Почти 4 километра тур с 1800 м вертикал! Да видиш слънцето след такова приключение, продължило 4 денонощия - тогава наистина благодариш на Господа за това малко, но съществено благоволение.

Айгер (Eiger, 3975 м). Стената е толкова голяма, че от един момент нататък трябват еднакво сили и смелост както да я изкачиш до край, така и да се върнеш.

Към албум със снимки от изкачването

ПОСОКА - АЙГЕР

След успешната национална експедиция на вр. Еверест амбициите ни съвсем естествено нараснаха. Явно беше дошло времето на клубните експедиции, в които отношения та между участниците почиват изключително на приятелски начала. Съставени само от няколко човека, които се познават и допълват отлично, леки, маневрени и най-вече реализирани с малко средства, такива експедиции осъществиха едни от най-големи те постижения в алпинизма през последните години. За подобна експедиция мечтаехме и ние в „Планинец". Отдавна имахме идея за Южна Америка, но преди няколко месеца конкретизирахме целта Серо Торе — „най-трудния връх на света". Връх, за който си заслужава да отделиш време, сили и средства.

Трябваше да започнем подготовката. В началото на зимата съвсем логично дойде идеята за изкачване на Северната стена на Айгер при зимни условия. Каква по-добра тренировка за Серо Торе от това? От друга страна, подобно изкачване би представлявало успех и за алпинизма в България.

Споделихме идеята си с председателя на клуба Кирил Плашев, ръководител през последните години на най-сериозните ни алпийски прояви. Той я прие с ентусиазъм. Обсъдихме план за конкретна подготовка, който се оказа съвсем прост: К. Плашев и В. Паунов щяха да решават всички организационни въпроси, а ние просто трябваше да се подготвим добре за предстоящото изкачване. В продължение на три месеца осъществихме съвместно редица изкачвания по северните стени на Мальовица. Злия зъб, Камилата и Вихрен, както и стотици километри кросове и преходи с голяма денивелация.

И ето, на 2 март от Централна гара София за Клайне Шайдег (малкия преслап) в Швейцария потеглихме шестима: Кирил Плашев, Валери Паунов, Кирил Тафраджийски, Димитър Начев, Иван Масла ров и Николай Петков. Оставаха още двадесет дни до края на сезона. Предстоеше ни последното и най-отговорно изпитание за тази зима. Дали ще успеем? Този въпрос ни вълнуваше през двата дни, докато пътувахме с влака.

Швейцария ни посрещна с много сняг, но с ясно време. Веднага се поинтересувахме за състоянието на стената и метеопрогнозата. Настроението ни падна, като научихме, че още същата вечер се очаква влошаване на времето. Имало е 4-5 хубави дни, през които един французин (така и не успяхме да научим името му) е осъществил сензационно изкачване на Айгер: сам е преминал по класическия маршрут само за един ден. По стената имало необичайно много сняг. Не беше оптимистично и положението с настаняването ни в единствения хотел в Клайне Шайдег, но философски погледнахме на нещата и зачакахме оправяне на времето.

Преди нас по класическия маршрут през зимата бяха преминали осем свръзки. Изненада ни продължителността на тези изкачвания. Най-дългото е осъществено от четирима японци - девет дни, а най-бързото от петима алпинисти на ГФР - за четири дни. Между тях е бил и Вилфрид Аман, най-младият алпинист, изкачил Айгер.

Освен в свръзка през зимата по стената са преминали и трима самотници: от 3 до 9 март 1978 г. Цунео Хазегава осъществява първото зимно солово изкачване, а от 7 до 12 март с. г. по стената преминава французинът Иван Жерардини. За третото самотно изкачване споменахме по-горе.

На 6 март използвахме едно временно спиране на снеговалежа, за да отидем под стената. Разстоянието не е голямо, но на нас то ни отне три часа - наложи ни се да бием пъртина в дълбокия пресен сняг. Успяхме да се доберем на около 500 метра от началото на тура. Сравнително високата температура и многото сняг бяха предпоставка за голяма лавинна опасност. Наблюдавахме в продължение на един час стената. В горната си част тя бе забулена в мъгла. През къси интервали от време от различни места по стената се свличаха големи прашни лавини. Единствената алтернатива бе да се достигне Трудната цепка още по тъмно, докато не са се "разбудили" лавините. Убедихме се, че на голяма бързина не можем да разчитаме и решихме да увеличим храната и бутилките газ за сметка на. кинокамерата. Имахме намерение да направим филм и да снимаме по време на изкачването - но така се отказахме.

Низходящата градация на настроението ни достигна своя връх, когато на 8 март се наложи да освободим хотела. Тогава Плашев ни предложи нов вариант - двамата с Валери да заминат за България, като вземат със себе си колкото се може повече багаж. По този начин ще имаме възможност да се преместим в друг хотел и да изчакаме евентуалното оправяне на времето. Дълго обсъждахме положението и стигнахме до извода, че това беше единственото правилно решение.

Със свити сърца се разделихме с нашите приятели. Последното, което можеха да направят, беше да си оставят валутата, за да можем по-дълго време да изчакаме. Оттук нататък трябваше да се оправяме сами.

На следващия ден облаците се разкъсаха и се показа слънцето. Барометърът започна да се качва. Взехме решение още през нощта да тръгнем по стената. За днес имахме още малко работа. Трябваше да погледнем през прозореца на станция „Айгерванд" долната част на стената. След това продължихме до Юнгфрауйох със зъбчатата железница - един феномен на железопътното строителство. Варовиковият масив на Айгер и Мьонх е прорязан в недрата си от няколко километров тунел, който излиза на повърхността на кота 3454 м - станция „Юнгфрауйох". Оттук 120-метров асансьор извежда на метеорологичната станция.

Интересна е историята на изграждането на тази железница. Първият проект датира още от 1870 г., а началото е поставено през 1896 г. През 1903 г. е достигната височина 2865 м. Тук тунелът има излаз на Северната стена на Айгер и е построена станция „Айгерванд". Вторият излаз е осъществен непосредствено под 850-метровата югоизточна стена на пърха. Тук на височина 3159 м през 1905 г. е изградена станция „Айсмер". На тези две станции влакчето спира за по пет минути, за да могат туристите да запечатат във фотоапаратите си забележителните гледки, които се разкриват през големите панорамни прозорци. Станция „Юнгфрауйох" е достигната още през 1912 г., но комплексът в сегашия си вид е завършен до 1938 г.

Стояхме на панорамната тераса и наблюдавахме леко облечените туристи (предимно японци), които набързо снимаха във всички посоки и бързаха да се приберат в тунела, защото температурата беше минус 15 градуса. Тук окончателно отхвърлихме идеята да намалим теглото на багажа за по стената, като „спестим" пухените панталони. Дълго снимахме от премката между Юнгфрау и Мьонх околните панорами. Времето беше на оправяне и някакво радостно въодушевление набъбваше в гърдите ни: само след няколко часа щяхме да катерим по Айгер!

Вечерта се преместихме в хотела на станция Айгерглетчср. Тук ни намериха двама чехословашки алпинисти, които също имаха намерение да катерят Айгер по класическия маршрут. С тях се уточнихме ние да тръгнем първи, а те няколко часа след нас. През тази нощ не може да се каже, че сме спали, а по-скоро чакахме да стане 24 ч., за да звънне часовникът.
Около час ни бе необходим, за да се приготвими в един часа и десет минути с помощта на електрическите фенерчета се  отправихме към стената.

СТЕНАТА
Северната стена с очертан Класическия маршрут на Хекмайер, Фьоог, Харер и Каспарек, по конто преминахме.

1. Първи стълб, 2. Разцепеният стълб, 3. Трудната цепка (25 м, V к., клинове), 4. Траверсът „Хинтерщойсер" (40 м въже), 5. Първо ледено поле (55 градуса), 6. Леденият макарон (IV к.), 7. Второ ледено поле (55 градуса), 8. Ютията, 9. Бивакът на смъртта, 3300 м.н.в., 10. Трето ледено поле (60 градуса), 11. Рампата (250 м, IV—V к.), 12. Траверсьт на боговете, 3550 м.н.в. (150, III—IV к.), 13. Паякът (100 м — 60 градуса лед), 14. Изходящите цепки (200 м, III—V к.), 15. Ръбът Мителеги, 16. Прозорците на станция „Айгерванд", 2865 м н. в., 17. Червената стена, 18. Североизточната стена, 19. Северен гребен, 20. Западна страна (пътя на слизане — II к.).


За два часа достигнахме основата на стената. В снега и тъмнината трудно намерихме началото на маршрута. Първите 600 метра денивелация не са особено трудни и през лятото голяма част от алпинистите ги катерят едновременно. Сега съществуваше опасност от свличане на големи снежни маси по наклонените плочи и още в началото се обвързахме с въжетата. За по голяма бързина се разделихме на две самостоятелни свръзки. Към девет часа достигнахме мястото, където би трябвало да е Трудната цепка — първото сериозно препятствие по маршрута. До тук се ориентирахме единствено по „Първия стълб", който остана вляво под нас. Преминахме 80 метра в погрешна посока. Докато се връщахме обратно, бяхме застигнати от двамата чехословашки алпинисти, които тръгнаха два часа след нас. Изчакахме ги да минат напред. Преминахме сто метра по отвесни трудни скали, които не съответстваха на описанието за Трудната цепка. Над нас висяха овехтелите въжета на японската диретисима. Вероятно в този участък сме катерили по нея. Продължихме диагонално под Червената стена към траверса „Хинтерщойсер". Преминахме малък винкел и късно след обед достигнахме до началото му.

Той е бил може би най-техиичиият пасаж по Класическия тур, но от много години насам по него има въжета, които улесняват преминаването му. В гидовниците за траверса „Хинтерщойсер" не е дадена категория на трудност, а е отбелязано „40 м въже".

Веднага след като преодоляхме този пасаж, започнахме подготовка за бивак. Предварително знаехме, че някъде тук има удобна площадка, но снегът беше изравнил всичко. Трябваше да хвърлим доста труд, за да я изровим. Успяхме да седнем и четиримата един до друг, като се покрихме по двойки с палатките „Здарски".

Вечерта задуха силен вятър, събраха се облаци и заваля сняг. Всеки от нас безмълвно се безпокоеше от това разваляне на времето, но за евентуално връщане никой и не помисляше. Сутринта беше необичайно топло, снеговалежът бе спрял. Имаше 10-15 см нов сняг. От ледените полета над нас се свличаха прашни лавини. В тази обстановка преминахме Първо ледено поле с пълно обтягане на 80-мегровите въжета. Следваше участъкът, извеждащ на Второ ледено поле, известен под името „Леденият макарон". Той е един от техничните участъци по маршрута. Дълъг е 80 м, като първите 20 са отвесна скала, а нагоре — лед с наклон, достигащ до 80 градуса.

Към 10 ч. стъпихме на Второ ледено поле. С учудване видяхме чехите да се измъкват от неудобния си бивак толкова късно. Следваха безкрайни ледени пасажи. Наклонът им бе между 55 и 60 градуса, а ледът - твърд, на места стъклен, което правеше катеренето изключително изморително.

Следващото препятствие - „Ютията" ни забави. Многото сняг, налепен по скалите, не само ни пречеше, но можеше всеки момент да се откърти заедно с нас. Когато достигнахме „Бивака на смъртта", бе време да се приготвяме за втора нощ по стената. Името му навява мрачни мисли, но това е едно от най-удобните места за бивакуване. Тази нощ бяхме шестима на едно място. Чехите изкопаха пещера на самия ръб, а ние вдясно от тях. Когато пещерата ни бе почти
готова, част от едната стена се срути и през зейналата дупка цяла нощ духаше вятър.

Към осем часа на следващия ден потеглихме нагоре, а чехите останаха след нас. С едно опъваме на въжето прекосихме Трето ледено поле и навлязохме в отвесните скали на „Рампата". Тук четиримата се обединихме в една обща свръзка. Този ден преминахме само 250 м денивелация. Постоянно следваха изненада след изненада. В началото имаше наклонен винкел, набит с пръхкав сняг; после - надвесен участък, по който стъпките и хватките бяха скрити под снега. Следваше камина, обледенена и по двете си стени. Като венец на всичко „снежната преспа" над „Рампата" представляваше натечен черен лед, по който пикелите отскачаха като от скала. „Ледената ръка" на Митко не издържа и се изкриви. На 30 м под „Траверса на боговете" се установихме за трети път на бивак. Имаше място само да седнем. През нощта небето се изясни и стана студено. Почти не можахме да мигнем, но бяхме спокойни — студът гарантираше утрешният ден да бъде хубав.

Сутринта в осем часа подновихме катеренето. Това бе четвъртият ни ден по стената. Скоро стъпихме на „Траверса на боговете". Той е почти хоризонтален с дължина 150 м. За първи път имахме възможност да проследим с поглед целия маршрут и да усетим величието на Северната стена. Възможностите за осигуряване бяха ограничени и трябваше особено да се внимава. Краят на траверса извежда в долния край на малък висящ ледник, известен под името „Белият паяк". Той представлява стометров леден склон с наклон до 70 градуса.

Към 14 ч навлязохме в Изходящите цепки - последното голямо препятствие. Върховият гребен се виждаше на около 200 м над нас. Нямахме никакво желание да караме четвърта нощ по стената и въпреки умората продължихме катеренето без да спираме. Към 20 ч на 13 март, вече по тъмно, се събрахме на ръба Мителеги. Стената беше под нас!

ВЪРХЪТ

Стената остана под нас, но изкачването не бе завършило. Започна четвъртата ни нощ по Айгер. Ръбът Мителеги в последните си 200 м бе остър като нож. Многото сняг, образувал на места козирки, вдъхваше несигурност. Двамата чехословашки алпинисти оставиха въжетата си, за да не им тежат повече и продължиха на електрически фенерчета. Това тяхно действие ни се видя прекалено рисковано и предпочетохме да мръзнем до сутринта, но да слизаме по светло. Спускането от върха е не по-малко отговорно от самото изкачване. Направихме малка площадка в снега и започнахме да приготвяме течности. Явно беше, че през тази нощ нямаше да можем да спим. След като починахме два-три часа, продължихме с осигуровка по върховия гребен. Малко под върха настигнахме чехите, които бяха спрели, за да изчакат утрото.

Сутринта посрещнахме изгрева за първи път не само откакто бяхме по стена та, но и от идването ни в Швейцария. Гледката беше великолепна. Това бе една награда за неколкодневните ни усилия. Изпитахме радостното чувство от това, че сме на върха. Искахме да останем по-дълго, но трябваше да бързаме, тъй като рано сутрин лавинната опасност е най-малка. В 11 ч достигнахме станция „Айгерглетчер". Сега вече можеше да си стиснем ръцете за успеха.

Така се случи първото българско зимно изкачване на Северната стена на Айгер. Изкачването осъществихме за 46 часа чисто катерене, като по Айгер прекарахме общо 104 часа, от които 56 на биваци. Ръбът Мителеги достигнахме за 89 часа или четири дни.


КАКВО НОСЕХМЕ

За тези, които биха тръгнали след нас по тази изключителна стена, и по други подобни из Алпите, ще бъде интересно какво сме ползували като съоръжения, екипировка, храна.

Съоръжения
Въжета — 80 м — 2 бр. — 9 кг;
Каски - 4 бр. — 2.5 кг;
Котки — 4 чф. — 3.8 кг;
Пикели — 4 бр. — 3.8 кг;
Ледени ръце — 4 бр. — 3.5 кг;
Самохвати — 4 бр.— 1.1 кг;
Клинове скални — 24 бр. — 2.1 кг;
Клинове ледени — 8 бр. — 0.5 кг;
Карабинери — 40 бр. — 2.2 кг;
Примки — 13 бр. — 0.7 кг;
Прусеци — 4 бр. — 0.4 кг;
Стълбички — 3 бр. — 0.9 кг:
Клеми и ексцентрици — 10 бр. — 1.0 кг;
Осмици — 4 бр. — 0.8 кг;
Седалки — 4 бр. — 2.5 кг.

Екипировка и бивачни съоръжения
Палатки тип „Здарски" — 2 бр. — 2.0 кг;
Неопрени (малки) — 4 бр. — 0.7 кг;
Раници — 4 бр. — 4.4 кг;
Примуси „Синя газ" с канчета и принадлежности — 2 комплекта — 1.4 кг;
Бутилки газ — 8 бр. — 2.4 кг;
Челни лампи — 4 бр. — 2.4 кг;
Батерии — 12 бр. — 1.2 кг;
Фотоапарати „Смяна" (с филми) — 2 бр. — 1.3 кг;
Обувки „Кофлах" — 4 чф. — 12 кг;
Пухени якета — 4 чифта. — 6.5 кг;
Пухени получували — 4 бр. — 4.0 кг;
Пухени панталони — 4 бр. — 3.2 кг;
Пухени елеци — 4 бр. — 2 0 кг;
Пухени ръкавици — 3 чф — 0.9 кг;
Ръкавици — разни — 20 чф. — 3.6 кг;
Шапки-шлем — 4 бр. — 0.6 кг;
Останало облекло — 4 комплекта — 15.5 кг;

Храна
Шоколади (100 гр.) — 28 бр. — 2.8 кг;
Бульони (сухи) — за 25 л — 0.6 кг;
Сухо кисело мляко — 10 пакета — 0.4 кг;
Чай кафе, какао — 40 пакета — 0.3 кг;
Суджук — 2 бр. — 0.6 кг;
Захар — 0.5 кг;
Стафиди — 6 пакетчета — 1.2 кг;
Орехови ядки — 0.6 кг;
Медикаменти (витамин „С" бинтове — 4 бр.; „Енерджикс" — 20 бр.,, Сарженор" — 16 бр.) — 1.3 кг,

Общо тегло:  107.2 кг.


МАЛКО ИСТОРИЯ

Когато решихме да осъществим зимно изкачване по северната стена на Айгер, бяхме наясно с техническите трудности, които ни очакваха. Знаехме също така за особеностите на стената при зимни условия. Нямахме само информация за броя и продължителността на досегашните зимни изкачвания по класическия маршрут. Всичко това научихме, когато пристигнахме в подножието на стената - курорта Клайне Шайдег.

Първото зимно изкачване е осъществено от 6 до 12 март 1961 г. от германците Тони Хибелер, Тони Кинсхофер. Андерл Манхард и австриеца Валтер Алмбергер (след неуспешен опит от 26 до 28 февруари с.г.).

През март 1963 г. австрийците Райнер Пошл и Лео Шльомер успяват да преминат траверса „Хинтерщойсер", след което се връщат.

От 19 до 27 януари 1970 г. японците Мазару Морита, Мазару Окабе, Юджи Хатори и Тецуо Комияма осъществяват второто зимно преминаване на класическия маршрут.

Третото изкачване е дело на швейцарците Ханс фон Кянел и Хансюрг Мюлер от 7 до 12 януари 1973 г.

Джо Таскър и Д. Реншав (Великобритания) реализират четвъртото зимно изкачване от 3 до 8 март 1975 г.

От 3 до 9 март 1978 г. за първи път през зимата северната стена на Айгер е премината солово от японеца Цунео Хазегава. От 7 до 12 март с.г. французинът Иван Жерардини също преминава сам стената. Успешно преминават стената и М. Вешелбергер (Австрия) и В. Щудер (ГФР) от 11 до 16 март на същата година.

През февруари 1979 г. група от шест британски алпинисти прави опит за изкачване. За девет дни алпинистите достигат до „Паяка", но поради изтощение и рязко влошаване на времето са принудени да извикат хеликоптер. Това е първото директно извличане на алпинисти от „Паяка" с хеликоптер.

През март 1979 г. четирима поляци, между които Ян Волф, изкачват стената с четири бивака, осъществявайки първото полско зимно преминаване на Айгер.

Десетото зимно изкачване е осъществено от 15 до 18 февруари 1980 г. от германците В. Лоакер, В. Аман, Б. Камерландер, Д. Галер и Клаудия Хайсенбергер. Последната осъществява първото преминаване през зимата от жена на класическия маршрут (пето женско преминаване въобще). Седемнадесетгодишният Вилфрид Аман е най-младият алпинист, изкачил северната стена на Айгер.

На 1 март 1985 г. Кристоф Профит (французин) изкачва стената за един ден.

1985 г.
Николай Петков
Иван Масларов


Към албум със снимки от изкачването