Еверест 1984 - по склоновете на хималайския гигант
Предната група е свършила добре своята работа. Построена е лебедката за изнасяне на багаж и е трасиран маршрута до т.н. "горна станция" (6080) м. Това е отличен старт за експедицията и начало на изграждането на височинните лагери.
ИЗГРАЖДАНЕ НА ВИСОЧИННИТЕ ЛАГЕРИ
Аклиматизацията на всеки един от нас е съществен фактор при изкачването на Еверест и може да се окаже решаващ. Много хималайски експедиции предпочитат да проведат аклиматизационни изкачвания на съседни по-ниски върхове от основната им цел. Така многократното, монотонно и еднообразно преминаване по един и същи маршрут се свежда до минимум и се запазва емоционалният заряд на алпинистите.
На Еверест по Западния гребен подобен „лукс” не можем да си позволим. Аклиматизацията трябва да проведем по време и комбинирано с изграждането на височинните лагери. Цялата си воля и енергия трябва да концентрираме и отдадем единствено и само на Еверест. Първата и основна задача е на лагер I да се изкачат 3 тона съоръжения, храна и екипировка. Това означава 200 изнасяния на товари по 15 кг и 100-150 курса с лебедката!
23 март
Въпросителните са много и ръководителят на експедицията започна веднага да ги решава. „Полагат” ни се 3 дни почивка в базовия лагер до първия работен курс. Аврам предложи, ако има желаещи, предвид напрегнатата програма в краткото време на предмусона, да поемат нагоре един ден след пристигането ни на базовия лагер. Чувствам се добре въпреки продължителния трекинг и се отзовавам с готовност. Трябва да изнесем по 12 кг товар до кота 5900 м, където е долната станция на лебедката. Решавам още в този първи курс да изнеса и някои мои лични съоръжения и фотоапаратура. Раницата ми „набъбна” на 20 кг.
Интересна е първата среща със стената на Лхо Ла. Когато времето е благосклонно към нас в продължение на 3-4 дни, тя се „отърсва” от снега и чистата и топла скала се простира между ледените прегръдки на глетчерите Кхумбу (където е построен нашият базов лагер) и стъклената броня на превала Лхо Ла. В такива моменти дори си позволяваме предизвикателството да катерим по чистата скала с леки спортни обувки.
Това, разбира се, е съпроводено с немалък риск. При по-продължителен снеговалеж, както се случва често през втората половина на експедицията, има вероятност състоянието на стената да ни „блокира” далеч от топлите височинни обувки, които оставяме в палатката при долната „лифтова” станция. При това следва неминуемо тежко мръзнене на краката - нежелателно в суровата обстановка по гребена.
Вървя бавно по ледника, осеян с ледени кули, замръзнали езерца, разхвърляни скални блокове, малки цепнатини. Сред този привиден хаос тук-там се вижда, че човекът е минал. Обърнал е камък, оставил е следи по повърхността на гладко езерце, натрупал е малка пирамидка от камъни, поставил е трасьор с флагче. Изкачвам се по ледниковата морена. Нагоре следва стръмен сипей от скални блокове, който опира в стената на Лхо Ла. Над него спирам и докато слагам сбруята и каската, поглеждам наоколо. Трябва да съм на около 5600 м, на нивото на ледопада Кхумбу. Като гледам безобразно насечената му снага, се радвам, че нашият път не минава оттам. Впрочем още не знаех, че и това ще стане в края на експедицията.
Нагоре започват поставените от предната група въжени „парапети”. С такова гръмко име се ползват фиксираните към склона обикновени алпийски въжета. Използвам самохват (фиксиращо съоръжение) за осигуровка, въпреки че трудността не е голяма - I-II категория.
На отвесните места раницата ме тегли усилено назад. Това първо катерене по Лхо Ла ми е приятно. Винаги съм предпочитал разнообразната скала пред монотонното ходене по снежен склон. Само едно е неприятно и постоянно ни кара да бъдем нащрек - скалата е ронлива, има свободно стоящи блокове. Долната станция представлява корниз, широк около 1 м, в единия ,край на който е построена малка палатка. На другия му край на солидна установка е закрепено носещото въже на лебедката с обтегач за натягане и регулиране.
24 март
Имаме почивка в базовия лагер. Сутринта с Методи изкопаваме в леда канал за оттичане на водата от палатката за съоръжения. Следобед помагам на Стефчо при прокарване на електричеството - малкият генератор „Хонда” 1600 W при товар повече от 500 W спира. Причина е намаленото парциално налягане. На тази височина то пречи и на машините - не само на хората.
Опитвам се да вникна в сложната схема на агрегата. В института в който следвам (ВМЕИ) изучаваме подобни механизми, тъй като специалността ми е „Електрически машини и апарати”. Въпреки това не успявам напълно - изглежда времето от година и половина (откакто съм прекъснал) си казва думата.
25 март
С Тодор имаме задача да изнесем товари до 5900 м, после да отидем на горната станция (6080 м), да работим с лебедката и вечерта да слезем в базовия лагер.
Между 5900 и 6080 м, където е построена лебедката, стената на Лхо Ла е отвесна и най-трудна за изкачване - до V категория. Голяма част от нея е оборудвана с въжени стълби. Началото дори е в надвес. Тук се катери приятно, тъй като раницата е лека - има само лични вещи, останалото се изнася с лебедката. По-късно плащаме двойно за това. Оставените долу товари трябва да се озоват на кота 6080 м, което става. на ръка с лебедката.
С Тодор „извъртяваме” 5 товара, всеки един по 30-50 кг. Изтощителен труд! Един-два пъти дори ми причернява от умора и напрежение.
Събуждам се късно на другата сутрин, тъй като на нашата четворка се полага почивка преди първия курс от графика. В базовия лагер използвам всеки свободен час за сън.
През деня групата на Христо (Трифон, Людмил и Стамен) построява 2 палатки на лагер II, с което поставя основите за цялостното му изграждане.
Голяма лавина от лед се откъсва от Лхо Ла и затрупва пътя на индийците заедно с петима шерпи (техният базов лагер е в съседство с нашия). Един загива на място, а двама са тежко пострадали. Стайко оказва помощ на техния лекар. От днес започват да строят площадка за кацане на хеликоптер, необходим за евакуация на пострадалите.
27 март
Две групи или половината експедиция поемаме нагоре, за да работим по изграждането на лагер I и за да пренесем товари между горната станция и лагер I. До лагер I всеки се движи сам. Това го изисква и теренът, тъй като има много опасни пасажи, застрашени от каменопад при малко невнимание. Изчаквам слънцето да огрее хубаво и напускам базовия лагер. Чувствувам, че от студения и сух въздух гърлото ми става все по-зле. На лебедката работят Огнян и Иван. Пристигам сравнително рано при тях и им предлагам помощта си. Тук има вече огромна камара багаж, а всичко трябва да се пренесе отсреща на лагер I. Необходимо е да се прекоси стръмен склон от твърд лед, после да се слезе към превала, където на едно заравнение има вече построени няколко палатки.
С Петко се натоварваме колкото можем и поемаме нататък. Трябва да построим една от големите палатки „Салева-Еверест”, а за нея е необходима голяма площадка в склона.
Вкопаваме палатката максимално, за да я предпазим от поривите на вятъра. Огромният купол на тази не особено удачна за случая конструкция ми се вижда като платно на ветроход. Затова с две дълги въжета в четирите посоки фиксираме върха на носещата мачта.
През нощта с Петко и Слави сме в палатката „Керимор”, която представлява паралелопипед с площ 2x1,2 м. Теснотията за кой ли път ни кара да се убедим, че колкото и да е голяма палатката, за трима тя не достига. Посред нощ ставам и излизам навън. Студен напорист вятър ме обсипва моментално с дребни ледени кристалчета. Премествам се в съседната подобна. палатка, въпреки че е пълна със съоръжения и храна. Докато и отворя ципа, ръцете ми замръзват - трябва да е около минус 30 °С.
28 март
Още един тежък изтощителен ден работа на лагер I и пренасяне на товари между горната станция и лагер I. Вече наближава краят на деня, когато една идея на Любо ме завладява и мен. С него и Петко започваме осъществяването и. Между горната станция, където е чиста скала, и крайната част на Лхо Ла, където е стъклен лед, опъваме 100-метров „тролей” - максимално натегнато въже, по което с резервната карета от лебедката и тънкото теглещо въже можем да транспортираме товарите. Така спестяваме работата на хора между тези две места. По тъмно се прибираме в базовия лагер.
31 март
Отново сме по склоновете на Еверест. От вчера сме на лагер I, днес поемаме към лагер II. В група съм с Кънчо, Петко и Тодор. Задачата ни е да поставим начало за изграждане на лагер III.
От снощи Западният гребен показва истинското си лице. През нощта духа силен вятър, но днес е по-тихо. Сутринта с Петко отиваме до горната станция, тъй като ни липсват някои съоръжения за трасиране на пътя към лагер III. После разпределяме товарите за шерпите и нас. Към 10 часа поемаме нагоре.
Какво представляват пътят към лагер II? Прекосява се целият превал Лхо Ла. Разстоянието е около 1 км с множество коварни цепнатини, което ни кара да сме нащрек. След преминаването на бергшрунда идва стената на Западното рамо на Еверест. Началото е стъклен лед с наклон 40-50°. След скалната бариера, която във втората половина е съвсем отвесна. Тук има доста клинове, останали от предишни експедиции. В горния край са поставени две стълби от стоманено въже, за да се улесни преминаването - подобно на стената на Лхо Ла. От върха на скалната бариера следва безкраен стръмен склон от скали, лед и много неприятен сипкав сняг, който прави подхода към лагер II особено изтощителен. Впрочем на човек нищо не му остава освен да се превие под раницата и да продължи нагоре стъпка по стъпка. Лагер II (6770 м) се състои от три малки палатки „Салева”, вкопани в ледения склон. Двамата шерпи се настаняват в едната палатка, аз и Петко в другата. Кънчо в третата. Тодор поема надолу, тъй като болките в гърлото му са преминали към гърдите. Това е твърде опасно, като се има предвид, че всяко заболяване на подобна височина се развива неимоверно бързо, а сега не бива да се рискува.
1 април
Денят на шегата. Но Петко и аз не на шега преодоляваме склона над лагер II. Въпреки че тук-там се вижда фирнов клин или въже от предишната експедиция, чувството, че сме начело и „пробиваме” ни окриля. Кънчо и единият от шерпите остават да работят в лагер II. Ками, вторият шерпа, излиза с нас, но на 100 м по-нагоре спира и казва, че ще се връща, тъй като е много уморен. Това усложнява още повече ситуацията. Съумявам да потисна гнева у себе си и уговарям Ками да изнесе ценния си товар поне още 100-200 м нагоре. Успявам да го убедя и с Петко обработваме предстоящия участък. Едва поставяме две 100-метрови въжета от началото, когато Ками се свлича в снега и сваля раницата от гърба си. Наблюдавам тази забавена картина и в съзнанието ми започва да се прокрадва мисълта, че не бива да го укорявам - явно той дава всичко от себе си. Още се намираме в период на усилена аклиматизация и организмът се бори с кислородния глад. По-късно Ками е един от тримата шерпи, изнесли кислород до лагер V.
Оставаме двамата с Петко и всички съоръжения за оборудване на пътя към лагер III. Раниците ни натежават допълнително. На един леден пасаж започвам да забивам един от дългите клинове „Салева”. От усилието цял леден блок с размери 1,5x1,5 м се откъртва и пада в краката ми. Като по чудо не ме повлича. Не мога да мръдна, тъй като отдолу е Петко и ледът ще го помете. С пикела го троша на малки парченца и едно по едно ги отпращам встрани. Този ден достигаме мястото на лагер III - 7170 м, но цепнатината, в която попадам до кръста, не ни позволява да го огледаме по-добре. Уморени се връщаме в лагер II.
На другия ден с Кънчо и Петко изнасяме товари (палатки, въжета, клинове), необходими за изграждането на лагер III. Времето се влошава, духа ураганен вятър. На мястото за лагер III изкопаваме и подравняваме площадка, изграждаме стена от ледени блокове за защита от вятъра. На тази височина, по-висока от вр. Ленин, работата е много изтощителна и изисква големи волеви усилия. Искаме да построим поне една палатка, но това означава да отлетим заедно с нея като с парашут още преди да сме я закрепили към склона.
Започват мъчителни дни по Западния гребен. През следващите няколко дни вятърът разрушава лагерите I и II. Става ясно, че ако искаме да успеем, трябва да копаем пещери в леда. Следващите групи построяват лагер III, даже Иван и Методи достигат 7400 м на път за лагер IV. Но още много труд ни дели от успеха.
В базовия лагер се завръщам с гърло в плачевно състояние. Гласът ми изчезва. И други се оплакват от същото, но това никак не ме успокоява. Остава надеждата, че през неколкодневната почивка която предстои всичко ще се оправи.
Николай Петков
1984
ИЗГРАЖДАНЕ НА ВИСОЧИННИТЕ ЛАГЕРИ
Аклиматизацията на всеки един от нас е съществен фактор при изкачването на Еверест и може да се окаже решаващ. Много хималайски експедиции предпочитат да проведат аклиматизационни изкачвания на съседни по-ниски върхове от основната им цел. Така многократното, монотонно и еднообразно преминаване по един и същи маршрут се свежда до минимум и се запазва емоционалният заряд на алпинистите.
 Схема на Еверест с маршрута на българската експедиция |
На Еверест по Западния гребен подобен „лукс” не можем да си позволим. Аклиматизацията трябва да проведем по време и комбинирано с изграждането на височинните лагери. Цялата си воля и енергия трябва да концентрираме и отдадем единствено и само на Еверест. Първата и основна задача е на лагер I да се изкачат 3 тона съоръжения, храна и екипировка. Това означава 200 изнасяния на товари по 15 кг и 100-150 курса с лебедката!
23 март
Въпросителните са много и ръководителят на експедицията започна веднага да ги решава. „Полагат” ни се 3 дни почивка в базовия лагер до първия работен курс. Аврам предложи, ако има желаещи, предвид напрегнатата програма в краткото време на предмусона, да поемат нагоре един ден след пристигането ни на базовия лагер. Чувствам се добре въпреки продължителния трекинг и се отзовавам с готовност. Трябва да изнесем по 12 кг товар до кота 5900 м, където е долната станция на лебедката. Решавам още в този първи курс да изнеса и някои мои лични съоръжения и фотоапаратура. Раницата ми „набъбна” на 20 кг.
Интересна е първата среща със стената на Лхо Ла. Когато времето е благосклонно към нас в продължение на 3-4 дни, тя се „отърсва” от снега и чистата и топла скала се простира между ледените прегръдки на глетчерите Кхумбу (където е построен нашият базов лагер) и стъклената броня на превала Лхо Ла. В такива моменти дори си позволяваме предизвикателството да катерим по чистата скала с леки спортни обувки.
Това, разбира се, е съпроводено с немалък риск. При по-продължителен снеговалеж, както се случва често през втората половина на експедицията, има вероятност състоянието на стената да ни „блокира” далеч от топлите височинни обувки, които оставяме в палатката при долната „лифтова” станция. При това следва неминуемо тежко мръзнене на краката - нежелателно в суровата обстановка по гребена.
Вървя бавно по ледника, осеян с ледени кули, замръзнали езерца, разхвърляни скални блокове, малки цепнатини. Сред този привиден хаос тук-там се вижда, че човекът е минал. Обърнал е камък, оставил е следи по повърхността на гладко езерце, натрупал е малка пирамидка от камъни, поставил е трасьор с флагче. Изкачвам се по ледниковата морена. Нагоре следва стръмен сипей от скални блокове, който опира в стената на Лхо Ла. Над него спирам и докато слагам сбруята и каската, поглеждам наоколо. Трябва да съм на около 5600 м, на нивото на ледопада Кхумбу. Като гледам безобразно насечената му снага, се радвам, че нашият път не минава оттам. Впрочем още не знаех, че и това ще стане в края на експедицията.
Нагоре започват поставените от предната група въжени „парапети”. С такова гръмко име се ползват фиксираните към склона обикновени алпийски въжета. Използвам самохват (фиксиращо съоръжение) за осигуровка, въпреки че трудността не е голяма - I-II категория.
На отвесните места раницата ме тегли усилено назад. Това първо катерене по Лхо Ла ми е приятно. Винаги съм предпочитал разнообразната скала пред монотонното ходене по снежен склон. Само едно е неприятно и постоянно ни кара да бъдем нащрек - скалата е ронлива, има свободно стоящи блокове. Долната станция представлява корниз, широк около 1 м, в единия ,край на който е построена малка палатка. На другия му край на солидна установка е закрепено носещото въже на лебедката с обтегач за натягане и регулиране.
24 март
Имаме почивка в базовия лагер. Сутринта с Методи изкопаваме в леда канал за оттичане на водата от палатката за съоръжения. Следобед помагам на Стефчо при прокарване на електричеството - малкият генератор „Хонда” 1600 W при товар повече от 500 W спира. Причина е намаленото парциално налягане. На тази височина то пречи и на машините - не само на хората.
Опитвам се да вникна в сложната схема на агрегата. В института в който следвам (ВМЕИ) изучаваме подобни механизми, тъй като специалността ми е „Електрически машини и апарати”. Въпреки това не успявам напълно - изглежда времето от година и половина (откакто съм прекъснал) си казва думата.
25 март
С Тодор имаме задача да изнесем товари до 5900 м, после да отидем на горната станция (6080 м), да работим с лебедката и вечерта да слезем в базовия лагер.
Между 5900 и 6080 м, където е построена лебедката, стената на Лхо Ла е отвесна и най-трудна за изкачване - до V категория. Голяма част от нея е оборудвана с въжени стълби. Началото дори е в надвес. Тук се катери приятно, тъй като раницата е лека - има само лични вещи, останалото се изнася с лебедката. По-късно плащаме двойно за това. Оставените долу товари трябва да се озоват на кота 6080 м, което става. на ръка с лебедката.
С Тодор „извъртяваме” 5 товара, всеки един по 30-50 кг. Изтощителен труд! Един-два пъти дори ми причернява от умора и напрежение.
Събуждам се късно на другата сутрин, тъй като на нашата четворка се полага почивка преди първия курс от графика. В базовия лагер използвам всеки свободен час за сън.
През деня групата на Христо (Трифон, Людмил и Стамен) построява 2 палатки на лагер II, с което поставя основите за цялостното му изграждане.
Голяма лавина от лед се откъсва от Лхо Ла и затрупва пътя на индийците заедно с петима шерпи (техният базов лагер е в съседство с нашия). Един загива на място, а двама са тежко пострадали. Стайко оказва помощ на техния лекар. От днес започват да строят площадка за кацане на хеликоптер, необходим за евакуация на пострадалите.
27 март
Две групи или половината експедиция поемаме нагоре, за да работим по изграждането на лагер I и за да пренесем товари между горната станция и лагер I. До лагер I всеки се движи сам. Това го изисква и теренът, тъй като има много опасни пасажи, застрашени от каменопад при малко невнимание. Изчаквам слънцето да огрее хубаво и напускам базовия лагер. Чувствувам, че от студения и сух въздух гърлото ми става все по-зле. На лебедката работят Огнян и Иван. Пристигам сравнително рано при тях и им предлагам помощта си. Тук има вече огромна камара багаж, а всичко трябва да се пренесе отсреща на лагер I. Необходимо е да се прекоси стръмен склон от твърд лед, после да се слезе към превала, където на едно заравнение има вече построени няколко палатки.
С Петко се натоварваме колкото можем и поемаме нататък. Трябва да построим една от големите палатки „Салева-Еверест”, а за нея е необходима голяма площадка в склона.
Вкопаваме палатката максимално, за да я предпазим от поривите на вятъра. Огромният купол на тази не особено удачна за случая конструкция ми се вижда като платно на ветроход. Затова с две дълги въжета в четирите посоки фиксираме върха на носещата мачта.
През нощта с Петко и Слави сме в палатката „Керимор”, която представлява паралелопипед с площ 2x1,2 м. Теснотията за кой ли път ни кара да се убедим, че колкото и да е голяма палатката, за трима тя не достига. Посред нощ ставам и излизам навън. Студен напорист вятър ме обсипва моментално с дребни ледени кристалчета. Премествам се в съседната подобна. палатка, въпреки че е пълна със съоръжения и храна. Докато и отворя ципа, ръцете ми замръзват - трябва да е около минус 30 °С.
28 март
Още един тежък изтощителен ден работа на лагер I и пренасяне на товари между горната станция и лагер I. Вече наближава краят на деня, когато една идея на Любо ме завладява и мен. С него и Петко започваме осъществяването и. Между горната станция, където е чиста скала, и крайната част на Лхо Ла, където е стъклен лед, опъваме 100-метров „тролей” - максимално натегнато въже, по което с резервната карета от лебедката и тънкото теглещо въже можем да транспортираме товарите. Така спестяваме работата на хора между тези две места. По тъмно се прибираме в базовия лагер.
31 март
Отново сме по склоновете на Еверест. От вчера сме на лагер I, днес поемаме към лагер II. В група съм с Кънчо, Петко и Тодор. Задачата ни е да поставим начало за изграждане на лагер III.
От снощи Западният гребен показва истинското си лице. През нощта духа силен вятър, но днес е по-тихо. Сутринта с Петко отиваме до горната станция, тъй като ни липсват някои съоръжения за трасиране на пътя към лагер III. После разпределяме товарите за шерпите и нас. Към 10 часа поемаме нагоре.
Какво представляват пътят към лагер II? Прекосява се целият превал Лхо Ла. Разстоянието е около 1 км с множество коварни цепнатини, което ни кара да сме нащрек. След преминаването на бергшрунда идва стената на Западното рамо на Еверест. Началото е стъклен лед с наклон 40-50°. След скалната бариера, която във втората половина е съвсем отвесна. Тук има доста клинове, останали от предишни експедиции. В горния край са поставени две стълби от стоманено въже, за да се улесни преминаването - подобно на стената на Лхо Ла. От върха на скалната бариера следва безкраен стръмен склон от скали, лед и много неприятен сипкав сняг, който прави подхода към лагер II особено изтощителен. Впрочем на човек нищо не му остава освен да се превие под раницата и да продължи нагоре стъпка по стъпка. Лагер II (6770 м) се състои от три малки палатки „Салева”, вкопани в ледения склон. Двамата шерпи се настаняват в едната палатка, аз и Петко в другата. Кънчо в третата. Тодор поема надолу, тъй като болките в гърлото му са преминали към гърдите. Това е твърде опасно, като се има предвид, че всяко заболяване на подобна височина се развива неимоверно бързо, а сега не бива да се рискува.
1 април
Денят на шегата. Но Петко и аз не на шега преодоляваме склона над лагер II. Въпреки че тук-там се вижда фирнов клин или въже от предишната експедиция, чувството, че сме начело и „пробиваме” ни окриля. Кънчо и единият от шерпите остават да работят в лагер II. Ками, вторият шерпа, излиза с нас, но на 100 м по-нагоре спира и казва, че ще се връща, тъй като е много уморен. Това усложнява още повече ситуацията. Съумявам да потисна гнева у себе си и уговарям Ками да изнесе ценния си товар поне още 100-200 м нагоре. Успявам да го убедя и с Петко обработваме предстоящия участък. Едва поставяме две 100-метрови въжета от началото, когато Ками се свлича в снега и сваля раницата от гърба си. Наблюдавам тази забавена картина и в съзнанието ми започва да се прокрадва мисълта, че не бива да го укорявам - явно той дава всичко от себе си. Още се намираме в период на усилена аклиматизация и организмът се бори с кислородния глад. По-късно Ками е един от тримата шерпи, изнесли кислород до лагер V.
Оставаме двамата с Петко и всички съоръжения за оборудване на пътя към лагер III. Раниците ни натежават допълнително. На един леден пасаж започвам да забивам един от дългите клинове „Салева”. От усилието цял леден блок с размери 1,5x1,5 м се откъртва и пада в краката ми. Като по чудо не ме повлича. Не мога да мръдна, тъй като отдолу е Петко и ледът ще го помете. С пикела го троша на малки парченца и едно по едно ги отпращам встрани. Този ден достигаме мястото на лагер III - 7170 м, но цепнатината, в която попадам до кръста, не ни позволява да го огледаме по-добре. Уморени се връщаме в лагер II.
На другия ден с Кънчо и Петко изнасяме товари (палатки, въжета, клинове), необходими за изграждането на лагер III. Времето се влошава, духа ураганен вятър. На мястото за лагер III изкопаваме и подравняваме площадка, изграждаме стена от ледени блокове за защита от вятъра. На тази височина, по-висока от вр. Ленин, работата е много изтощителна и изисква големи волеви усилия. Искаме да построим поне една палатка, но това означава да отлетим заедно с нея като с парашут още преди да сме я закрепили към склона.
Започват мъчителни дни по Западния гребен. През следващите няколко дни вятърът разрушава лагерите I и II. Става ясно, че ако искаме да успеем, трябва да копаем пещери в леда. Следващите групи построяват лагер III, даже Иван и Методи достигат 7400 м на път за лагер IV. Но още много труд ни дели от успеха.
В базовия лагер се завръщам с гърло в плачевно състояние. Гласът ми изчезва. И други се оплакват от същото, но това никак не ме успокоява. Остава надеждата, че през неколкодневната почивка която предстои всичко ще се оправи.
Николай Петков
1984
