Винаги е вълнуващо, когато вървиш по стъпките на Касин. Чувството е като че се докосваш до самата история, само че я изживяваш! 300 метра в надвес, и още 250 отвес за десерт. Доломит, който изглежда че ще се разруши, а всъщност държи здраво. Държи те и теб здраво, повярвайте.
Няколко седмици след завръщането на експедиция "Еверест'84" в родината преминаха много напрегнато. Не бях подготвен за журналистическата атака, която започна още в Катманду. Стремях се да не отказвам на предложения за срещи, тъй като по този начин щях да отказвам на хората, които се бяха вълнували, мислили за нас, и сега беше наш ред да споделим преживяното. Често ми задаваха въпроса „А сега накъде? Та Еверест е най-високият връх". Покрай многото ежедневни ангажименти участвах в подготовката на алпийския ни клуб за заминаване в Алпите. Затова си мислех дали наистина хората, които задават този въпрос, смятат, че повече няма накъде. Да си мислиш, че изкачвайки най-високия връх на земята, си постигнал и видял всичко в алпинизма е все едно да си въобразиш, че си разгледал някоя много висока сграда, като се изкачиш направо на последния етаж.

Спортно катерене, боулдер катерене, ски-алпинизъм, катерене по лед и, разбира се, класическият алпинизъм, практикуващ се в планините, подобни на Алпите — цялото това многообразие от дейности се свързва от две основни неща. Първото е, че обект на всички е планината, а второто, че катерачите избягват утъпканите пътеки, а избират трудните и недостъпни стени. От друга страна, всички тези разновидности на алпинизма са по своему несравними. Как например да отговоря на въпроса: „Еверест ли е по-труден или западната стена на Пти Дрю? Или Ел Капитан в долината Йосемити?". Има много върхове, които често не можем да измерим в метри. Когато достигнем някой от тези върхове, трябва да се огледаме оттам и да съзрем следващия, към който да се стремим.

През последната година, която премина в усилена подготовка и провеждане на експедицията за Еверест, почти напълно се бях откъснал от живота на клуба. Затова бях щастлив, когато с приятелите започнахме да се стягаме за Алпите. Тревожеше ме подготовката за предстоящите изкачвания. Еверест си е Еверест, но Алпите са си Алпи. Стремях се да намирам време за тренировка на близките катерачни обекти около София — Лакатник и Комините.

Първо се насочихме към познатия ми вече район на Трите чими в Доломиуите. Вече споменах, че с Любо и Иван бяхме тук през 1979 г. и знаехме, че от север Чимите са още по-импозантни. Именно от север щяхме да катерим тези дни. Трите коли, с които пътувахме от България, и без друго бяха достатъчно претоварена с храна и екипировка за двайсетина дни. Въпреки това 8-те км с много голям наклон до х. Ауронцо преодоляхме без особени проблеми.

Веднага подготвихме всичко за предстоящото изкачване и след 1 час бяхме в заслончето под самите северни стени. Това е малка постройка, край която издигнахме палатките.

Рано сутринта на другия ден още от пръв поглед времето изглеждаше обнадеждаващо. Все пак няколкото облака с тенденция за сгъстяване ни накараха да пъхнем в раниците по една плащ-торба. След лека закуска тръгнахме към подножието на стената по стръмен сипей. Обвързахме се с въжето и в 7:10 часа започнахме изкачването. С Киро (Кирил Досков) ни предстоеше да преминем тура на Касин - Рати по северната стена на Чима Овест - първото българско изкачване. Разполагахме със скромни сведения за маршрута от един стар справочник. Знаехме, че ни предстоят непрекъснато редуващи се пасажи от 5, 6 и 7 (до 7+) категория на трудност. По-късно разбрахме, че има само 20 м изкуствено катерене А2, които са преминавани в стил фрий клайминг (свободно катерене).

В главата ми се въртяха думите на Валтер Бонати: „Ключовият момент на това трасе е оня стръмен пасаж, поради който до преодоляването му през 1935 г. от свръзката на Касин стената се смяташе за непристъпна. По време на изкачването на Касин, следено с голям интерес от целия континент, този пасаж, който представлява едно почти хоризонтално преминаване от 80 м, още изисква от катерачите усилия, които са на границата на човешките възможности. Но това не е най-страшното, ако не забравиш, че преминал този пасаж, за алпиниста няма повече възможност да се върне назад, освен ако се реши да премине същия пасаж в обратна посока, нещо, което би обезкуражило всеки."

Северната стена на Чима Овест: маршрутът Касин—Рати.

Профилът на стената е абсолютен отвес, на места с пасажи с обратен наклон. Отдалече човек се чуди откъде въобще може да се премине, има ли уязвимо място тази скала. Катерех още началото на стената и се изпълвах с уважение към Касин, този легендарен алпинист, който пръв е преминал оттук. След всеки метър е възможно да няма продължение. Дори в момент, за да се намери път нагоре, турът води цели 2 въжета хоризонтален траверс наляво. След като го осъзнахме, че връщане с рапели надолу не е възможно - под нас въжето висеше над огромен таван, отделено от скалата на около 15 м. Започна да превалява суграшица. Тук отвесният профил ни помагаше — ледените зрънца нямаше къде да се задържат. Опасно беше, ако малките хватки, по които се набирахме, се напластяха със сняг. Те и без друго бяха едва достатъчни, за да преминем. Катерехме изключително на върховете на пръстите си, а това отнемаше много сили и бързо изтощаваше мускулите ни.

Клинове по стената за осигуровка имаше достатъчно, но само толкова. Нещата изглеждаха така: на места, където за момент е възможно да се закрепиш по-стабилно, се осигурявахме с клин. Следваше десетина или повече метра въздушно свободно катерене. После — отново и отново. Красиво еднообразие, от време на време прекъсвано от труден хоризонтален или диагонален траверс. На тези опасни места се шегувахме, че „падането е забранено"...

Времето бързо се влошаваше и ние ускорихме катеренето. Навлязохме във втората част на стената с характерен сив цвят на скалата и загладени форми от ерозията. От това изкачването не стана по-лесно, а още по-въздушно — по два-три клина на въже. Преваля дъжд и намокри стената. Това не ни наруши спокойствието. Скалата бе чиста и дори на мокро катерачните обувки (еспадрили) държаха добре.

Последните 3—4 дължини на въжето бяха по-леки, от 3 и 4 категория на трудност, и ние на един дъх ги преминахме. На върха се озовахме в 16:10 часа. За 9 часа по северната стена на Чима Овест! Това е мечта на всеки алпинист. Когато човек я осъществи, веднага съзнанието му се изпълва с нови и нови амбиции. Очите ни вече гледаха към Шамони...

Всъщност нямахме много време за отвлечени мисли. Внезапно затрещя и загърмя. Всичко наоколо се наелектризира. Само това ни липсваше — гръмотевична буря! Бързо поехме надолу по нормалния път от юг, далеч от този желан и опасен връх. За 1 час слязохме в х. Ауронцо — пътят ми бе познат от 1979 г.

Късно вечерта всички се събрахме на бивака край малкия заслон. Иван и Мариана (Масларови), Любо (Любомир Илиев) и Киро Тафраджийски се бяха върнали от тура на Комичи по северната стена на Чима Гранде и бяха изкачили източния ръб на същия връх. Останалите също бяха катерили Чима Гранде от изток. Всеки споделяше преживяванията си от днешния ден, а утре отново тръгвахме на път — към меката на алпинизма - Шамони.

Николай Петков
1984