра. Огромният купол на тази не особено удачна за случая конструкция ми се вижда като платно на ветроход. Затова с две дълги въжета в четирите посоки фиксираме върха на носещата мачта.

През нощта с Петко и Слави сме в палатката „Керимор”, която представлява паралелопипед с площ 2x1,2 м. Теснотията за кой ли път ни кара да се убедим, че колкото и да е голяма палатката, за трима тя не достига. Посред нощ ставам и излизам навън. Студен напорист вятър ме обсипва моментално с дребни ледени кристалчета. Премествам се в съседната подобна. палатка, въпреки че е пълна със съоръжения и храна. Докато и отворя ципа, ръцете ми замръзват - трябва да е около минус 30 °С.

28 март

Още един тежък изтощителен ден работа на лагер I и пренасяне на товари между горната станция и лагер I. Вече наближава краят на деня, когато една идея на Любо ме завладява и мен. С него и Петко започваме осъществяването и. Между горната станция, където е чиста скала, и крайната част на Лхо Ла, където е стъклен лед, опъваме 100-метров „тролей” - максимално натегнато въже, по което с резервната карета от лебедката и тънкото теглещо въже можем да транспортираме товарите. Така спестяваме работата на хора между тези две места. По тъмно се прибираме в базовия лагер.

31 март

Отново сме по склоновете на Еверест. От вчера сме на лагер I, днес поемаме към лагер II. В група съм с Кънчо, Петко и Тодор. Задачата ни е да поставим начало за изграждане на лагер III.

От снощи Западният гребен показва истинското си лице. През нощта духа силен вятър, но днес е по-тихо. Сутринта с Петко отиваме до горната станция, тъй като ни липсват някои съоръжения за трасиране на пътя към лагер III. После разпределяме товарите за шерпите и нас. Към 10 часа поемаме нагоре.

Какво представляват пътят към лагер II? Прекосява се целият превал Лхо Ла. Разстоянието е около 1 км с множество коварни цепнатини, което ни кара да сме нащрек. След преминаването на бергшрунда идва стената на Западното рамо на Еверест. Началото е стъклен лед с наклон 40-50°. След скалната бариера, която във втората половина е съвсем отвесна. Тук има доста клинове, останали от предишни експедиции. В горния край са поставени две стълби от стоманено въже, за да се улесни преминаването - подобно на стената на Лхо Ла. От върха на скалната бариера следва безкраен стръмен склон от скали, лед и много неприятен сипкав сняг, който прави подхода към лагер II особено изтощителен. Впрочем на човек нищо не му остава освен да се превие под раницата и да продължи нагоре стъпка по стъпка. Лагер II (6770 м) се състои от три малки палатки „Салева”, вкопани в ледения склон. Двамата шерпи се настаняват в едната палатка, аз и Петко в другата. Кънчо в третата. Тодор поема надолу, тъй като болките в гърлото му са преминали към гърдите. Това е твърде опасно, като се има предвид, че всяко заболяване на подобна височина се развива неимоверно бързо, а сега не бива да се рискува.

1 април

Денят на шегата. Но Петко и аз не на шега преодоляваме склона над лагер II. Въпреки че тук-там се вижда фирнов клин или въже от предишната експедиция, чувството, че сме начело и „пробиваме” ни окриля. Кънчо и единият от шерпите остават да работят в лагер II. Ками, вторият шерпа, излиза с нас, но на 100 м по-нагоре спира и казва, че ще се връща, тъй като е много уморен. Това усложнява още повече ситуацията. Съумявам да потисна гнева у себе си и уговарям Ками да изнесе ценния си товар поне още 100-200 м нагоре. Успявам да го убедя и с Петко обработваме предстоящия участък. Едва поставяме две 100-метрови въжета от началото, когато Ками се свлича в снега и сваля раницата от гърба си. Наблюдавам тази забавена картина и в съзнанието ми започва да се прокрадва мисълта, че не бива да го укорявам - явно той дава всичко от себе си. Още се намираме в период на усилена аклиматизация и организмът се бори с кислородния глад. По-късно Ками е един от тримата шерпи, изнесли кислород до лагер V.

Оставаме двамата с Петко и всички съоръжения за оборудване на пътя към лагер III. Раниците ни натежават допълнително. На един леден пасаж започвам да забивам един от дългите клинове „Салева”. От усилието цял леден блок с размери 1,5x1,5 м се откъртва и пада в краката ми. Като по чудо не ме повлича. Не мога да мръдна, тъй като отдолу е Петко и ледът ще го помете. С пикела го троша на малки парченца и едно по едно ги отпращам встрани. Този ден достигаме мястото на лагер III - 7170 м, но цепнатината, в която попадам до кръста, не ни позволява да го огледаме по-добре. Уморени се връщаме в лагер II.

На другия ден с Кънчо и Петко изнасяме товари (палатки, въжета, клинове), необходими за изграждането на лагер III. Времето се влошава, духа ураганен вятър. На мястото за лагер III изкопаваме и подравняваме площадка, изграждаме стена от ледени блокове за защита от вятъра. На тази височина, по-висока от вр. Ленин, работата е много изтощителна и изисква големи волеви усилия. Искаме да построим поне една палатка, но това означава да отлетим заедно с нея като с парашут още преди да сме я закрепили към склона.

Започват мъчителни дни по Западния гребен. През следващите няколко дни вятърът разрушава лагерите I и II. Става ясно, че ако искаме да успеем, трябва да копаем пещери в леда. Следващите групи построяват лагер III, даже Иван и Методи достигат 7400 м на път за лагер IV. Но още много труд ни дели от успеха.

В базовия лагер се завръщам с гърло в плачевно състояние. Гласът ми изчезва. И други се оплакват от същото, но това никак не ме успокоява. Остава надеждата, че през неколкодневната почивка която предстои всичко ще се оправи.



ПЪРВИЯТ ЩУРМ

7 април

Днес трябва да тръгна нагоре. Всичко е наред, но гърлото ми е зле и ако искам въобще да се оправи, трябва да предприема нещо. След закуска провеждам кратък разговор с Аврам, след който вместо нагоре поемам надолу. Изпускам важен етап в аклиматизационен аспект. Напускам почти умърлушен базовия лагер късно следобед. Добре, че с мен е Людмил, който също не е добре с гърлото.

Следващите няколко дни кръстосваме отново долината Соло Кхумбу. Слизаме чак до Тянгбоче. Времето е мрачно, навалява 30 см пресен сняг. Има много трекинг-туристи. Използвам всяка възможност да говоря с тях. Така усъвършенствам познанията си по английски, а и времето минава по-бързо. 
В Тянгбоче разговарям с Пертемба Шерпа. Той е изкачил южната стена на Еверест през 1975 г. в експедицията на Крис Бонингтън. На върха е бил в свръзка с Пийт Бордмън и Мик Бърк. Последният изчезва безследно в района на връхния купол. Пертемба предполага, че е паднал от Стъпалото на Хилари (малка стеничка между Южния и същинския връх) към Китай през източната стена. 

Миналата година този много добър и желан от всяка експедиция шерп е участвал във френската експедиция на Яник Сеньор по 3ападния гребен. У нас постъпи много оскъдна и противоречива информация за нея. Оказа се, че тя е действала откъм китайска страна през следмусонния период. По същото време откъм Непал е имало американска група. Така че двете експедиции са действали заедно, ползвали са едни и същи съоръжения и са достигнали 8000 м. 

От непалското радио научаваме за станалото нещастие с английски алпинисти откъм Китай по японския път към Еверест. Те прекратили по-нататъшния ход на експедицията. 

Съобщението ми направи силно впечатление. Преди няколко дни, когато бях на лагер I, неочаквано към палатките ни се приближиха хора. Членове от същата тази алпийска експедиция. Бяха прекосили ледника Ронгбук, за да дойдат при нас. Просто така — да се запознаем. Образите им се запечатаха в паметта ми. Бяха трима. Лицето на единия беше прорязано от дълбок белег, а на другия липсваха част от пръстите на ръцете. По-късно научих, че това им е „наследство“ от предишно изкачване на Еверест. Може би cега един от тримата бе станал жертва на същия връх. 

Поемаме обратно към базовия лагер. Във Фериче и Лобуче са слезли и други наши алпинисти — почивка преди предстоящия щурм. Впрочем почивка в случая е относително понятие, тъй като по-голяма част от времето преминава в преходи до избрания пункт и връщане обратно в базовия лагер.

14 април

Прогнозата на времето за следващите няколко дни е обнадеждаваща. Днес е началото па поредната „вълна“ към върха. Тактиката този път изисква освен изграждане на лагерите IV и V и опит за изкачване на върха. 3а целта към върха ще тръгнат последователно 2 работни групи и 4 щурмови свръзки. 
Досега на Еверест не е предприеман щурм в средата на април. Това има своите плюсове и минуси. До този момент изпреварваме сроковете от предварителната програма и очакваме хубаво време. Имаме големи шансове за успех, тъй като хората имат вече сравнително добра аклиматизация и още не са изтощени от продължителния престой в базовия и във височинните лагери, както ще бъде през май. В случай на неуспех целият месец май остава за подготовка и провеждане на повторна атака. 
Днес по 3ападния гребен потегля група в състав Кънчо, Слави, Петко и четирима шерпи. Тяхна задача е да изградят лагер IV и да се опитат да достигнат мястото на лагер V. 

15 април

Втора работна група поема нагоре. Тя е в състав Трифон, Костас, Динко, 3апрян и трима шерпи. Те имат задача, сходна с тази на първата група. 

Моето място е в четвъртата поред щурмова свръзка. Ще бъдем заедно с Киро и Любо. Това за мен е особено приятно. В началото на експедицията действахме по различни задачи, но сега отново сме заедно. Назначен съм за ръководител, но при нас това означава, че аз ще нося и говоря по радиостанцията. Разбираме се толкова добре, че друга функция ръководителят при нас няма. Днес първата група достига лагер II.

16 април

Христо и шерпът Джон (Джованг Ринджи) единствени напускат днес базовия лагер. Ще щурмуват върха без кислород. През 1981 г. Ицо изкачи Лхоце (8511 м) без кислород. Еверест е 332 м повече и технически значително по-труден. През последните дни Христо бе затворен и рядко посещаваше общата палатка. Повечето време бе с д-р Кулаксъзов. Може 6и дни за концентрация? Така или иначе той предаде на Аврам кислородната си маска. На тръгване си стиснахме ръцете с пожелание за успех. Тогава още не знаех, че това ще е последната ни среща. 

През този ден първата група преценява, че трябва да остане в лагер II, за да работи по неговото разширяване. Вечерта там достига и втората група, така че за нощуване се събират 14 души. 

На нас с Киро и Любо продължителният престой в базовия лагер започва да ни омръзва. Все по-често пооглеждаме нагоре. Днес ще направим един товарен курс до 5900 м (долна станция). Вземаме го много бързо, което окончателно разсейва опасенията ми относно аклиматизацията.

17 април

Към върха поемат още двама - Люси и Стамен. Чак по-късно разбрахме, че с тях е и Тодор. Той има лош късмет. В средата на експедицията отскочил падащ камък го свлича 15 м по маршрута към лагер I. По чудо остава жив. Травмата, която получава, кара доктора да бъде предпазлив и да не га пуска на голяма височина. Независимо от всичко той тръгва. Не го съдя - познавам зова на върховете. Хубава тройка са кюстендилци — Люси, Стамен и Тодор. Все пак от лагер II Тодор се връща въпреки голямото си желание да продължи.
Днес до лагер III достига първата група. Там се установяват и Христо и Джон, тъй като преодоляват два етапа за един ден — от лагер I през лагер II до лагер III. 
В базовия лагер няма нищо ново. Дните си приличат като две капки вода. Играя шах с Дойчин, който е добър на тази игра. Всяка партия, която взема, ме радва. Днес свършваме по-рано, тъй като Дойчин ще тръгва утре нагоре и трябва да се приготви. Вечер е много студено дори в палатката, но аз оставам до късно, за да слушам музика. До мене някой играе табла. Хвърлят заровете с ръкавици, иначе ръцете мръзнат. После пипнешком в тъмнината се добирам до моята палатка, където ме чака още една, последна за деня неприятност. Ще зъзна, докато стопля спалния чувал. 

18 април

Към върха от базовия лагер потегля четворката Иван, Митко, Методи, Дойчин. До мястото на лагер IV (7520 м) достига първата група плюс Христо и Джон. Те построяват една палатка, в която остават да нощуват последните двама, а останалите се връщат обратно към лагер II. В лагер III се установява втората група, а в лагер II — Люси, Стамен и Тодор заедно съе завърналите се отгоре. 

Подготвям се, тъй като утре е нашият ред. Старателно подбирам храната. Трябва да е лека, калорична. В раницата се събират много неща и тя става твърде тежка. В последния момент получаваме разрешение да тръгнем един ден по-късно, на 20 април. Така ще можем, без да нарушаваме графика на движение на останалите, да „прескочим“ един лагер, подобно на Христо и Джон, ще наберем по-интензивно денивелация, но пък ще си спестим един ден престой на височина около 7000 м, който във всички случаи изтощава допълнително. 

19 април

3а утрешния ден всичко е готово. Седя и мисля за това, което в момента правят Христо и Джон. На практика те трябва да изградят „в движение“ палатка на мястото на лагер V и на следващия ден да атакуват. Това се практикува от хималайски експедиции. В случая обаче става въпрос за Еверест по 3ападния гребен. Нейц 3аплотник, един от първите достигнали върха по този път, беше казал: „Изкачване на Еверест без кислород оттук е почти невъзможно и може да завърши фатално“. 

Хвърлената ръкавица е поета от Христо. През днешния ден те достигат лагер V (8120 м) и построяват една палатка „Льове“ на място, където личат следи от стара, може би японска палатка. В лагер IV достига групата на Трифон (втора група) и построява още една палатка. В лагер III се установяват Стамен и Люси. Четворката на Иван ще нощува в лагер II. 

20 април

Денят, който няма да забрави цяла България. Всички сме в очакване. Христо и Джон напускат лагер V твърде късно - в 5:45 часа. По радиостанцията Христо казва, че са станали трудно и докато се оправят, времето е напреднало. 

Към 9 часа, след кратка раздяла с останалите в базовия лагер, към върха се отправяме и ние. Милан избързва напред, за да снима. От индийския лагер ни пожелават успех. Към групата ни се присъединява Огнян, така че ставаме четирима. До лагер I ни придружава Доки, както казваме на нашия лекар Стайко Кулаксъзов. Той ще остане там, за да бъде по-близо до събитията, да посреща щурмуващите, които може да се нуждаят от лекарска помощ. 

В лагер I достигаме достатъчно бързо, за да хванем радиосеансите от втората половина на деня. Радиостанцията на Христо мълчи. Научаваме, че той е сам, след като шерпът Джон се връща от височина 8300 м. Причината е падането на останала от предишната експедиция кислородна бутилка, която го ударила в гърдите. Седим в палатките и вършим обичайните неща — приготвяме храна и течности. В привидно спокойната обстановка мълчанието на радиостанцията внася странно напрежение. 

Изведнъж в 18:10 часа Христо се обажда и казва, че се намира на върха. Първият българин на Еверест! Да, Христо постигна мечтата си. Той съобщава, че там има само 4 съветски кислородни бутилки и съветският флаг, от който ще вземе парче. На върха ще остави 8-милиметровата камера, която носи, за да заснеме панорамата от „покрива на света". След престой от около 45 мин Христо съобщава, че започва спускането. После станцията отново замлъква. 

Докато следя сеанса от върха, внимателно се вслушвам в интонацията на Христо. Чувства се, че е много изморен, навън светлината се топи, нощта ще настъпи само след час. Следват поздравления по ефира, но те звучат някак сковано. Всички разбират сериозността на положението. 

Междувременно лагер IV достигат Стамен и Людмил. Трифон, единствен от своята група, остава в същия лагер. Другите се връщат обратно поради умора и изтощение. В този лагер през нощта ще бъдат трима. В лагеp III cа Иван, Дойчин, Димитър и Методи. 

В 21,30 часа Христо се обажда отново. С чувствително отпаднал глас съобщава, че му е невъзможно да продължи и ще търси място да нощува. С лед това отново замлъква за цели 14 часа. Явно е изключил станцията или е заспал, което най-много ни тревожи.

21 април

В лагер II към 12:30 часа пристигаме с Киро и Любо. Включвам радиостанцията и научавам, че Христо се е обадил в 11:20 часа. Казал е, че след тежката нощ не е в състояние да продължи слизането. Намирал се над сивия пояс, а той е на 8600-8700 м височина. Това е безнадеждно високо! 

3апочва безпрецедентна акция за спасяване на Христо — героична и същевременно безнадеждна. Ситуацията заварва Людмил и Трифон на път за лагер V. Те напускат лагер IV около 10:30 часа. 

Шерпът Ринджи прекарва нощта в очакване на Христо в лагеp V — евентуално ако последният е решил да се върне по 3ападния гребен или се е отказал от върха. Ринджи е без радиостанция, което го поставя в пълно неведение. Той знае за варианта Хорнбайн и решава да слиза към лагеp IV. Когато научава, че се води спасителна акция за Христо, пренебрегва своето тежко състояние и се отправя отново към лагер V. 

Людмил и Трифон се движат към лагер V по два съседни скални ръба. Въпреки че са отделени един от друг, те катерят почти едновременно. Подминават лагер V и на около 80 м над него се събират, за да уточнят какво да правят. Решават да продължи само Людмил, а Трифон да се върне в палатката на лагер V. Това е продиктувано от необходимостта някой да направи топли течности. 

Настъпва нощта. В 18:15 часа Христо за последен път натиска комутатора. Час по-късно Людмил все още върви нагоре - сам в тъмнината, без въже. Много усилия употреби Аврам, за да го накара да спре, да започне да слиза. Людмил прекарва нощта на височина 8400 м само с един спален чувал. Успява да намери сили и воля, за да не заспи. През няколко минути Стефан подава сигнали от базовия лагер по радиостанцията, за да го държи буден. Гласът на Стефан също е уморен. Той не се е отделял от станцията вече второ денонощие. 

Иван Вълчев, който се придвижва с групата си от лагер III към лагер IV, получава нареждане да форсира с кислород и да се притече на помощ. Вече по тъмно е в зоната на 8000 м. В устрема си подминава лагер V (8120 м) и катери нагоре. В тази ситуация Аврам едва успява да го убеди да се върне в лагер V. 

Лагер IV заемат Дойчин, Методи, Митко и Стамен, който е прекарал целия ден там в очакване. Ние с Киро и Любо не оставаме в лагер II, а продължаваме и достигаме лагер III. Така бяхме „под ръка“ и в тил на по-горните лагери. Огнян астава в лагер II. 

22 април

Получаваме нареждане да не напускаме лагера, а да изчакаме събитията. Всички от по-горните лагери започват да слизат надолу. Едва смогваме да разтопим достатъчно сняг за течности за тези, които спират за малко в нашата палатка. Ръцете на Людмил са измръзнали. Съветвам го да направи всичко възможно и да се добере още днес до лагер I, където е докторът. Преценявам измръзването му — то е най-малко втора степен. Джованг Ринджи е в тежко състояние. Предната вечер получава остра сърдечна недостатъчност и цяла нощ в лагер V мy подават кислород, за да оцелее. На всичко отгоре времето се влошава рязко. Вън духа ураганен вятър на талази. От лагер IV съобщават, че от двете палатки са останали само купчина плющящи на поривите парцали. Той вече не съществува. 

Вечерта, когато поутихна, усещам, че на гребена сме само ние — Киро, Любо, аз и Огнян, който днес пристигна от лагер II. При последния радиосеанс получаваме нареждане да възстановим лагер IV. Bcе още се надявам, че ще стигнем и по нагоре.

23 април

Сутринта се стягаме за прехода до лагер IV. Раниците ни натежават доста, тъй като носим 2 па латки, въжета по 3 кислородни бутилки и всичко необходимо за изкачване на върха. 

Между лагер III и лагер IV cе простира почти хоризонталният гребен на 3ападното рамо, който опира в огромната скална пирамида на Еверест. Докато вървим по острия, фирново-леден ръб, не изпускам да хвърля по едно око на импозантната гледка пред очите ми. Оттук именно започва същинската част на трудния, така красив и желан 3ападен гребен. 

Взирам cе усилено, мъча се да различа отделните гънки на скалния релеф. Там някъде, в една от тях се е закътал Христо. В съзнанието ми се прокрадва мисълта, че той е там, но не е жив. И въпреки всичко, дълбоко в себе си не мога да се примиря с този факт. Нима никой българин не ще стигне до него? Не, експедицията не е свършила. Именно за това ние — малки черни точки, отвоюваме сред бялата пустош метър след метър от Жестокия път. 

Достигаме мястото на лагер IV сравнително рано — около 13 часа. Огнян изостава още в началото. С него се уговаряме да не го изчакваме, за да не губим време. Очаква ни уморително копане на площадка за построяване на стабилна палатка. Гледката е тъжна. На едно естествено заравнение личат останки от лагер, който не е имал никаква защита от ураганния вятър и е станал негова жертва. Събираме всичко полезно,. което е останало от бивачните съоръжения. Явно е, че на това място не е целесъобразно да останем. 3апочваме да копаем, близа до гребена, на стръмния леден наклон. На височина, по-голяма от тази на вр. Комунизъм (7495 м), са необходими нечовешки усилия на волята, за да не се отпуснем. След всеки няколко удара се задъхваме мъчително, пред погледите ни чернее. Сменяме се често. Не използваме кислород, за да го пестим. Така бавно се изнизват 4 часа. 
Хвърляме много труд, но в резултат имаме сравнително добра защита от вятъра. Вкопаваме палатката в склона. 

Преди окончателно да се напъхаме в нея, правя малка „разходка“ из района. На около 40-50 м се виждат остатъци от стари палатки — няколко парцала, подаващи се от фирна. Отправям се натам. Разравям неориентирано с пикела и копвам няколко пъти. Усещам нещо твърдо и това мигом разсейва апатията ми. Продължавам в същия дух и откривам два метални предмета — стари консерви без никакъв надпис. 

Днес при нас трябва да се изкачи Огнян. Той се бави и това ни безпакои. Любо излиза с един челник в тъмнината, по посока на парапета, за да провери дали не е закъсал някъде наблизо. Това му отнема цял час. Дори започваме да се притесняваме и за него. С облекчение си отдъхваме, когато целият замръзнал и покрит със скреж се появява. 

Подготвяме раниците си за другия ден. Възнамеряваме с всичкия необходим кислород и съоръжения утре да достигнем лагер V. След това евентуално ще атакуваме върха. Чувстваме, че имаме сили за това. При евентуален неуспех поне ще останат ценните товари, изнесени на 8120 м. 

24 април

Получаваме нареждане да търсим  Огнян и още в 4 часа започваме да се оправяме. В 6 часа с бързо темпо тръгваме надолу към лагер III. По средата на гребена се натъкваме на товара, оставен от Оги, прикрепен към въжето. Поуспокояваме се, тъй като решаваме, че може би се е върнал в долните лагери. Той няма радиостанция да ни информира за положението. Продължаваме спускането към лагер II. Огнян е там и това ни успокоява. Спираме за малко. 3а връщане обратно и дума тте може да става. 

По-голямата част от деня е пред нас и ние подновяваме спускането към лагер I. От падналия през последните два дни сняг на места затъваме до кръста, а има и голяма опасност от лавини. В един участък над скалната бариера Кирил с големи усилия едва успява да открие въжето от парапета, затрупано под 1 м сняг — набъбнал, готов да се раздвижи всеки момент. На Лхо Ла пресният сняг е закрил коварно цепнатините, а на всичко отгоре се появява и гъста мъгла. 

Изведнъж пропадам в цепнатина. Инстинктивно разпервам лакти встрани и за щастие тя се оказва достатъчно тясна, за да се задържа. Нямам време даже да се ужася от зейналата черна дупка в краката ми. Продължавам нататък. Този ден се спускаме чак до базовия лагер. По пътя настигаме последните слизащи от маршрута. 

3ападтгият гребен отново опустява за неопределено време.

Николай Петков
1984